В САЩ републиканците се борят за орязване на федералния бюджет; властите в Португалия се опитват да договорят размяна на суверенитет срещу спасителен план; в Гърция перспективата за преструктуриране на държавния дълг води до налагане на още по-строги мерки. Под натиска на спекулантите правителствата избраха безпомощността. Исландците, до които се допитаха чрез референдум, предлагат друго решение – сметката да платят онези, които предизвикаха кризата.
МАЛЪК ОСТРОВ, а толкова сериозни въпроси. Длъжни ли са гражданите да плащат за лудостта на банкерите? Остана ли институция, олицетворяваща суверенитета на народа, способна да противопостави легитимността си на върховенството на финансите? Това бяха основните въпроси, на които беше потърсен отговор с организирания на 10 април 2011 г. референдум в Исландия. За втори път правителството поиска мнението на народа – съгласни ли сте да изплатите депозитите на британски и нидерландски физически лица в частната банка „Айссейв“? И за втори път жителите на острова, опустошен от започналата през 2008 г. криза, казаха „Не“ – 60% от гласувалите сега, срещу 93% при първото допитване през март 2010 г.
Резултатите от референдума придобиват особена окраска в момент, в който под натиска на спекулантите Европейската комисия и Международният валутен фонд (МВФ), правителствата на Стария континент налагат политика за строги икономии. Народът обаче не ги е избирал за това. Редовното налагане на ограничения на западния свят от неподвластните на никакви правила финансови институции притеснява дори ласкателите на дерегулацията. Още на следващия ден след референдума в Исландия авторът на уводната статия на твърде либералния Файненшъл Таймс се радва, че е напълно възможно гражданите да бъдат поставени преди банките (13 април 2011 г.). Идея, която все още не намира силен отзвук сред европейските политически ръководители.
И ако Исландия се използва като класически пример, то е защото тази държава представлява химически чист образец за динамиката, която през 90-те години на XX в. и първото десетилетие на XXI в. позволи частните интереси да определят държавните законодателства. Това доведе до раздуване на финансовата сфера, до нейното отделяне от останалата икономика и в крайна сметка до нейната имплозия.
Малко преди кризата, през 2007 г., нещата все още се развиваха добре: средният доход на исландците беше на пето място в света и с 60% по-висок от този на американците. По онова време лондонските скъпи ресторанти изглеждаха като долнопробни кръчми пред елегантните ресторанти в Рейкявик. Луксозни стоки заливаха бутиците, а огромни джипове 4х4 задръстваха улиците. Година по-рано международно изследване определи населението на острова за най-щастливото на планетата [1]. До голяма степен благоденствието му се дължеше на ускорения растеж на три исландски банки. До 1998 г. малки дружества от държавния сектор се нареждат бързо сред тристата най-големи банки в света, като активите им се увеличават от 100% от брутния вътрешен продукт (БВП) през 2000 г. на почти 800% през 2007 г. – постижение, надминато единствено от Швейцария.
Икономическата криза избухва в края на септември 2008 г. След фалита на инвестиционната банка „Лемън Брадърс“ валутните пазари са блокирани [2]. Тъй като се оказват неспособни да се издължат на кредиторите си, трите големи исландски банки са национализирани. Тогава фигурират в една не толкова славна класация, публикувана от рейтинговата компания „Мудис“, а именно в класацията на единадесетте най-зрелищни финансови катастрофи в историята.
В началото на XX в., след повече от шестстотингодишно чуждо господство, исландските социални структури си остават най-феодалните от всички северни държави. Риболовът е основният отрасъл на икономиката и от него идват почти всички приходи в чужда валута, като търговията се развива благодарение на вноса. Което пък стимулира нови дейности: строителство, услуги и лека промишленост. След Втората световна война икономиката навлиза в период на по-стабилен растеж, обоснован от съвкупност от фактори: помощ в рамките на „Плана Маршал“, обвързана с изграждането на военна база за американската армия и Организацията на северноатлантическия договор (НАТО); изобилие на една стока за износ, която слабо се влияе от колебанията в доходите на потребителите, а именно студеноводната риба; малочислено, но високообразовано население със силно развито чувство за национална принадлежност.
