Официално минималната възраст за пенсиониране ще стане 62 години. Автомобилната компания „Рено“ обаче обяви план за „доброволно пенсиониране на 58 години“ за работниците, заети с тежка работа. С други думи, компанията решава това, което законът отрича. Социалистическата партия и Френската демократична конфедерация на труда разработват една „голяма реформа“, която рискува да задълбочи неравенствата.

В СКОРОШНИЯ дебат за пенсионната реформа постепенно се постигна консенсус по един въпрос: че не са нужни повече дребни реформи „по параметрите“, а голяма реформа на системата. Франция трябва да мине към точкова система или, още по-добре, към система с т. нар. индивидуални партиди. Този проект, създаден от университетски преподаватели – Жак Бишот, Антоан Бозио и Тома Пикети [1], се подкрепя от широк спектър организации, от десницата та чак до някои леви – института „Монтен“ и председателя му Клод Бебеар (бивш директор на застрахователната компания „Акса“), Демократичното движение и Новия център, фондация „Тера Нова“… Разбира се, в последния си доклад Жак Атали го възхвалява. Член 16 от Закона за пенсионната реформа, гласуван по инициатива на сенатора от Съюза за народно движение (СНД) Доминик Льоклер, предвижда национална дискусия по тази тема през 2013 г. Такава, каквато вече беше организирана в Съвета за ориентиране по въпросите на пенсионирането през 2009 г. Голямото предимство на подобна промяна щяло да бъде автоматичното балансиране на сметките. Край на периодичните реформи. Достатъчно е да реформираме начина на изчисляване.

Странно, но към този проект проявиха интерес Социалистическата партия (СП) и Френската демократична конфедерация на труда (ФДКТ). Последната предлага [2] да се промени изцяло пенсионната система, основана на преразпределение, всеки работник да може сам да изгражда пенсията си според професионалния си път, всеки да получава колективно и солидарно признание за спецификата на работата си. ФДКТ иска всеки да може да избира кога да излезе в пенсия ( без намаление на показателите и получавайки пълния й размер), след като направи необходимия стаж, без условия за възраст. Тя обаче не казва какъв ще е този размер. Забравя всички изисквания относно коефициента на заместване (размер на пенсията спрямо последната заплата). В крайна сметка приема удължаването на осигурителния стаж в замяна на по-голяма възможност за избор, на въвеждането на пенсиониране по желание. Дали не се забравя обаче, че по-голямата част от работещите нямат никакъв избор?

Социалистическата партия възхвалява тази универсална и индивидуализирана система, без да е много ясно какво разбира под това. Тя предлага в рамките на една пълна преработка на системата за получаване на права да се въведе принципът за пенсиониране по избор, който да мотивира тези, които могат и искат да работят по-дълго [3]. При това дори не се уточнява как биха се изчислявали тези права…

Илюзията за свобода на избора

КАКВИ всъщност са тези чудотворни реформи? При една точкова система (когато трудещите се купуват точките с вноските си) размерът на пенсията зависи от стойността на тези точки в момента на пенсионирането. Размерът на вноските може да е фиксиран – това е изискването на Движението на френските предприятия (MEDEF). Всяка година директорите определят стойността на точките, така че размерът на пенсиите да съответства на размера на получените вноски. Равновесието се постига автоматично… като се коригира размерът на пенсиите. Трудещите се нямат никаква гаранция за сумата, която ще получават. Такъв метод за балансиране вече съществува в допълнителното пенсионно осигуряване: между 1995 и 2009 г. оповестеният процент на ефективност (съотношението между стойността на точките и цената при купуването им) е спаднал от 11,5 % на 8,30 % (понижение с 28 %). Това стана, защото работодателите отказаха да увеличат вноските, а реформистките синдикати отказаха да се мобилизират срещу това решение. Ако методът се прилага навсякъде, ще разруши сигурността на системата. През 2010 г. се очаква дефицитът на общия режим за пенсиониране да бъде в размер на 11% от изплатените пенсии: трябва ли той да се компенсира с намаляване на пенсии­те с 11%?

