На младини Стефан Стамболов бил крупна революционна личност. Нямал някакви дълбоки познания в сферата на хуманитарните науки, но притежавал невероятна енергия, изключителна смелост и силна воля. На безкористна народна служба размирният хъш постъпил като професионален революционер при Ботев и Каравелов в Румъния още на деветнадесетгодишна възраст. В препирните, в дрязгите и в избухналия ожесточен конфликт в Букурещ между миналия на просветителски позиции Любен Каравелов и анархобунтовният Христо Ботев, той без колебание решително взел страната на вулканичния поет и дори се канел да свети маслото на „сърбомана“ автор на „Българи от старо време“ и „Маминото детенце“ (Станев, Н. История на нова България. С, 1942, с. 110).

През 1875 г. Ботев и Стамболов напечатали сбирка от своите революционни стихотворения, бълващи огън и пламък против османските поробители и изобщо против тиранията на властимащите. Много от Стамболовите стихотворения-песни, които той сам пеел, станали бунтарски маршове на априлските въстаници през 1876 година. Ботевата чета, слизайки на Козлодуйския бряг, пее Стамболовата песен „Не щеме ний богатство.“ На събранието на Оборище апостолът Георги Икономов и делегатите пеят „Хей народ поробен“, а друга Стамболова песен гърми при обявяване на въстанието в Панагюрище, Копривщица, Перущица и Батак, когато въстаналият народ масово пее „Паши, чорбаджии, заптии, кадии. „

Стамболов е организатор и водач на Старозагорското въстание– 16 септември 1875 г. и от 11 ноември 1875 г. е избран за председател на Гюргевския революционен комитет, подготвил Априлското въстание през 1876 г., а сам той е определен за главен апостол на Първи Търновски революционен окръг. Въобще преди освобождението на България от османско иго този бележит български националреволюционер се изявява като безкомпромисен бунтар, непоколебим съмишленик на Ботев и неговата анархокомунистическа кауза. След гибелта на Ботев обаче и в обстановката на новосъздадената Трета Българска държава в неговия манталитет постепенно настъпват кардинални, преломни трансформации. В началото бившият бунтовен хъш все още отстоява крайно либерални схващания и носи бял калпак– символен знак на безгранична свобода. Единствен той между 27 април и 1 юли 1881 г. сред открояващите се в политико-обществения ландшафт на Княжеството обществени и държавни дейци се опълчил безкомпромисно срещу възглавилия временното българско правителство деспотичен руски генерал Ернрот и безпардонния министър на вътрешните работи, невероятно мракобесен и несговорчив руски офицер– подполковник Ремлинген, както и срещу автократичния руски генерал Каулбарс– дипломатически пратеник (1886 г.) на руския император Александър III, който с фанатична настойчивост не признавал българското Съединение (6 септември 1885 г.) и е повече от симптоматично, че царското руско правителство нарочва Стамболов за най-опасния български „нихилист-анархист“!

През този период от дейността си Стамболов не търсел умишлено държавна служба и не желаел министерски постове. Безспорните му качества на дръзновен народен деятел и красноречив оратор го издигнали до председател на Народното събрание. Впоследствие, особено когато заема най-високия държавен пост– български премиер-министър (20 август 1887 г.– 18 май 1894 г.),– под хипнотичното въздействие на огромната управленска власт, с която разполага, афоресаният от руския самодържец Александър III като „нихилист-анархист“ български държавник, се преобразява в същински диктатор и през седемгодишното си властвуване ограничава до минимум демократичните свободи, гарантирани от Търновската конституция. Когато веднъж журналисти го запитали как щеше да постъпи с Христо Ботев, чийто фанатичен съидейник и задушевен приятел бил навремето, ако и понастоящем поетът-бунтар е жив и отстоява своите предосвобожденски идейни и обществени възгледи, доскорошният перманентен бунтовник и свободолюбец отвърнал без колебание, че собственоръчно щял да подпише смъртната му присъда. Пиететът му обаче към Ботев, с когото приживе го свързва неразривна дружба, мотивира министър-председателя да съгради внушителен паметник на поета-революционер в центъра на Враца и лично тържествено да открие монумента на 21 май 1890 година. Междувременно Стамболов бива постепенно напуснат от почти всичките си близки другари и по-раншни националреволюционни дейци, някои пък умират преждевременно като Захари Стоянов, когото руските тайни служби на 2 септември 1889 г. отравят на път за Парижкото световно изложение, изоставя го и напредничавата, прогресивна интелигенция, навсякъде го наричат с епитета „тиранин“, непрекъснато е охраняван от полицейски конвой. Накрая, щом княз Фердинанд приема оставката му подир година, на 2 юли 1895 г. наемни убийци го съсичат посред бял ден в центъра на София, а мъченическата смърт на убития е последвана от бурни, вакхически масови празненства по повод кончината на омразния, авторитарен властник. В контекста на горецитираното ще дадем гласност на един своеобразен документ, характеризиращ ярко онази съдбоносна за България епоха, когато през 1886 г. Руската империя преустановява дипломатическите си отношения с Българското княжество. Касае се за оригинален текст, издълбан с острие върху базалтова плочка, която е била зазидана в новоизграден училищен дувар на 12 септември 1887 г. от учителите Добрю Кожухаров и Иванка Петрова. След много години дуварът бил съборен и сред камънаците намерили базалтовата плочка с издълбаните по нея летописни данни. През 1958 г. плочката е предадена за съхранение в Държавен архив – Хасково. (Държавен архив– Хасково, фонд №259-К).