Със забогатяването на Исландия в страната се поставят основите на една социална държава, вдъхновена от скандинавския модел и финансирана от данъчната система. През 80-те години на XX в. по ниво на доходите Исландия достига средните стойности за северните държави. В Исландия тежестта на държавата остава по-ярко изразена, отколкото в европейските съседи на страната. Както и клиентелизмът: местната олигархия изпълва както политическия, така и икономическия пейзаж.
Съвременното капиталистическо общество от втората половина на XX в. е пряк наследник на почти феодалните структури от XIX в. През десетилетията след края на Втората световна война четиринадесет рода (група, позната под името „Октопод“) осигуряват политическия и икономическия елит на страната. Подобно на племенните вождове в миналото, те изцяло контролират вноса, транспорта, банковия и застрахователния сектор, риболова и снабдяването на натовската база.
Тази олигархия властва и над Партията на независимостта (десница), която контролира медиите. Тя одобрява назначенията на висшите държавни служители в администрацията, полицията и армията. По онова време доминиращите партии – Партията на независимостта (ПН) и Центристката партия (ЦП), чийто електорат идва от селските райони [3] – ръководят пряко местните общински банки. Невъзможно е да се вземе заем, без да се мине през местния апаратчик. Чрез сплашване, угодничество и подозрителност се изгражда истинска мрежа на властта, пропита от мачистка култура, като мъжкото начало е обявено за универсална добродетел.
Влиянието на един студентски вестник
НО в края на 70-те години на XX в. една неолиберална фракция подкопава отвътре традиционния ред. Тя е „теглена“ от „Локомотива“, по името на вестник, превзет от студенти по право и търговия. Основните им цели са разпространение на правилата на свободната търговия и създаване на възможности за кариера, без да е необходима благословията на „Октопода“. С края на Студената война лявата опозиция вече няма успех, а „Локомотивът“ преуспява. Той дава на страната и министър-председател, а именно Давид Одсон (ПН).
Роден през 1948 г. в семейство от средната класа, през 1974 г. Одсон става общински съветник на Рейкявик от Партията на независимостта, а през 1982 г. е избран за кмет. Провежда приватизационни кампании (сред които и продажбата на общинския риболовен флот) в полза на членове на „Локомотива“. През 1991 г. извежда партията до победа на националните избори. След като става министър-председател, той управлява в продължение на близо четиринадесет години и застава начело на невероятния растеж на финансовия сектор, преди да оглави Централната банка през 2004 г. Никога не се откъсва от исландското политическо блато, но стои настрана от останалата част на обществото, към която не проявява никакъв интерес. Гейр Харде, протежето му от „Локомотива“ и министър на финансите от 1998 г. до 2005 г., през 2006 г. оглавява правителството след Халдор Асгримсон, на когото Одсон отстъпва властта през 2004 г.
Либерализацията на исландската икономика започва през 1994 г. Присъединяването към Европейското икономическо пространство (зоната за свободна търговия на държавите в Европейския съюз, към която се присъединяват Исландия, Лихтенщайн и Норвегия) налага свободното движение на капитали, стоки, услуги и хора. Правителството на Одсон прилага програма за продажба на активите на държавата и дерегулация на пазара на труда. Приватизацията на финансовия сектор започва през 1998 г. под ръководството на Одсон и Асгримсон, лидер на Центриската партия, по онова време партньор в управляващата коалиция: банката „Ландсбанки“ е под ръководството на висши кадри на Партията на независимостта, а конкурентната ѝ банка „Коптинг“ попада в ръцете на Центриската партия. По-късно частната банка „Глитнир“, резултат от сливането на няколко малки банки, застава на трето място.
