„Свърши ли преходът?“ е многократно поставяният въпрос, с неясен и неудовлетворителен за „низшите“ класи отговор, макар че от началото му се навършиха двадесет и една години.
Мисля, че липсата на яснота и точност се дължи на неразбирането на същността на българския преход или по-точно преходи, защото са два в новата и най-новата ни история. Те имаха най-вече своите външни причини, без чието разглеждане случилото се остава неразбираемо. Неизяснен въпрос е и от какво към какво бяха тези преходи? С тях ще намерим и отговора на поставения в заглавието въпрос. Но за целта е необходимо да изясним какво представляваше така нар. социализъм, който беше резултат на първия преход, наченал на 9 септември 1944 г.
На тази дата с „безкористната помощ“ на сталиновите армии у нас е назначена властта на така наречения ОФ, който беше параван на БКП или на петата колона на Москва. Съгласно ялтенската спогодба между съюзниците, България беше включена в „съветската“ империя. От този момент българската вътрешна и външна политика беше изцяло определяна от Кремъл и подчинена на имперските му интереси.
Три години по-късно бяха забранени всички опозиционни партии и одържавени индустрията и търговията. След това се пристъпи към т. нар. колективизация, своего рода закрепостяване на селяните. Така цялото трудово население беше пролетаризирано. Чрез терора срещу всички противници на системата първата демокрация беше превърната в еднопартийна, военнополицейска и бюрократична диктатура.
На основа на етатизацията и диктатурата, началствата в партийната, военнополицейската и административната йерархия се превърнаха в колектив от собственици на икономиката. От тях се роди „новата“ държавнокапиталистическа класа на експлоататорите, известна още под популярното име номенклатура. Тогава на сцената излезе окървавеният шут Тодор Живков, удари звънеца и оповести: „постройме социялизъма!“ С това завърши първият преход в България – от частния към държавен капитализъм.
След като изтекоха 45 години от „Девети септември“, империята на Москва претърпя крах и в нея започнаха политически процеси на „демократизация“ в политиката и на приватизация на собствеността, известни като „гласност“ и „перестройка“. Те рефлектираха в двете колониални периферии на руската метрополия.
Днешният български преход е своеобразно продължение на „перестройката“, която освети и осигури на властващите гангстери „меко кацане“ в царството на мошениците, с което начена вторият обратен преход от държавния към частен капитализъм!
Поставяйки в тази светлина въпроса от заглавието, отговорът е положителен: да, след изтеклите двадесет и една години от „десети ноември“, преходът вътре в България завърши, държавната икономика вече е в частни ръце и налице е червената буржоазия със своите „особености“.
Но във външно, геополитическо отношение българският преход още не е завършил окончателно. Това ще стане, когато „западното“ и най-вече американското влияние измести напълно московското (и на руската мафия) или го направи незначително. Именно тази битка се води днес – САЩ и ЕС, като я форсират, действат с ръкавици. Те се стараят да „превъзпитат“ русофилските мафиоти и да ги интегрират безкръвно и без сътресение в своята военнополитическа и социално-икономическа система. САЩ и Западна Европа имат богат опит в купуването и опитомяването на изтърсаците на бившите диктатори след Втората световна война и на второстепенните фигурки в техните партии – нацистки, фашистки или на фалангистите в Испания, чиито досиета във франкистката тайна полиция още не са разкрити, макар че от смъртта на каудильо и подмяната му Хуан Карлос изминаха цели тридесет и пет години! Този си опит те прилагат и спрямо болшевизма.
Връзката между вътрешната и външна страна на прехода са агентите на Москва, които сега са „на двойна езда“. Шансовете на ездачите са различни, но отнапред е ясно кой ще успее да изхвърли другия (предишния) от седлото и кой ще бъде новият им господар.
С това в България победи „пазарната демокрация“, тя е член на НАТО и на ЕС и всички „антикомунисти“, които подпомогнаха тези процеси, би трябвало да са доволни. Въпреки това недоволството е почти повсеместно. Най-голямо е в средите на измамените „десни“ и „леви“ плебеи, защото господстващата класа от „строители на социялизъма“ се зае „с ентусиазъм“ и със строителството на капитализма. Нейната партия се преименува от БКП на БСП, а върхушката ѝ съхрани статута си на господари и на експлоататори в униформа на „честни частници“. Затова покойният Продев се питаше в недоумение: чия партия е БСП? – на червените бабички или на червените барони?
Доволни от „мирния преход“, защото настояват, че той се е състоял и е завършил с хепи енд, са само бившите номенклатурчици и техните мутанти, които се оказаха бароните на червената буржоазия.
