За десет години Д предава два пъти родината си. Родината му е Ирак. Той е кюрд.
Първият път избягва от управлението на Саддам. Не че е специално преследван от властите. Но дори за по-заможните кюрди (за да излезеш нелегално от страната ти трябват поне няколко хиляди долара) животът в изгнание е по-лек от живота в страната им. Между другото той разказва, че дори когато били в чужбина, иракчаните учели децата си да говорят хубаво за Саддам – не се знае къде може да вкарат някого в беля.
Д пристига в Англия нелегално в камион, заедно с други иракчани. Полицаят, който отваря камиона, го очарова – говори му на „моля“, води го в хотел, който той може да напусне по всяко време. След седмица при него идват хора, говорещи езика му. Дават му кредитна карта и му намират работа. За седем години той научава езика, работи като готвач, после като охрана, спестява пари. С една дума живее като човек. Макар и от по-бедните хора на Запад, живее по-добре отколкото в Ирак.
Американците обесиха Саддам и „донесоха свобода“ за кюрдите. Д решава да се върне в Ирак. Не че му е зле в Англия – животът му вече си тече в нормално русло там, но баща му се разболява лошо и той предпочита да е около него. Прибира се в Ирак с надеждата, че страната вече прилича на онази, в която е живял в последните години.
Ирак вече е различен, но не прилича много на Англия. Най-много го дразнят полицаите – няма и помен от учтивото „моля“, с което го посрещат на Запад. Кюрдите са свободни – имат си партия, имат автономия – много по-свободни са от роднините си в Турция, Сирия и Иран. Но свободата не се яде. Няма работа за никого, а никой не се грижи за безработните. Най-добре платената работа е в чуждите компании, а там не взимат хора без връзки.
Д обаче намира връзки и се хваща на работа в охранителна фирма. Освен добрата заплата, другото предимство на тази работа било… че държиш оръжие. Работата му е да охранява хора, които по неговите думи „не правят нищо лошо, само проучват земята за нефт“. Не всичките му съседи са на това мнение. Не всички са кюрди. И не всички обичат завоевателите. Той получава неколкократно заплахи, докато накрая взривяват бомба пред вратата му. Тогава Д решава да се върне в Европа.
И тук идва „забавната“ част. По стария изпитан метод (иракчаните все още могат да пътуват свободно само в околните ислямски държави), той намира трафиканти на хора, на които плаща 3000 долара, за да го заведат „в коя да е страна от Европейския съюз“. Мислел си е, че тук ще го посрещнат както преди десет години в Англия. Но остава изненадан – Ирак вече е „свободна страна“ и не може да минеш за беглец от диктатурата, Европейският съюз вече не е същия, а България не е Англия. Въпреки че е живял в Англия, без „моля“ и „ако обичате“ българските полицаи го тикат в Бусманци. „Общежитието“ в Бусманци си е затвор, но има съществени разлики. Надзирателите не знаят езика му, той добре знае английски, но те не си и правят труда да му отговорят. Оставен е изцяло на произвола на държавата – нито той, нито съкилийниците му нямат роднини или помощ отвън. Никой от хората вътре няма представа кога ще излезе и какво ще прави после. Има хора, които стоят там с месеци и години. Има и такива, които спят в палатки пред общежитието, защото няма къде да отидат.
Д не е свикнал на подобни условия. И вдига гладна стачка. След три дни му обръщат внимание и по бързата процедура го изпращат навън. В момента той си търси работа и преживява от спестяванията си, които роднините му изпращат от чужбина. Оптимист е, че ще си намери работа, твърди че му харесва страната и че ще опита да остане тук. Спи при милосърдни хора, които намерил в социалния център „Хаспел“.
Покрай тях го срещнах и аз и чух тази история. Научих някои неща от нея, надявам се да е интересна и на вас. Чудя се само, като знам колко безработни работни момчета познавам, как той, без да знае езика и без специални умения, ще си намери работа тук? Но може пък да му се усмихне късмета – като че ли с неговите спестявания от работата му за английски фирми той живее по-добре от хора, които живеят у дома си и работят на български работодатели.