Исландия посреща новото хилядолетие на гребена на международните финанси, характеризиращи се с евтини заеми. В национален план от решаващо значение се оказват три елемента: силен политически ангажимент в полза на сектора; сливане на инвестиционните и търговските банки, благодарение на което първите се възползваха от гаранциите, които правителството даваше на вторите; и намален държавен дълг, благодарение на което банките задължително получаваха добра оценка от международните рейтингови агенции. Придобили сила от това развитие на нещата, мажоритарните акционери на „Ландсбанки“, „Коптинг“, „Глитнир“ и различните им филиали отхвърлят старото господство на политиката над финансите.
Администрацията на Одсон започва да смекчава регламентацията на ипотечните заеми, гарантирани от държавата, и разрешава заеми до 90% от стойността на имота. Току-що приватизираните банки започват да се надпреварват да предлагат все по-„щедри“ условия. Данък общ доход и данъкът върху добавената стойност (ДДС) са намалени съгласно стратегията, целяща Исландия да се превърне в международен финансов център, отличаващ се с данъчна сдържаност. Започва да се надува балон.
Новите банкови елити на Исландия, жадуващи да разпрострат властта си над икономиката на страната, се наслаждават на това до насита. Използвайки акциите си като гаранция, те си издействат правото да отпускат огромни заеми на собствените си учреждения, за да изкупуват акции… на същите тези учреждения. Резултатът: курсът на акциите скача нагоре. Понякога в операцията се включват и други банки. Така акционерите на банката Б взимат заеми от банката А, за да изкупят акции на собственото си дружество, след което връщат жеста на приятелите си от банката А, които правят същото. От този момент борсовите курсове на двете банки скачат, без обаче това да има нещо общо с реалната им дейност.
При този ритъм скоро малкият остров си проправя път до клуба на финансовите гиганти. Благодарение на свръхизобилието от кредити населението отпразнува в разкош края на десетилетията пестеливо кредитиране през ситото на политическите мрежи. Най-после исландците се чувстват наистина „независими“. Което навярно обяснява усещането им – поне по онова време – че са „най-щастливата нация на света“. Собствениците и ръководителите на банките си определят все по-щедри възнаграждения (истинско разбойничество в самите банки). И колкото по-богати стават, толкова повече могат да разчитат на подкрепата на политическите партии, които финансират. Частните самолети, разкъсващи небето над Рейкявик, се превръщат в звуково доказателство за успеха за едно население, което се колебае дали да им се възхищава, или да завижда. Неравенствата в доходите и собствеността се задълбочават заради правителствени политики, които увеличават данъчната тежест за по-бедната половина от обществото. Накратко, либералните инициативи на Одсон са най-удивителният успех в света [4], заявява в колоните на Уолстрийт джърнъл един от най-пламенните исландски защитници на пазарната икономика.
В началото на 2006 г. обаче безпокойството започва да расте. Финансовата преса вече се съмнява в стабилността на големите банки, които започват да изпитват трудности при купуването на средства от валутните пазари. Текущият дефицит на Исландия скача от 5% от БВП през 2003 г. на 20% през 2006 г. – едно от най-високите нива в света. През 2007 г. борсовата капитализация нараства пет пъти спрямо нивото си от 2001 г. „Ландсбанки“, „Коптинг“ и „Глитнир“ вече оперират много над възможностите на Централната банка на Исландия да ги подкрепи в качеството си на последен възможен заемодател. И всичко това при положение че дълговете им са реални, а активите им – съмнителни. През февруари 2006 г. агенция „Фич“ понижава оценката на Исландия от „стабилна“ на „отрицателна“, тоест вече е налице „миникриза“. Курсът на кроната рязко пада, а размерът на дълговете на банките продължава да нараства; дълговете в чужда валута скоро се превръщат в „обществен“ проблем; пазарът на акции се срива и броят на фалитите се увеличава. Копенхагенската „Данске Банк“ описва Исландия като икономика гейзер на път да изригне [5].
