Федералният резерв на САЩ, който по съвместителство се явява и емисионната банка на света вече пета година провежда целенасочена политика по „стопяване“ на задълженията на всички приближени до нея субекти, чрез последователно провежданата политика на „количествени улеснения“.

Тази политика най-простичко се изразява в това, че се изкупуват обезценени (с нулева стойност) книжа и на тяхно място на бенефициентите се връчват (или подаряват) напълно ликвидни (реални) средства, с които може да се купи всичко на всеки пазар.

И в тази връзка дълбоко ме тревожи неразбирането от страна на управляващите на най-високо ниво в страната ни, за протичащото по света и за реалните цели на тази стимулираща парична политика, насочена в интерес на най-богатите и развити държави.

Тази вечер получих поредното потвърждение за тази разтърсваща заблуда, в случая в който премиерът даде като лош и отрицателен пример постигнатия висок стандарт в част от европейските страни, за сметка на външно финансиране и нарастване на задлъжнялостта им към останалия свят.

Тук няма да припомням, че именно в някои от тези страни пребивава огромна част от трудоспособното българско население (Испания, Гърция), което реши да избере за своя социална среда именно тези конкуриращи ни общества, предложили по-добри жизнени условия единствено по причина на това, че те, за разлика от нас, възприеха и отлично приложиха парадигмата, която през последните три десетилетия движеше света към своя най-голям прогрес в историята си.

Какъв беше този механизъм?

В последните тридесет години беше пуснат в ход непознат в човешката история до момента, процес на ускорено кредитно финансиране на развитието, при което основно правило беше да се вземат нови, все по-големи кредити за изплащане на старите, както и за по-нататъшно нарастване на потреблението, чрез което се постигаше търсения растеж.

Това се правеше посредством непрекъснатото намаляване на цената по тези новоопуснати кредити и пълната замяна на самата залогова система по тяхното отпускане.

Докато преди три десетилетия заем можеше да получи само добре гарантиран откъм доходи в дългосрочен план стопански или частен субект, то в последните десетилетия се премина към кредитиране, гарантирано единствено от обезпечения, свързани с недвижими имущества или различен род борсови активи.

По този начин от заемополучателите само се искаше да покриват текущите лихвени плащания и да не се тревожат по главниците, които бяха рефинансирани чрез новите кредити. Този гениално изработен механизъм приключи към 2007 г. с падането на лихвата на ФЕД до нула и невъзможността за по-нататъшното й намаление.

Тогава за всички стана ясно, че натрупаните колосални дългове, в рамките на предишната схема са практически неплатими, заради което се тръгна съвсем целенасочено към инфлационно „изгаряне“ на тези задължения.

Не твърдя, че това е процес, който ще приключи за две-три години, но за всеки непредубеден специалист е очевидно, че се върви именно към ликвидиране на тези стари задължения по пътя на инфлационната им обезценка.

Разбира се, основно изискване в тази схема беше да се убедят всички второразредни страни строго да продължат да следват политиката на вътрешни рестрикции, което в значителна степен улеснява осъществяването на първата част от плана по стопяване на планините от дългове.

Мисля, че това е очевидно, но ако случайно Б.Б. все още не е разбрал тази пределно проста логика съм готов съвсем безвъзмездно, да му я обясня и разясня схемата където и когато пожелае (не влагам и капка ирония в казаното), тъй като за мен съдбата на собствения ми народ ми е прекалено скъпа, за да не тръгна и на такъв ход.

Ще се опитам да намеря и още по-прост пример от живота:

Представете си футболен отбор от единадесет човека. Той е съставен от един българин, един испанец, един французин, един грък и т.н. В подготвителния период испанецът, французинът, гръкът и т.н. получават храна богата на всички най-ценни хранителни вещества (месо и мляко – например), а на българина се дава коприва и чайове. По време на официалния мач първите се подкрепят от стимулиращи средства, а българинът продължава да пие от своя планински чай.

От това играта на нашенеца все не върви и той постоянно е нарочван за смяна, докато съотворниците му бодро ритат топката и се хвърлят напред. След края на първия мач се оказва, че продуктите са на привършване, заради което и скромната коприва на българския ритнитопковец се конфискува от гладните охранени съотборници, след което нашият просто хвърля топа, но пък умира удовлетворен, че е показал как трябва да постъпва истинският джентълмен, готов да пукне, за да могат другите да продължат да се държат сравнително сносно.

