„Арабската душа е съкрушена от бедността и безработицата“, заяви генералният секретар на Арабската лига по време на Срещата на върха в Шарм ел Шейх (Египет) на 19 януари. Не би могъл да се обобщи по-добре страхът на правителствата в региона от вероятността тунизийската революция да заплаши техните режими.“

ПАДНА деспотичен режим, превърнал се в клептокрация – система, основаваща се на грабеж и корупция, съчетана с репресивно самодържавие. Властта беше в ръцете на едно семейство, ограбващо тунизийското общество. Саможертвата на отчаян зрелостник, продаващ плодове и зеленчуци с количката си на амбулантен търговец, постави началото на бунт, който победи един от най-авторитарните режими в арабския свят. А в този регион диктатурите съвсем не са изключение.

Това героично надигане на един велик народ представлява добър пример. Преимущество на този непредвидим бунт без истинско политическо ръководство се оказа фактът, че нямаше стройна организация. Ако беше по-структуриран, режимът вероятно щеше да го смаже. Обединявани единствено от логиката на отвращението от диктатурата на Зин ал Абидин бен Али, бунтовниците се включиха чрез интернет в общуване, каквото режимът не успя да предугади (въпреки „зеленото движение“ в Иран, потушено от управляващата теокрация през 2009 г.). За по-малко от месец бунтът успя да свали тази диктатура, превърнала Тунис в една от най-затворените държави в Северна Африка и в Близкия изток в продължение на близо четвърт век.

Оттук нататък преимуществата на подобен бунт се превръщат в негова главна слабост: липса на лидер, липса на политическа програма или на способност да се поеме ръководството на обществото след свалянето на омразния президент. Страната, в която живее един от най-образованите и най-светски настроени народи в арабския свят, успя досега да не допусне радикалните ислямисти да наложат каквото и да било превъзходство. Както изглежда, настоящата обстановка не предоставя на последните възможност да вземат властта със сила. Следователно, ако част от ислямистите (като тези, които се представят за последователи на Нахда) [1] се съгласят да играят по правилата на демокрацията, ще е важно те да бъдат интегрирани в политическата система, за да може радикалните ислямисти да бъдат оставени по-ефективно заден план.

Осезаемото чувство за несигурност след падането и бягството на Бен Али произтича от липсата на независим политически елит, способен да поеме властта и да извърши преход към демократичен режим. При това положение налице са единствено елитът на сваления режим, политически партии в зародиш и обезглавени работнически синдикати. Ако страхът от хаоса, вярата в способността на обществото да се самоуправлява и политическият реализъм надделеят, може и да възникнат политически структури. Младите хора ще бъдат печелившата карта на едно общество, стремящо се към демокрация, което успя да излезе от диктатурата, без да претърпи непоправими човешки загуби.

Възниква въпросът дали с наближаването на първите основополагащи избори новите ръководители за пореден път ще заложат на страха от ислямизма, за да накарат западните правителства да приемат поставянето под въпрос на народния суверенитет? Уличният кипеж плаши новите управници. С цел да избегне изблици на насилие, както и да запази част от властта на сваления президент, преходният режим може да се опита да не променя изцяло статуквото. С организирането на избори в кратки срокове има опасност преходният режим да придаде по-голяма тежест на лишените от легитимност елити, които вероятно ще се прегрупират, за да си присвоят етикета на обновители.

Схемата е класическа. Тя се наблюдаваше в началото на 90-те години на миналия век в България и Румъния, където старият режим влезе в съюз със старите елити, за да възкръсне в нов образ. Случаят на Украйна е още по-красноречив – там разривът беше по-дълбок (защото се появи нова държава), но старите политически кадри се завърнаха на сцената веднага щом суматохата утихна. Свързващата нишка във всички тези ситуации е, че народът се мобилизира срещу омразната власт, чието рухване веднага уталожва народния натиск. Това е главният проблем, който спъва всеки преход, там където гражданското общество е слабо организирано.

Въпреки това януарският бунт в Тунис подхранва надеждата на други арабски народи. Борбата за свобода е заразителна и за Алжир, Египет, Йордания, Мароко, Сирия и дори Палестина. Почти навсякъде новите поколения, уморени от авторитарните системи, вече нямаха търпение да се освободят от тях. Но точно защото тунизийският бунт беше непредвидим, той не би могъл да се повтори по същия начин в останалата част на арабския свят.

В Тунис армията беше относително независима от разузнавателните служби и от репресивния апарат, включително полицията. В повечето случаи зле платени (с изключение на президентската охрана), тези служби знаеха как да се справят с ограничени бунтове, като задушаваха в зародиш проя­вите на неподчинение. Но не знаеха как да потушават слабо организирани бунтове, обхванали голям брой обществени слоеве.

