Статията е въз основа на изказване пред международен семинар на тема „Как обедняхме“, организиран от 4 до 6 ноември 2010 г. от „Кошут клуб“ и унгарското издание на вестник „Монд дипломатик“ и посветен на борбата срещу бедността и социалното изключване в Централна и Източна Европа.
За Европейския съюз 2010 беше година на борба срещу бедността. Равносметката обаче е тъжна – във всички европейски държави бедността не само не отстъпи, но дори се увеличи, с последната криза – още повече. Сумарният брой на бедните в общността се изчислява на 80–120 милиона души. Несигурността обхваща вече всички слоеве на населението, дори висшите кадри.
ТЕМАТА е в основата на споровете, разтърсващи от години страните ни, относно икономическия модел, който трябва да се наложи в Европейския съюз, за да се сложи край на скандалната масова бедност.
Въпросът предполага най-напред да се очертаят основните етапи на амбицията за изкореняване на бедността, демонстрирана от всички дейци на европейското изграждане от половин век насам. След това – да се диагностицира провалът на многобройните опити в това отношение и да се посочат препятствията, които трябва да се преодолеят, преди да се заемем с дълбоките причини за бедствието, срещу което всички твърдят, че искат да се борят ожесточено.
Основни етапи на демонстрираната амбиция
ОЩЕ от създаването си Европейската общност заявява своята воля за социален напредък. A Договорът от Рим вече обещава икономически и социален прогрес. Именно в този дух през 1957 г. е създаден Европейският социален фонд, чиято цел е да подпомага заетостта и обучението на работниците.
През 1975 г. се появява първата програма за борба срещу бедността. Става въпрос за пилотна програма, целяща най-вече осъществяване на проучвания, предназначени да помагат за по-доброто разбиране на явлението бедност, за да може то по-лесно да бъде премахнато. Тогава Съветът на министрите приема за бедни хора или семейства, чиито средства са толкова оскъдни, че са извън определен приемлив минимум за начин на живот в страната членка, в която живеят. Програмата трябваше да покрие периода от 1975 до 1993 г. Тя обаче не беше изпълнена, тъй като много бързо Великобритания и Германия оспориха законността ѝ с оглед на т. нар. принцип на субсидиарност, според който отговорността в социален план не се носи от ЕС, а от всяка страна членка.
През 1992 г. Съветът на министрите публикува две съобщения. Първото насърчава държавите да признаят елементарното право на хората на достатъчни средства (…) за да живеят по начин, съвместим с човешкото достойнство. Другото подчертава, че понятието „европейски социален модел“ е заложено в законодателството на Европейския съюз, и се обявява за ориентиране в посока, позволяваща постигането на тази цел.
През 1997 г. Договорът от Амстердам полага законова база за борбата срещу социалното изключване, като включва в целите на ЕС и държавите членки подобряването на условията за живот и подходяща социална защита. Същата година е въведен и първият Отворен метод за координация, казано на неразбираемия език на Общността. Има се предвид в областите, зависещи от страните членки, да се организира съревнование между тях, да се поставят колективни оценки на взетите мерки, за да се поощрят съгласуваните и устойчиви ангажименти на всички държави в името на общи цели.
Също така през целия този период бяха взети (и продължават да се взимат) конкретни мерки, целящи подпомагане на основните нужди на хората с големи затруднения. Например под формата на разпределяне на хранителни продукти на хуманитарните организации. Вместо да се атакуват причините за бедността, се предприемат мерки срещу най-възмутителните ѝ последици. Държави като Румъния, но също така Испания, Италия и Франция, се възползват от тях. Други отказват, по-специално тези, които впрочем се борят за намаляване на бюджета на Общата селскостопанска политика. (Например, за 2011 г. количествата за разпределяне вече са включени в бюджета: 1500 т масло, 100 000 т мляко на прах, 3 милиона тона зърнени храни… възлизащи на около 480 милиона евро.)