Исландските банкери и политическите ръководители отхвърлят критиките с лека ръка. Централната банка взима заем, за да удвои валутните си резерви, а Търговската камара (ръководена от представители на „Ландсбанки“, „Коптинг“, „Глитнир“ и различните им филиали) отговаря с рекламна кампания в пресата. Американският икономист Фредерик Мишкин получава 135 000 долара, за да постави името си под доклад, написан почти изцяло от исландски икономист, в който се потвърждава стабилността на банките на острова [6]. Ричард Портс, възпитаник на Лондонското бизнес училище, се задоволява само с 58 000 лири за същия вид експертно мнение. В края на 2007 г. Артър Лафър, теоретик на икономиката на предлагането, успокоява: Исландия би трябвало да бъде пример за целия свят [7]. Тогава стойността на активите на банките достига приблизително осем пъти БВП.
На изборите през май 2007 г. Социалдемократическият съюз [8] съставя коалиционно правителство с все още доминиращата ПН. За огромно съжаление на много от сподвижниците им ръководителите на Социалдемократическия съюз (СДС) забравят предизборните си обещания и безусловно подкрепят разрастването на финансовия сектор.
Въпреки че превъзмогват миникризата през 2006 г., „Ландсбанки“, „Коптинг“ и „Глитнир“ продължават да изпитват трудности при намирането на свежи пари, за да финансират новите си придобивки и да връщат дълговете си. Тогава банките прилагат два метода, за да се справят с трудностите. Първият е „Айссейв“, творение на „Ландсбанки“. Става въпрос за услуга по интернет, предназначена да привлича депозити с по-висок лихвен процент от тези на традиционните банки. Основан в Обединеното кралство през октомври 2006 г. и в Нидерландия осемнадесет месеца по-късно, „Айссейв“ е препоръчван от други сайтове, специализирани в областта на онлайн финансите, и съвсем скоро се оказва залят от депозити. Към сайта потичат десетки милиони лири стерлинги. Сред първите му клиенти са университетът „Кеймбридж“, лондонската полиция, както и Одитната комисия на Обединеното кралство, натоварена с управлението на финансите на местните парламенти, без да броим стотиците хиляди физически лица (триста хиляди притежатели на сметки в „Айссейв“ само в Обединеното кралство).
Фактът, че разклоненията на „Айссейв“ са създадени като „агенции“ (а не като „филиали“), означава, че се намират под контрола на исландските власти, а не на държавите домакини. Никой обаче не се тревожи от това, че в исландската регулаторна агенция работят само четиридесет и пет души – включително и служителят на рецепцията – повечето от които са на стаж, с цел да постъпят на работа в някоя от банките в страната. Никой не се тревожи и от това, че според механизма за гарантиране на депозитите в Европейското икономическо пространство именно исландското население (общо триста и двайсет хиляди души) ще трябва да обезщети чуждестранните вложители в случай на фалит.
Второто решение, предложено от банките, за да получат достъп до нови ликвидности, без да е необходимо да предоставят реални активи, са т.нар. любовни писма. „Трите големи“ продават задължения на по-малки регионални банки, които на свой ред ги представят на Централната банка като гаранция за отпускането на нови заеми… които дават на „трите най-големи“. Първоначалните задължения са кръстени „любовни писма“, тъй като те не са нищо друго освен най-обикновени обещания. Механизмът се разпространява и в чужбина. „Трите големи“ създават филиали в Люксембург и депозират любовната си кореспонденция пред Европейската централна банка (ЕЦБ) в замяна на ликвидности, които връщат обратно в Исландия.