Цитираме без редактиране целия текст, издълбан от двете страни на базалтовата плочка: „Дувара е заграден въ 1887 год. Мястото ми позволява да забележа само следующето: Днес е князъ на самостоятелна България Фердинандъ Кобургски; От първо силите не го щяха, но го припознаха после. Презид. Министръ Ст. Стамбуловъ, на властъ е Либералната партия. Предателя рубладжията Цанковъ и сие ся намира въ Цариградъ и отъ тамъ продава България. Хаск. окръж. управит. Милковски, кметъ П. Толчевъ, Настоят. Анг. Какулевъ, Питропе Илия Сарафа и Харал. Д., крафтю Тодуръ Кр. Ученици ся събираха 80 деца на 4 отдел. Дюлгере Милю и Стефанъ (Добрю Кожухаровъ).
България ще страда още много, защото ний всички искаме да сме гулемци и да си налагаме волята. Долу самодържавният цар Александър III! Да живее свободна, сиромашка България!
Учителка Ванка Петрова Хаск. Овч. Уч. 12 с/врий Учит. Добрю Кожухаров“

Изписаният върху базалтовата плоча текст всъщност синтезирано изразява тогавашното становище на преобладаващото мнозинство от българското обществено мнение към Руската империя, която прекъсва дипломатическите си отношения с Княжество България. Между другото в частично запазените спомени на учителката Иванка Петрова се съдържа и прелюбопитното сведение, че зазиждането на базалтовата плочка– по една случайност– се извършило в присъствието на тогавашния български министър-председател Стефан Стамболов, близък приятел на даскал Добрю Кожухаров още преди Освобождението, комуто гостувал в Хасково на 12 септември 1887 г., „двадесет и три дена след като става премиер на Българското княжество“ и че Кожухаров настоявал да впише и името на Стамболов като съавтор на текста върху базалтовата плочка, ала той отказал, защото не искал, когато подир време я намерят, да се създава впечатлението сякаш написаното е диктувано от него самия. Бившият националреволюционен хъш и ботевски съратник спретва тук в Хасково може би една от последните си хъшовски изяви. Изглежда, за да компенсира отказа си да издълбаят името му под текста върху базалтовата плоча, изпял с пълен глас своята песен „Не щеме ний богатство“ пред събралото се множество до новопостроения дувар. Но както изрично се изразил високопоставеният вокалист, песента пеел в нейния първоначален, некоригиран вариант, а не според нейните отпечатани и песенни изпълнения досега. Иванка Петрова успяла педантично да запише самодейното Стамболово песенно изпълнение, чийто текст е повече от знаменателен по своя смисъл и личи съвсем очевадно, че между държавника Стамболов и едновремешния бунтовен хъш още по това време вече няма абсолютно нищо общо:

Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
а искаме свобода,
човешки правдини!

Припев:
Напред! Напред!
Напред да вървим!
България от робство
да освободим!

Не щеме ний боляри,
не щеме ний паши–
жадуват свободата
нашите души!

Сановници не щеме,
ни православен цар –
свободата свята
е нашият олтар!

Не щеме ний попове,
ни екзарх-шарлатан!
Не щем да сме робове
на Господ самозван!

Разкъсайте робове
робския ярем,
щом не сме свободни,
по-добре да мрем!

Ненапразно руският цар Александър III е считал Стамболов за най-опасния български „нихилист-анархист“! Въобще от тези литературно непретенциозни, ала ярко бунтовни Стамболови стихове, лъха буреносният мисловен тътен на анархистките титани Михаил Бакунин, Сергей Нечаев и Христо Ботев и съвсем резонно биха могли да се превърнат в песен на българските анархисти. А държавнотворческата метаморфоза, сполетяла Стамболовата личност подир Освобождението, емпирически доказва, че и най-свободолюбивата и бунтовна натура, попадайки в държавно-управленското русло, щом веднъж отзивчиво погледне в горгонските зъркели на институцията-държава, неминуемо ще се превърне в поредното винтче в робовладелския държавен механизъм.

МАКАР