Но чак през 2000 г. с приемането на Лисабонската стратегия за 2000-2010 г. (която няма нищо общо с Лисабонския договор) се изтъкна най-настоятелно амбицията да се даде решителен тласък за изкореняване на бедността до 2010 г. и да се осигури активното социално интегриране на всички. Тогава съществуването на 55 милиона бедни в Европа на Петнайсетте е обявено за недопустимо.
Въведени са показатели за редовно следене на постигнатия напредък, като ниво на бедността – парична (доходи) или непарична (условия на живот, лишения); процент на бедните работници и други… Това обаче не става лесно. Например оценките за нивото на доходите, които да се смятат за граница на бедността, силно варират в различните държави. Не само в абсолютна стойност, което е нормално, а и спрямо средния доход във всяка страна. Предложеният таван е 60% (бедни са тези, чийто доход е под 60% от средния доход на сънародниците им). В някои държави обаче приложеният процент е 50%, дори 40% от средния доход – което автоматично намалява броя на смятаните за бедни в съответната страна.
И все пак, Европейският съюз мобилизира финансови средства и се снабдява с юридически инструменти за борба срещу бедността. За периода 2007–2013 г. Европейският социален фонд получава 75 милиарда евро. Създаден е Европейски фонд за приспособяване към глобализацията, за да насърчава реинтегрирането на работниците, съкратени поради преструктуриране в големи мащаби. И тук мерките не са насочени към причините за този тип преструктуриране, които в повечето случаи се дължат на надпреварата за по-добри финансови резултати, без оглед на последствията върху хората. Смекчава се единствено ефектът от тях.
А и този фонд получава едва 500 милиона евро, прехвърляни от неизхарчените предишната година кредити. Ето защо условията за получаване на тези помощи осигуряват строг подбор.
Да не се пипат либералните правила, истинската причина за бедността
СРЕД юридическите инструменти, с които ЕС се снабдява в този период (2000 г.), е Хартата за основните права. В нея се казва, че човешкото достойнство е ненакърнимо. То трябва да се зачита и защитава. И още: с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощи за жилище, на достъп до социалните служби.
Колкото до самия Лисабонски договор, влязъл в сила преди година, той съдържа „социална клауза“, която предвижда оценяване на социалните последици от всички европейски политики.
Така разбираме, че става дума за изцяло структурирани действия, особено след влизането в сила на Лисабонската стратегия за 2000-2010 г., съобразно един ясен принцип – да не се пипат либералните правила, които са причината за бедността, а само да се увеличават социалните амортисьори и другите предпазни мерки. Това е стратегически избор. Той изисква оценка, равносметка, както и съответните заключения.
Налага се жестока констатация: 10 години след стартирането на Лисабонската стратегия бедността не само не е изкоренена, но дори не е и намаляла. Напротив, увеличила се е. Официално през 2008 г. (преди финансовата криза) тя засягаше 84 милиона души, средно 17% от населението (близо 20% във Великобритания, над 20% в България и Румъния), т. е. всеки шести европеец.
Сред тези бедни хора или рискови групи, застрашени от бедност, 70 милиона имат работа (по данни на Съвета по заетостта, 31 март 2008 г.). Това са бедните работници (working poors). 20 милиона от бедните са деца, след получаване на социални помощи. Без тези помощи (които днес често са застрашени) те ще бъдат 30 милиона.