Исландските банкови учреждения се сриват само две седмици след „Лемън Брадърс“. На 29 септември 2008 г. „Глитнир“ иска помощ от управителя на Централната банка Одсон. С цел да ги успокои, последният заповядва на институцията си да изкупи 75% от акциите на „Глитнир“, което само засилва безпокойството. Оценката за страната рязко се влошава, а „Ландсбанки“ и „Коптинг“ губят кредитните си линии. Хората масово започват да теглят парите си от филиалите на „Айссейв“ в чужбина. На 7 октомври Одсон решава да индексира кроната към няколко валути. Но исландската валута вече потъва, а валутните резерви бързо се изчерпват. Без контрол над капиталите индексацията продължава само няколко часа. И все пак приближените до властта имат достатъчно време, за да обменят кроните си при благоприятен курс. Милиарди са изнесени от страната, преди курсът на кроната да бъде оставен да се колебае – или, ако трябва да сме точни, да се срине. На 8 октомври британският министър-председател Гордън Браун замразява активите на „Ландсбанки“ в Обединеното кралство, позовавайки се на антитерористичните закони, гласувани от Новата лейбъристка партия. Борсата, банковите облигации и секторът на недвижимите имоти имат същата съдба като средните доходи на исландците, които се сриват.
Правителството експлодира
ТОГАВА в Рейкявик пристига МВФ. За първи път след намесата му в Обединеното кралство през 1976 г. фондът е призован да спасява развита икономика. Той предлага да отпусне заем под гаранционно покритие за 2,1 милиарда долара, за да се стабилизира кроната. Освен това МВФ одобрява изискванията на британските и нидерландските управляващи: според европейския механизъм за гарантиране на депозитите Исландия трябва да обезщети Лондон и Хага, които решиха сами да обезщетят клиентите на „Айссейв“ на територията си.
Недоволството на един обикновено кротък народ избухва. Основните мишени на протестните движения са Харде и Одсон, вождовете на Партията на независимостта, както и министърът на външните работи Ингибьорг Гисладотир от Социалдемократическия съюз. Многократно в периода от октомври 2008 г. до януари 2009 г., в събота следобед, на студа, хиляди хора от всички възрасти се събират на централния площад в Рейкявик. Протестиращите се хващат за ръце в жива верига около парламента, и замерват сградата с плодове и кисело мляко. Искат правителството да подаде оставка.
През януари 2009 г. коалицията на СДС и ПН се разпада. Единственият пример за „завой на ляво“ в държава, засегната от международната финансова криза, е съставеното тогава временно правителство, обединяващо социалдемократите и новото популярно Движение на левите и зелените (ДЛЗ). На изборите през април 2009 г. ПН печели само шестнайсет депутатски места, въпреки благоприятната за нея избирателна система. Това е най-лошият ѝ резултат от създаването ѝ през 1929 г.
Новата коалиция е призована официално да върне веднага огромния дълг на „Айссейв“ на британците и нидерландците: предварително условие за отпускане на помощ от страна на МВФ. Новото правителство възнамерява да предложи за разглеждане кандидатурата си за пълноправно членство в Европейския съюз и еврозоната. След продължителни преговори, през октомври 2009 г., то представя на парламента условията на споразумение за дълга на „Айссейв“ – 5,5 милиарда долара (приблизително 3,7 милиарда евро), т.е. 50% от исландския БВП, ще бъдат изплатени на британската и нидерландската хазна от 2016 до 2023 г.
Движението на левите и зелените се разцепва. Здравният министър подава оставката си, а петима дисиденти не гласуват правителственото предложение. Законът е прокаран със сила на 30 декември 2009 г. в условията на всеобщо неодобрение, което принуждава президента Олафур Гримсон да откаже да обнародва закон, който до такава степен противоречи на националното чувство. На референдума през март 2010 г. 93% от гласуващите се обявяват против споразумението за „Айссейв“ и само 2% го подкрепят. Дори ръководителите на Социалдемократическата партия и ДЛЗ се въздържат. През май 2010 г. социалдемократите печелят едва 19% от гласовете на общинските избори в Рейкявик, като в общината на Рейкявик влиза дори един актьор комик. През октомври народните протести са подновени. Коалицията разрешава сформирането на Велико народно събрание, което в крайна сметка е обявено от Върховния съд за невалидно.