Тази публична тайна вече е ясна дори и на продевите бабички, но ми се струва, че не по-малко важен е и отговорът на въпроса: кои са причините за този своеобразен преход? Най-важната от тях, за съжаление, отново е външна и е свързана със специфичния залез на „Третия Рим“.
Въпросът защо и как пропадна СССР ще изясни тази специфика, която беше формулирана още през 1981 г. от тогавашния военен министър в първия кабинет на президента Рейгън. Той каза на всеослушание пред германското седмично списание „Шпигел“: “СССР скоро ще слезе от сцената, но не с гръм и трясък, а със скимтене“.
До днешното състояние по света и у нас ни доведе суперпозицията или интерференцията на два обективни процеса:
• загубата на студената война поради технологичното изоставане на СССР в сравнение със „Запада“ и
• революционната криза в империята,
През 1975 година Хелмут Зоненфелд – тогава заместник на американския държавен секретар Кисинджър и отговарящ за източната политика на държавния департамент – заявява в един свой доклад:
“Съветската империя изживява своята най-тежка криза от времето на своето създаване. Най-вероятно първата страна, в която социалната експлозия ще избухне, е Полша. След това кризата ще се разпростре като верижна реакция в останалите колонии и в метрополията. Една революция от Владивосток до Берлин заплашва да се прехвърли и в Западна Европа, която също е в криза.
Ние трябва да направим всичко възможно, за да убедим и помогнем на съветските ръководители да реформират своята империя в посока на британското общежитие на народите и към едно отваряне на пазарите, защото една революция от Тихия до Атлантическия океан ще ни струва по-скъпо от Третата световна война“.
Както знаем, вместо реформи, Кремъл предприе военната си авантюра в Афганистан, която беше съпроводена от надигането в Полша на десетмилионната „Солидарност“. Моментът за реформиране беше изтърван и 14 години по-късно революционната криза стигна до такива размери и дълбочина, че идеологът на „перестройката“ Яковлев, при посещението си с Горбачов в навечерието на разрушаването на берлинската стена през 1989 г. в тогавашната ГДР, на въпроса на секретаря на ГЕСП Хонекер защо отстъпват без всякаква съпротива, му отговори:
“Защото в Съветския блок зрее революция, в сравнение с която Октомврийската ще прилича на буря в чаша вода“.
Поради това обстоятелство, победителите в „студената война“ се страхуваха, заедно с победените от революцията от Владивосток до Берлин и след това до Атлантика, което направи възможен “Свещения съюз“ за избягването ѝ и споразуменията между победители и победени. Това беше съюз на властниците и богаташите от целия свят срещу пролетта на народите.
Капитулацията на Москва доведе до интегрирането на бившата империя на държавния капитал в глобалната империя на транснационалните капитали с договореност, че за разлика от нацистите, на победените болшевики няма да се търси отговорност, нито ще се посегне на богатствата и привилегиите, даже ще се съдейства за умножаването им за сметка на „брашнения чувал“ на днешните и утрешните поколения, ако продължи да се подлага, да се потрива, да чака да го „оправят“ и да пита: ами какво можем да направим?
Резултат от горните колосални и планетарни размествания на пластовете беше и нашият преход с неговите „народни“ заслужили и не чак толкова артисти и статисти. (В статисти бяха превърнати милионите пролетарии, изправени от „лидерите“ пред фалшивата алтернатива „преди 9-ти септември“ или „преди 10-ти ноември“. Тя продължава да занимава явно или в латентна форма и днес така наречената „левица“ и нейната сянка „десницата“.)
Всички изредили се на сцената състави, като се започне с т. нар. СДС, премине се през разните „мравки“, синята партия на Иван Костов, дошлия на смяна Сакскобургготски и сегашната „пожарна команда“ на Бойко Борисов, са дело на сценаристите от „Изтока“ и „Запада“.
Въпреки безкрайните съвместни опити да се попречи на свалянето на маските, това днес е безвъпросно ясно, но тази безспорна истина ще бъде доказана документално, едва когато се отворят истинските досиета не само на ДС, но и на партийните върхушки, взели и продължаващи да взимат решаващо участие в процесите със съдбовно значение за днешните и за утрешните поколения.
Разглеждан по този начин, проблемът със започналия на „10-ти ноември“ преход може да ни даде отговор и на не по-маловажните въпроси, свързани с него: от къде идем, къде сме, накъде отиваме и може би най-заобикаляния въпрос – кои сме?
Намерим ли коректни отговори на тези въпроси, тогава не бихме се занимавали с г-н президента „Гоце“ Първанов, който сега „инвестира“ в отварянето на нов бардак със старите курви, които народът, ако беше народ, отдавна да бе пенсионирал или гилотинирал, превземайки „бастилията“! Но той отново – и за кой ли път? – пропусна своя звезден миг.
Г. Константинов