Извън тези хора, общественият проблем, в какъвто се превръща бедността, се разпростира все повече:
– всеки пети европеец заявява, че поне веднъж през 2010 г. е нямал пари за храна, за всекидневни потребителски стоки или за да си плати сметките;
– 30% от европейците смятат, че е все по-трудно да се справят с разходите за здраве;
– три четвърти от европейците мислят, че бедността в страната им нараства;
– бумът на несигурността прави възможно рязкото обедняване и поддържа страха от фатално развитие на обстоятелствата (във Франция, например, всеки втори човек не изключва възможността един ден да се озове на улицата като бездомник!);
– разликите в заплатите в ЕС са такива, че мобилността е възможна само в едната посока – от страните с много ниски заплати към останалите. Тази реалност създава общ социален дъмпинг, конкуренция между работниците и напрежение срещу мигрантите. (Работа на пълен работен ден в Унгария се заплаща 6 пъти по-ниско, отколкото в Германия. Минималната заплата в България е 13 пъти по-ниска от тази в Люксембург – 123 евро срещу 1642 евро! В 9 страни минималната заплата е по-ниска от 300 евро на месец. Германия създаде работни места за 1 евро на час.)
– вътре в страните неравенството прави бедността още по-изолираща, нарушават се социалните връзки и се поражда усещане за декласиране, маргинализиране, заклеймяване. В Германия 10% от хората притежават над 60% от частните блага, докато 70% от най-бедните хора притежават 9%. В новоприетите страни от Изтока благата, притежавани от населението, са намалели в абсолютна стойност между 2002 и 2007 г. като последица от падането на цените на недвижимите имоти и увеличаването на безработицата.
Следователно става дума за сериозен провал на целия Европейски съюз и държавите членки.
Топката е в полето на политиците
ПРЕПЯТСТВИЯТА, които трябва да се преодолеят, за да се премахнат дълбоките причини на бедността, се съдържат в самата идея за европейско изграждане и по-специално в три от ключовите му насоки, които бяха затвърдени през последните години.
Европейският съюз предоставя твърде много власт на пазарите, особено на финансовите – забрана за всякакви пречки пред свободното движение на капитали; Централната банка е поставена в услуга на финансовите пазари – „силното евро“ е привлекателно за капиталите, но съсипва населението; Пакт за стабилност, който ограничава публичните разходи… През 2008-2009 г. видяхме докъде води това либерално увлечение. Макар контролът над този бесен устрем да беше засилен, работната логика не се промени. Това е машина за производство на безсрамно богатство и скандална бедност.
Сегашният Европейски съюз насърчава конкуренцията между народите – надпревара за максимално ограничаване на социалните придобивки, несигурност, отваряне на държавните предприятия към конкуренцията… В подобна схема, основана върху социалния дъмпинг, задължително се създава бедност.
Европейският съюз отслабва силите за съпротива и намеса на гражданите и действащите лица в социалната сфера. Властта е концентрирана на върха; въвеждат се системи за принуда, проверки, санкции… чак до контрол на националните проектобюджети преди разглеждането им от националните парламенти. По тази логика социалното се превръща в променлива стойност в икономическата война.
Европейските юридически текстове изразяват това противоречие между заявените амбиции и логиката на икономическата система. Хартата за основните права, например, признава правото на достъп до социалните служби, които осигуряват закрила при майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа. Този текст обаче (както и много други) е последван от разяснение, установено под ръководството на президиума на Европейския конвент, което гласи: Позоваването на социалните служби се отнася за случаите, в които те са били създадени с цел да осигуряват определени помощи, но по никакъв начин не се има предвид, че такива служби трябва да бъдат създавани, в случай че не съществуват! Уточнява се, че тези разяснения са предназначени за евентуално сезираните юрисдикции, които ще трябва да се съобразят с тях.
В Лисабонския договор членът, признаващ специфичната задача на услугите от общ икономически интерес, за прилагането на която предприятията по изключение имат право да не спазват правилата за конкуренция, завършва със следната уговорка: Развитието на търговията не трябва да се засяга [от услугите от общ икономически интерес] до степен, която би била в противоречие с интересите на Съюза. Подобна уговорка има и към члена за социалната политика: Съюзът и държавите членки прилагат мерки, които отчитат (…) необходимостта от поддържането на конкурентоспособността на икономиката на Съюза. Тонът е същият и в члена за социална закрила и борба срещу социалното изключване: Разпоредбите, приети в съответствие с настоящия член (…) не могат да оказват съществено влияние върху финансовото равновесие.
