Картофената мечта на „прекараното“ поколение

Признавам, че онзи ден бях същисан от откровението на министър-председателя, когато той в прав текст призова българите да „садят картофи“, за да не били зависими от все по-раздуващите се цени.

Веднага правя уточнението, че детството ми премина именно по картофените (и тютюневи) ниви и прекрасно разбирам за какво става въпрос, но все пак признанието за пълното поражение на държавата в борбата със съвременните предизвикателства ми дойде в повече.

Факт е, че в рамките на настоящата парадигма за социално-икономическо развитие, все повече българи ще бъдат поставени в условия, граничещи с полугладно съществуване. Действително, земята може да се превърне в тяхната единствена опора и надежда за изхранване на децата им. От друга страна, да не забравяме, че живеем в началото на XXI век и приказките на властта за окончателно връщане към Средновековието все още звучат плашещо и някак си не на място.

Този устрем към деградацията беше предначертан още преди две десетилетия, като всяко „демократично избрано управление“ даде своята лепта за пълното оскотяване на съвременния българин и превръщането му в същество, борещо се единствено за личното и това на децата си физическо оцеляване.

Зората на промените ме завари като начинаещ студент и издиганите лозунги, че с натрупаните спестявания на всеки обикновен работник "трябва да му се позволява да си купи последната марка Мерцедес", ми звучаха напълно справедливи и резонни – по това време хората страшно се нервираха, че държавните мъже се возят на германските возила, а обикновеният народец трябваше да се задоволява най-много със скромната Шкодичка.

Но очевидно, че сметките излязоха криви, тъй като се оказа, че вместо да се обзаведе с най-новите достижения на цивилизацията, българинът бе принуден да се преквалифицира в обикновен берач на маслини в някоя от плантациите по Средиземноморието, демонстрирайки по този начин придобитите робски навици, така добре развивани в едно петвековно „присъствие“.

Манията за ИНДИВИДУАЛЕН успех, характерна за последните години на т.н. „развит социализъм“, впоследствие се превърна в отчаяна битка за индивидуалното спасение, което ни докара такива уродливи явления като мутризацията, партийната партизанщина и пълната абдикация от проблемите на общността.

Днес виждаме пръкнали се тук-там оазиси на материалното благополучие, на фона на един оскотял народ, заровил поглед в картофените ниви на своето отчаяние от безперспективността на битието си.

А както по-старите знаят, битието определя съзнанието, така че чувството, че са ни прекарали се засилва с всяка изтекла секунда. Засега се търси клапана, от който парата да бъде изпусната в пространството на нажежените ни страсти.

Потенциалните виновни за адското ни положение, са най-разнообразни – от циганите и турците, до петрола на Лукойл.

Но никой не смее да се огледа вътре в себе си и да направи инвертаризация на собствената духовна пустош, за да оцени, че в повсеместната битка да преметнем хората около себе си, май сами останахме прекарани от държави, които довчера с презрение наричахме „загниващи“.

Последните, подхвърляйки ни по един чифт дънки и лъскави картинки на някакви брички, ни накараха да си повярваме твърде много и от швейцарците на Балканите да се превърнем в грубо консуматорско общество, интересуващо се единствено от разни блестящи дрънкулки, докарани от близки и далечни територии.

Днес, когато стоим в ъгъла на световното обществено развитие, за пореден път се самоуспокояваме, че поне имаме земя, която да ни храни.

Пропуска се една подробност, че тези плодородни почви искат много пот и огромни мъки, още повече – след принципния ни отказ да се кооперираме за получаване на по-добри добиви, чрез прилагане на съвременна механизирана техника, а не на рало и мотика!

Но след като сме се хлъзнали по спиралата на човешкия регрес, явно това е единствената алтернатива, която са запазили за нас „цивилизаторите ни“ – така ласкаво прикоткали ни преди двадесетина години и впоследствие захвърлили ни на бунището на историята, отекчени от балканската ни продажност и раболепие.

Така че, съдбата ни е такава, каквато сме си заслужили!

Дано някога в бъдещето, следващите поколения повторят подвига на предците ни, които „само за няколко десетитетия постигнаха това, което други народи и при други условия изградиха за столетия“.

Дано!

Адрес на статията
Абонамент за известия при нови коментари на тази публикация

Един коментар

  1. Pingback: Н.Николова

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*


Warning: A non-numeric value encountered in /home/bezlogoc/public_html/wp-content/plugins/all-in-one-seo-pack-pro/all_in_one_seo_pack.php on line 40