От Серджо Караро

Преди няколко дни от страниците на Peacereporter, Кристиан Елиа с право подканя да се потърсим разликите в гражданските протести, променящи политическата карта в Близкия изток. Наистина би била огромна грешка да не се отбележат различните динамики и участници, превърнали се в движещи сили на този очакван исторически процес, както неизбежен, така и разпространил се неочаквано бързо.
Това уточнение е още по-необходимо, за да преценим събитията в Либия и огромните разлики спрямо случилото се в другите страни от Северна Африка, най-вече Тунис и Египет. Не само, необходимо е да се освободим от мнението си за Кадафи, за да можем да преценим причините и последствията от събитията в момента.
В Либия, за разлика от Тунис и Египет, наблюдаваме гражданска война, а не народни вълнения. Има разлика. Например стратегическите центрове (свързани с енергийния цикъл и военните) говорят точно за гражданска война, а не за протести.
Евакуацията на чуждестранните технически екипи и на цивилните се предприема, когато нивото на конфликтите силно надскача това на манифестациите по площадите и свързаните с тях сблъсъци с полицията.
В Либия гражданската революция не притежава един основен елемент (главният при другите арабски страни): икономически-социалния проблем. Жизненият стандарт е неимоверно по-висок от тези в другите страни. 70% от работниците са наети от държавата, цените са субсидирани и печалбите от петрола се социализират. (1)
В Либия не можем да говорим за народно въстание, а за разцепление във висшето либийско държавно управление – Джамахирия, което – за разлика от неравните конфликти на тунизийските и египетските площади – моментално се превръща в жесток военен сблъсък с равностойни сили, при който опозицията установява силовите си бази в исторически бунтовническата област на ислямската Киренайка.
Лучана Кастелина в „Ил Манифесто” ни напомня, че Кадафи е прочут антиколониален борец и години наред се опитва да поддържа бунтовническите огнища срещу неоколониализма в Африка и Близкия изток. САЩ, Англия и ислямистките реакционни организации често са се опитвали да го накажат затова. Изградил е около себе си смесица от безвредна риторика и истини срещу престъпленията на колониализма. Далече от границите на Израел, приказва много за освобождението на Палестина, но така и никога не предприема сериозни действия. След изстраданото дългогодишно ембарго и американските бомбардировки (нека не ги забравяме), през 1999 г. Кадафи се опитва да поеме по пътя на компромиса с империализма, най-вече след 11 септември, явно притеснен да не свърши като Ирак на Саддам Хюсеин. (2)
След 2003 г. замразява процеса на социализирането на ресурсите е открехва вратата към икономическата либерализация (както в енергийния сектор, така и в други). Подновява отношенията със САЩ и Европейския съюз и позволява на петролните мултинационални компании да се завърнат в страната. Разчита преди всичко на 2 изключително важни елемента за Европа: енергийните доставки и емигрантските вълни от юг. По този въпрос стига до изгодни (и срамни) договори с Европейския съюз и най-вече с Италия, обещавайки железен юмрук срещу отчаяните хора, опитващите се да достигнат италианския бряг. Но не преценява, че когато нещата трябва да се променят… се променят, и че 41 години власт са много при всички положения, за всеки. И точно затова се подготвят италианските тайни служби, може би наистина италианският министър Фратини не е преценил добре за какво става дума. (3)
Един наблюдателен кориспондент и доста „навътре в нещата” на американската администрация като Молинари, подчертава в „Ла Стампа”, че за Либия САЩ имат други намерения, различни от тези за другите страни. „Ако в случая с египетската криза администрацията на Обама реши да играе ролята на подкрепяща „плавния преход” към ерата след-Мубарак, то в случая с либийските бунтове изборът е съвсем различен”, пише Молинари (4). Какво означава това? Означава, че зад гражданската война в Либия е лесно забележима откритата намеса на САЩ. Каква е целта? Тя е не само да се разкара този толкова омразен и непридвидим арабски лидер, но и да се контролира това, което се определя като „основната част на т.нар. европейска енергийна сигурност” (5) и най-накрая да се намърда на най-желаното място „Африкон” – тайната американска дирекция за Африка и Близкия изток, чието установяване в Алжир бе отхвърлено от тамошните управници. Три заека с един изстрел! Единственото неизвестно зависи от ислямското емирство, което сенуситите искат да установят в Киренайка. Ще се съгласи ли да съжителства с американските интереси или ще се превърне в независима променлива като Ал Кайда?
Последно, но не по важност. Развитието и разултатите от гражданската война в Либия изглеждат зависими от военната намеса на западните сили. Три италиански военни кораба вече обикалят либийските брегове. САЩ подтиква Италия и Франция да се намесят и се подготвят да се включат те самите, в случай, че успеят да създадат необходимите условия.
Разликата със случващото се в Тунис и Египет изглежда огромна. „Демокрацията” в Либия би могла да пристигне с американските самолетоносачи или с тези на бившите колонизатори Италия и Франция. Явно е, че не с такива искания протестираха младите тунизийци, нито хората в Тахрир и Синай. Ако сценарият е този, то тогава е по-добре гражданската война, отколкото установяването на империализма. Освен ако дори и левицата не предпочита да работи за царя на Прусия или за завръщането на монархизма!

(1) Предадено от dell’ADN/Kronos на 22 февруари
(2) Статия в www.medarabnews.com от 23 февруари
(3) „Ил соле 24 оре” от 23 февруари
(4) „Ла стампа” от 23 февруари
(5) Статия в www.medarabnews.com от 23 февруари

Източници: http://www.radiocittaperta.it/index.php?option=com_content&task=view&id=5975&Itemid=9
http://dokumentalni.blog.bg/

Превод Даниела Пенкова