Примери могат да се вземат и от съдебната практика на Съда на Европейския съюз. Холандия бе заставена да промени системата си за социално настаняване поради очевидна грешка в областта на обществените услуги. Всъщност таванът на доходите, даващ право на такова настаняване (33 000 евро на домакинство) беше сметнат за твърде висок. В Долна Саксония (Германия) друго решение (решението „Рюферт“) отсъди в полза на латвийско предприятие – подизпълнител на немска строителна компания, което искало да плаща на служителите си 50% от минималната заплата, приета за този сектор в региона. И това се прави в името на свободата на всяко предприятие да може да предоставя услугите си при същите условия, както в страната, от която произхожда.
Така Съдът постави свободата на капитала над правото на труд!
Следователно има основни разпоредби, които трябва да бъдат преразгледани в структурите на Европейския съюз, като се поставят конкретни цели и срокове за изкореняване на бедността в Европа – също толкова задължаващи, колкото са днес целите за борба срещу обществените дефицити. И ако бизнес средите не искат и да чуят за такива задължаващи цели в областта на борбата с бедността, то е, защото се страхуват, че това ще доведе до поставяне под въпрос на либералните икономически правила, на които те държат най-много. Топката е в полето на политиците, които взимат решенията.
Проблемът е, че най-силните европейски ръководители съвсем не са настроени критично към настоящия икономически модел в Европа.
На 15 октомври 2010 г. при посрещането на 18 „философски“ организации, господата Барозу – председател на Европейската комисия, и Ван Ромпой – председател на Европейския съвет, откровено се впуснаха в лиризъм. За първия борбата срещу бедността е европейски приоритет. Той спомена етичното измерение на тази борба, но не показа и следа от самокритика спрямо политиката, която се оказа неспособна да се справи с бедността. Според втория е нужно алтруистично, солидарно и хуманитарно вдъхновение. Трябват ни ценности. Европейският съюз – това е единство в многообразието. Социалното изключване противоречи на единството и следователно е антиевропейско! Но не казват кой знае какво относно политическите преобразувания, необходими, за да се успее там, където прилаганите до момента стратегии се провалиха!
При повечето депутати в Европейския парламент също се наблюдава разлика между думите и делата. Така по време на изслушването през октомври на доклада „Фигейредо“ за борбата срещу бедността почти всички бяха съгласни да се препоръча на държавите членки да въведат минимален доход, по-висок от прага на бедността, но конкретното предложение на трите леви групи за задължаваща рамкова директива в подкрепа на подобна разпоредба бе отхвърлено. А новата европейска програма за следващото десетилетие, наследник на Лисабонската стратегия – „Европа 2020“, която вече представлява официален план на Двадесет и седемте, отлага с 10 години първоначално предвидения от Лисабонската стратегия срок. Този път обаче амбициите са по-скромни. Вече не се говори за премахване на бедността, а за намаляване на броя на бедните с 20 милиона.
Едни и същи причини водят до едни и същи последствия и можем да се обзаложим, че ако споменатите вече пречки си останат, през 2020 г. пропорцията на бедните в населението на Европейския съюз ще се окаже още по-драматична. Гражданите, действащите лица в социалната сфера, синдикалните организации и сдружения, прогресивните политически сили имат интерес да извисят глас и да изискат преориентиране на европейските икономически правила и политически практики, което да позволява социалните цели да получат такова място в реалните решения, каквото днес имат в речите на най-силните ръководители. Да си пожелаем годината на борба срещу бедността да допринесе за подобен обрат. Силата на социалните движения, обхванали в последно време целия Европейски съюз, дава повод да се надяваме.
БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ
Превод Десислава Николова
А вие спечелили ли сте идеологическия спор с ултралибералните икономисти, за да изхождате по този категоричен начин от силно оспорвани концепции?