Горе-долу това става в момента с България. Развитият свят се отървава от борчовете си и продължава да се бори отчаяно за отвоювания стандарт, а ние, които и без това сме на опашката, се огъваме в последна гладна конвулсия, но пък горди и удовлетворени, че сме съхранили честта си и не сме се поддали на всеобщото хаотично разграбване на последните останали парчета от пицата.

Само че ние ще си отидем от този свят, а онези, които са ни учели, че „така трябва“ просто ще се насочат към поредните балами, готови на саможертва в името на бъдещо признание от големите и силните на деня – не забравяйте, че много благородни народи (и индивиди) дори не са останали в историята, именно поради своя алтруизъм и готовност за саможертва пред другите.

По въпроса толкова!

Друг момент, който ми се струва неразбран от Първия: той твърди, че на Германия, Франция и Холандия им омръзнало да плащат за „ларж“ живота на такива като испанците, гърците и португалците.

И в това се съдържа една дълбока заблуда.

Поне в послените двеста-триста години народите от втората група винаги са били периферия за първите и проектът за Европейски съюз, иницииран, най-вече от германци и французи имаше за цел именно да окрупни пазарите на Стария континент, което да доведе до икономии от мащаба при производството и до задълболбочаване на международното разделение на труда.

Пак повтарям – не гърците и испанците бяха инициатори за създаване на съюза и не те имаха най-големите ползи от него. Единният пазар отвори огромни пространства за продуктите с висока добавена стойност на Германия, Франция, Холандия, което несъмнено рязко подобри общата макроикономическа конюнктура в тези страни.

Строго погледнато, нарастването на жизнения стандарт в периферията на Европа беше от полза най-вече за развитите региони от нея, защото богатият грък можеше все по-лесно да потребява немските продукти и да се радва на френската козметика.

Неслучайно най-големите кредитори на гърци, испанци и италианци са именно банки от Германия, Великобритания и Франция, защото точно тези страни имаха интерес да се инжектира в допълнително търсене.

И да не забравяме, че всичко това се правеше в условия на непрекъснато растящи пазари, когато никой дори и не си представяше, че приказката може някога да свърши (спомнете си масовото мислене сред икономистите допреди няколко години, когато всички бяха убедени, че вече е невъзможно възникването на сериозни кризи от модела на Великата депресия).

И пак пример за по-обикновени хора: Ако си представим, че Германия е София, Франция – Пловдив, а Холандия – Варна, то няма как Испания (Благоевград) или Гърция (Силистра) да са добре, ако от промишлено развитите региони не бъде подадена една ръка. Това са обективните икономически закони и засега поне никой не е измислил други. Същото е и с ЕС.

Това че ние не се възползвахме максимално от годините на всеобщ подем, за да получим собствен първоначален тласък, е огромен проблем на прехода, но смятам, че все още ние като страна можем с поредица от изпреварвания да излезем на доста по-добра позиция.

И тук идвам до последния пункт, който сериозно ме озадачи при излагането позициите на Премиера!

В края на интервюто пред Панорама той изтъкна, че България е толкова зле в момента, защото преди това дълго била под диктатура (комунистическа) и това не й дало шанс за развитие.

Да си припомним веднага, че към 1982 г. страната ни е на 22 място в света по жизнен стандарт на населението, далеч преди днешни страни-еталони като Турция, Гърция, Португалия, Испания. По това време родината ни мери аршин със страни като Скандинавските, Австрия и други подобни.

И в тази връзка е груба грешка да се твърди, че България започна стопанската си история след 1989 г. Аз дори бих казал нещо друго – именно от тогава Отечеството ни започна своя неудържим ход към технологичния и технически регрес, на който никак не му се вижда краят.

И накрая, много бих се надявал нещата да стават по-разбираеми за колкото е възможно по-широка аудитория у нас.

Смея да твърдя, че съм един от малцината в света, които са наясно и могат на един сравнително ясен език да обяснят какво реално се случва в глобалната икономика.

Затова нека не прозвучи като прекалена пошлост, но съм готов абсолютно безплатно да излизам пред всякакви аудитории и да разяснявам в най-дребните подробности процесите, които протичат по света и у нас, от разбирането на които зависи по-нататъшното ни бъдеще като държава в бързо променящата се обкръжаваща среда.