Отстъпване на част от властта, за да се устои

Различна от тази в Алжир, където деспотизмът е колективен (а не концентриран в ръцете на една личност), но подобна на тази в Египет, където раисът съсредоточава в себе си омразата и недоволството, тунизийската автокрация беше лесна мишена за народното възмездие. Участието на почти цялото семейство на Бен Али в ограбването на страната правеше нещата още по-очевидни. Мъглявите диктатури са по-трудни за събаряне от тези, чийто образ е лесно разпознаваем за народното недоволство. Достатъчно е да се споменат емблематичните примери с иранския шах или със Сухарто в Индонезия. Олигархичните коалиции впрочем разполагат с по-широка обществена база от личните диктатури и следователно не са толкова уязвими. Авторитарните системи стават по-издръжливи, ако отстъпят част от властта на народа и най-вече на групи, защитаващи определени интереси. В сравнение с Тунис властите в Мароко и в Алжир позволиха да се появят много по-мащабни и сложни мрежи от интереси, свързани с управляващите. В алжирския случай приходите от петрола създават политически организъм, пряко заинтересован от запазването на режима.

Друга особеност на тунизийската система е, че превърна изборите в гробовни плебисцити (99,27% от гласовете през 1989 г., 99,91% през 1994 г., 99,45% през 1999 г., 94,49% през 2004 г., 89,62% през 2009 г.), като не оставяше никакъв изход за опозицията. Чисто и просто нямаше политически живот. Не такъв е случаят с Египет, където избирателната система, макар и подложена на масови фалшификации, предлага терен за обсъждане и противопоставяне. Впрочем печатът там не е така беззъб, както беше в Тунис.

Така е и в Алжир, където доходът от петрол позволява да се отлага радикализацията на народния гняв, поне докато военната йерархия там е единна, почти незабележима на политическата сцена и способна да приобщава – като подчинява – част от политиците, които приемат да бъдат кооптирани. През гражданската война, продължила повече от десетилетие, беше пролята много кръв и народът на Алжир не е особено склонен да се вдига на бунт срещу режим, удържал победа над радикалния ислямизъм с цената на близо сто хиляди загинали.

Остава Мароко. Там засега народната ненавист все още не се е прицелила в монархията. Но младите хора, обезверени от липсата на перспективи, от блокирания политически процес, от репресивния апарат за сигурност и от смазващите клиентелистки мрежи, могат да намерят мотив за бунт с вероятност да се радикализират, като се има предвид сложността на страната. И наистина, етническите противопоставяния са по-много­бройни и по-дълбоки, а процесът на хомогенизация на обществото не е много напреднал.

Неизбежни сътресения, които все още са трудно предвидими

Във всички тези страни мудният и дълбоко несправедлив модел на развитие, характеризиращ се с клиентелизъм в държавния апарат, както и силовият контрол над населението и недостъпната политическа сцена позволяват на режимите да черпят сила от слабостта на своите граждански общества. Но при появата и на най-малка цепнатина в тяхната броня в нея се загнездва недоволство, носещо заплаха за сгромолясване.

В тунизийския случай именно прогнилият характер на един поставен натясно нелегитимен режим доведе до народния бунт. Зрял плод, който трябваше само да падне! Впрочем властта на Бен Али минаваше за една от най-солидните и най-стабилните в региона. Пукнатината беше незабележима и беше немислимо това, което се случи.

Другите режими не са така крехки. Независимо от това тяхното дълго съществуване ги прави уязвими за сътресения, които днес е трудно човек да си представи, но които по-късно ще се окажат също така неизбежни, както в Тунис. Фактът, че диктатурата на Бен Али рухна толкова лесно под напора на младите хора, е свидетелство за неспособността на репресивния апарат да се справя с протести, изникнали от нищото като мълния.

Дълбоките контрасти в развитието на различните райони на страната допринесоха за тунизийския бунт. Големи инвестиции бяха направени в крайбрежните зони, за да се насърчи развитието на туризма, но регионите във вътрешността на страната бяха оставени на произвола на съдбата. Именно там се зароди протестът, който отнесе режима. В други арабски страни също се наблюдава подобен контраст, но под различна форма. Общество, чиято политическа система е обсебена от много малка група хора, лишени от легитимност, не би могло да се развива рационално, ако не разполага с автономна технокрация, която да действа по примера на китайския модел. А повечето арабски страни жертват своята технокрация в името на корупцията и авторитаризма.

Търговците на черно (вж. статията на Кадер А. Абдерахим „Бунтове и мрежи за съпротива в Алжир“), и младежите в безизходица, често с дипломи, пълнят улиците и подпират стените – „хитисти“ [2], призвани да прегърнат исляма жертви на система, която не им дава шанс да живеят достойно? Отчаянието им или намира израз, както в Египет и в Алжир (но тъй като не успява да раздвижи нещата, угасва), или се изразява в сдържано недоволство, както в Йордания и Мароко. Често без да си дават сметка, режимите градят стабилността си върху апатията на едно общество, което вече дори не е в състояние да се разбунтува. И когато гневът изригне, той е още по-сляп и необуздан.