На мода е предложението на Бозио и Пикети: единна пенсионна система, действаща на базата на индивидуални партиди, каквато въведоха Италия и Швеция, копирайки системата чрез капитализация. Там вноските ще бъдат фиксирани на 25% от брутната заплата, а вече изплатените вноски ще бъдат преоценявани според инфлацията и растежа на реалната заплата (да кажем 1,5%). Всеки трудещ се ще избира свободно кога – между 60 и 70 години, да престане да работи. Пенсията му ще съответства на пожизнен доход от натрупания през годините капитал, като се има предвид продължителността на живот на неговото поколение към момента на пенсионирането. Пенсията ще бъде толкова по-голяма, колкото по-късно работещият е избрал да се пенсионира. Увеличаването на средната продължителност на живота автоматично би довело до спад в размера на пенсиите, но всеки би бил свободен да избегне това, като работи по-дълго. Системата би изглеждала справедлива, тъй като „пенсионните вложения“ биха осигурили на всеки човек пенсия в зависимост от вноските, направени с реален лихвен процент от 1,5% – процент, който на теория осигурява стабилността на системата.

Всъщност този проект води до твърде нисък коефициент на заместване, който с времето намалява още повече. Да вземем примерно човек, който работи 40 години, заплатата му расте в съответствие със средната заплата и на 60 години той печели 2000 евро месечно. Ако теоретичната продължителност на живота му е 80 години, пенсията му би била 833 евро, тоест 48% от заплатата му. През 2050 г. обаче теоретично на човек с подобна кариера биха му оставали още 28 години живот, след като се пенсионира на 60 г. Тогава неговата пенсия би била едва 714 евро, или 41% от последната заплата. За да получи пенсия от 833 евро, той би трябвало или да работи до 62,4 години, или цял живот да внася по 29,2% от заплатата си. Тоест, не е учудващо, че системата е уравновесена, при положение че коефициентът на заместване е едва 48%, доста по-нисък от настоящия – около 72%, и ще падне до 41%. И тъй като такава промяна трудно би се възприела, проектът може да бъде придвижен само ако е обвит в неяснота. Работещите няма да имат гаранции за размера на пенсията си, а само за правилата, които ще определят развитието ѝ. Единственият проблем е, че управляващите не разполагат с инструменти, с които да балансират пенсионната система. Ето защо шведите въведоха „коефициент на автоматична стабилизация“, който намалява размера на пенсиите, ако системата е в дефицит: така през 2010-2011 г. пенсиите ще бъдат намалени с 8%. Както в най-обикновена точкова система, пенсиите са променливата величина за равновесието на системата.

Работещите би трябвало сами да избират между намаляване на пенсията си и по-късно пенсио­ниране. Но на 59 години едва 40% от работещите все още са активни. При система, която би осигурявала задоволителна пенсия само за тези, които могат да работят до 65 години, другите биха останали с малки пенсии. Предприятията няма да имат задължения, тъй като изборът кога да се пенсионираш е индивидуален. Обществото няма да е длъжно да осигурява достатъчна пенсия на всички, навършили 60 години. То би могло просто да каже: работете до 65 или до 70 години. От друга страна, какво ще прави предприятието, ако работникът иска да остане, но вече не е в състояние да изпълнява съответната работа? Ще има ли право да намалява заплатата на най-възрастните, или да ги уволнява поради професионална непригодност?

И накрая, хората не са равни по отношение на продължителността на живота и способността си да работят след определена възраст. Неравнопоставеността при пенсиите би се засилила в полза на тези, които имат късмета на 60 години да са в добро физическо и интелектуално състояние и които живеят най-дълго, след като се пенсионират. Вярно е, че Бозио и Пикети споменават възможността тази разлика да се взима предвид в съответствие със социално-професионалните категории (СПК). Тази хипотеза обаче звучи малко измамно, тъй като СПК не са законова категория.

Системата с индивидуалните партиди създава силна зависимост между размера на пенсията и възрастта на пенсиониране. На 35-годишна възраст квалифицираните кадри биха могли да се надяват да живеят седем години повече от работниците. С други думи, работник, който се пенсионира на 60, и квалифициран кадър, който се пенсионира на 67, ще получават пенсия еднакъв брой години. Квалифицираният кадър обаче ще е внесъл капитал с 25% по-голям от този на работника… Размерът на пенсиите зависи единствено от натрупаните вноски. Естествено, обществото би могло да добави механизми за солидарност (периоди на безработица, прекъсване на работа поради болест или гледане на деца). Но какво би гарантирало, че те ще се запазят?