Докато отчаянието на младите не успява да открие как да възпламени бурето с барута, тези режими остават невредими. Но и най-незначителното „произшествие“, като саможертвата на един млад човек, може да се окаже достатъчно да накара цялото общество да застане в подкрепа на бунта, първоначално местен и регионален. И режимът се сгромолясва, позорно и с невъобразима скорост.

Влиянието на тунизийското протестно движение върху останалия арабски свят ще зависи от способността му да демократизира страната. Ако демокрацията се стабилизира, вероятно ще станем свидетели на нейното разпространение, особено в Магреба. Народните искания ще станат още по-настъпателни, като ще настояват най-вече за плурализъм и право на участие в политическия живот. Ако утвърждаването на демокрацията се провали, за беда на народите от това ще се възползват авторитарните режими. Повечето арабски режими без съмнение предпочитат този втори вариант, макар той да води до хаос.

Възможни са два сценария: арабските режими или ще чуят исканията на народите си и ще започнат да се отварят в политическо отношение, или ще се опитат на всяка цена да запазят властта си, без да отстъпват пред исканията на гражданите за участие в политическия живот.

Фронтален сблъсък, отваряне или репресия

В първия случай пътят ще бъде осеян с клопки. След десетилетия на твърда политика и репресии арабските режими наистина трябва постепенно да еволюират, за да предотвратят фронтален сблъсък, който може да доведе до свалянето им от власт. Предвид излъганите надежди на населението, демократичното отваряне на режимите трябва да бъде достатъчно ясно, за да не бъде схванато като измамна хитрост, както и да бъде достатъчно мъдро организирано, за да не тласне политическата система към вихрите на революцията. Следователно постепенната промяна може да бъде извършена само с много вещина и съдействие от страна на един политически елит, който няма да пожертва нито стабилността, нито спешната нужда от демократизация. Но малко вероятно е сега съществуващите режими да се окажат способни да подберат такъв елит и да му дадат достатъчно власт, за да може той да изпълни мисията си за демократизиране на обществото.

Тогава остава вариантът за политическо затваряне. Взели поука от събитията в Тунис, авторитарните арабски режими полагат усилия да неутрализират непосредствените причини за бунта, като предприемат мерки срещу скъпотията на стоките от първа необходимост (хляб, захар, месо, яйца и т. н.). Следващата стъпка е да засилят ефикасността на службите за сигурност и на разузнаването.

Тунизийският пример показа пробив в комуникационната система, защото протестиращите използваха интернет като сигурно място за връзка чрез You Tube, Twitter, Facebook… Тунизийската репресивна система също показа, че страда от лошо сътрудничество между различните си нива (полиция, разузнавателни служби и армия). Следвайки иранския модел за смазване на социални протести, арабските режими се учат как да филтрират информацията по интернет и как при нужда да изваждат мрежата от строя. В краен случай прибягват до изгонване или поставяне под домашен арест на чуждестранните журналисти. По модела на „Басидж“ [3] в Иран те се опитват да задушават градските бунтове, като откъсват отделните квартали един от друг и създават предмостия, позволяващи им да се намесват на място. Накратко, в този случай става дума за „модернизиране“ и „разпростиране“ на репресивния апарат. Но подобни мерки не предпазват от нови видове колективни действия, каквито могат да измислят едни бъдещи социални движения. В най-добрия случай репресивните решения могат да имат само краткотраен ефект.

„Зеленото движение“ в Иран спечели големи симпатии на Запад, но не беше така с тунизийския бунт. Той дори предизвика късогледи и напълно неуместни реакции. Особено във Франция, страната, която до последния момент остана вярна на диктатурата на Бен Али. Другите западни столици, включително Вашингтон, подкрепиха бунта с половин уста. Заслужава да се отбележи следователно, че Западът не гледа с особен ентусиазъм на перспективата за демокрация в арабския свят, независимо че понякога използва пламенни слова. Тунизийското движение можеше да се използва за промяна на поведението, особено на Париж.

В арабския свят, който схваща съглашателството с диктатурите като продължение на колонизацията и империализма с други средства, подкрепата за демократизацията, напротив, е знак за уважение към обществата, потискани от нелегитимни режими.

Ако поради страх от радикалния ислямизъм или заради определени интереси Западът не проявява готовност да подкрепя такива демократични движения, той би могъл поне да запази доброжелателен неутралитет.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

- Превод Методи Кръстев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Warning: Use of undefined constant WSFL_TTL - assumed 'WSFL_TTL' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40

Warning: A non-numeric value encountered in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40