В момента като цяло общият режим за пенсиониране е относително по-благоприятен за хората с ниски заплати или непълно работно време (заради минималната пенсия), както и за омъжените жени (благодарение на процента от пенсията на починалия съпруг). Дали това ще се запази? Още повече че няма да се избегне италианският синдром, тоест, планът, създаден за младото поколение, ще е много по-малко щедър от сегашния, но това няма да проличи веднага, тъй като ще се прилага в по-далечно бъдеще. Този проект беше отхвърлен от правителството в Ориентационния план за пенсионната реформа (2010 г.): Ако балансирането на пенсионните режими се гради върху промяната на изчисляването на правата и не се вземат мерки за продължителността на активния живот, това би довело до намаляване на пенсиите.

Действащата пенсионна система, основана на преразпределение, е част от трудовите договори, които гарантират поддържане на жизнения стандарт на трудещите се, когато те вече не работят. Тя е също част от обществения договор: наличната парична маса за заплати се разпределя справедливо между работещите и пенсионерите. Пенсията няма финансови измерения, подчинени на личен избор. Обществото приема, че всеки работещ може да се труди даден брой години, до определена възраст, то трябва да му осигурява работа до тази граница, а след това той има право на пенсия, която да му осигурява жизнен стандарт като на работещите. Тези два основни принципа трябва да се запазят.

Колкото до нарастващото влияние на пенсията, основана на капитализация, правителството я беше отхвърлило, и то със силни аргументи – твърде чувствителна е към колебанията на финансовите пазари, активните днес би трябвало да плащат два пъти – веднъж, за да осигурят пенсиите на родителите си, и втори път – за да натрупат капитал за свои­те пенсии. Още повече че би се наложило домакинствата да увеличат процента на спестяванията си (това не е удачно в момент на криза, когато – напротив – трябва да се поддържа търсенето), компаниите да внасят повече за осигуровки (а те никак не са съгласни), а държавата да прилага данъчни насърчения (което пък не е съвместимо със състоянието на обществените финанси).

Междувременно слабостите на реформата от 2010 г. и липсата на гаранции за бъдещия размер на пенсиите позволяват на банките и застрахователите да пуснат с нова сила рекламните си кампании за пенсионно осигуряване, опитват се да ни накарат да забравим финансовата криза от 2007 – 2009 г. Десните депутати от СНД гласуваха поправки, благоприятстващи развитието на капитализацията, по-специално задължението на предприятията да предлагат на работниците си възможност за колективни спестовни пенсионни програми. Многобройни спестовни каси за допълнителни пенсии, управлявани при това съвместно със синдикатите, искат да развият офертите си за пенсионно осигуряване, основано на капитализация.

Програмиран край на пенсиите, основани на преразпределението

В РЕЗОЛЮЦИЯТА си от конгреса в Тур профсъюзната централа ФДКТ без колебание включи развитието на пенсионните спестявания в предприятията, като подчерта, че то не трябва да замени задължителните пенсионни режими, основани на преразпределение. Замяната обаче неизбежно ще се случи – инвестираните в капитализацията суми няма да се използват за системата чрез преразпределение. В краткосрочен план трудностите на сега действащата система ще се задълбочат, а в дългосрочен развитието на капитализацията ще бъде аргумент за намаляване на изплащаните на пенсионерите суми. В най-големите предприятия работодателите и синдикатите ще бъдат изкушени да развият собствена система, вместо да защитават преразпределението. Социалният и солидарен характер на пенсиите ще бъде заличен. Може ли да се защитава преразпределението на национално ниво и в същото време да се възхвалява развитието на капитализацията в предприятията? За пореден път ФДКТ се оказва слаба идеологически…

В резолюцията се казва още: Трябва да внимаваме да не би тежестта на демографското развитие да падне на плещите на бъдещите поколения. А системата на преразпределението се грижи точно за това. Работещите през 2050 г. ще имат грижата за пенсиите през 2050 г., но в замяна на това няма да им се налага да спестяват за собствената си пенсия и здраве. Всички поколения досега са печелили от този обществен договор. Зад призивите за структурна реформа „чудо“ на някои лявоориентирани е трудно да не разпознаем отказа им да се борят за запазване на социалната пенсионна система.

Le Monde diplomatique
- Превод Десислава Николова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Warning: Use of undefined constant WSFL_TTL - assumed 'WSFL_TTL' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40

Warning: A non-numeric value encountered in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40