Новият проект за споразумение по повод спора около „Айссейв“, предложен на населението през април 2011 г., предвиждаше изплащане на 4 милиарда долара (приблизително 2,7 милиарда евро). След като отново му беше казано „Не“, спорът между Рейкявик, Лондон и Хага най-вероятно ще трябва да бъде разрешен в съда.
Благодарение на отлагането за 2011 г. на най-сериозните орязвания на публичните разходи икономиката успя да си поеме глътка въздух. Към момента икономическата дейност на Исландия не се е свила колкото в Ирландия, Естония и Литва – където вече се налагат икономиите в публичната сфера. Докато през 2006 г. безработицата не надвишаваше 2%, в началото на 2009 г. тя се колебае между 7% и 9%. Емиграцията на исландци и на други европейски работници в страната, предимно поляци, достига най-високото си ниво от 1889 г. насам. Социалдемократите и зелените все пак обещаха да започнат да налагат ограничения през 2011 г. Местните власти вече нямат пари за нови проекти. В болниците и училищата заплатите намаляват и започват уволнения. Конфискациите на недвижимо имущество бяха подновени в края на 2010 г.
Решението на коалиционното правителство ПН-СДП изцяло да гарантира депозитите на исландските граждани, взето в края на 2008 г., онагледява контрола на финансовия елит над страната. Определянето на лимит от 5 милиона крони – приблизително 50 000 евро – щеше да е достатъчно да бъдат защитени 95% от притежателите на сметки. Само 5-те процента най-богати исландци се възползваха от тази гаранция, заради която обществените разходи вече търпят нови ограничения. Някои биха си помислили, че скромните размери на остров като Исландия биха ускорили отрезвяването на правителството. Случи се точно обратното. Одсон веднага започна да „приватизира“ информацията. Националният икономически институт на Исландия, който се славеше с независимите си анализи, беше разформирован през 2002 г., тъй като администрацията започна да се обръща… към отделите за анализ и изследване на самите банки.
Едно друго явление изненадва. В началото издуването на исландския балон е придружено от публикуването на критични доклади в Централната банка. Но през 2007 г. и 2008 г., когато опасността нараства, документите – включително и тези на МВФ – смекчават тона си. Официалните финансови институции, подобно на банкерите и политиците, изглежда действаха въз основа на взаимно разбирателство. Положението беше станало толкова сериозно, че в никакъв случай не трябваше да се говори за него, за да не се предизвика паника в банковите среди.
През октомври 2010 г. парламентът реши да възбуди съдебно преследване срещу бившия министър-председател Харде за неизпълнение на служебни задължения. Постоянният финансов секретар Балдур Гудлаугсон (бивш член на „Локомотива“) беше осъден на две години затвор за злоупотреба с вътрешна информация, тъй като продаде дяловете си в „Ландсбанки“ през септември 2008 г., само няколко дни след като беше разговарял за банката с британския финансов министър Алистър Дарлинг.
Вместо да отговоря за своите действия, на Одсон беше предложено да поеме функциите на главен редактор на най-големия всекидневник на Рейкявик, Моргунбладид, откъдето съгласува отразяването на кризата. Това, както отбеляза един коментатор, е все едно Ричард Никсън да беше назначен начело на Уошингтън пост по времето на „Уотъргейт“.
Le Monde diplomatique
Превод Марта Иванова
Тази статия е преработена и актуализирана версия на изследване, публикувано в New Left Review, n° 65, Лондон, септември-октомври 2010.
Бележки под линия
[1] Вж. Световна база данни на щастието, 2006, http://worlddatabaseofhappiness.eur.nl
[2] Вж. „Le krach du libéralisme“ (Крахът на либерализма), Manière de voir, n°102, декември 2008-януари 2009.
[3] В опозиция са именно Социалдемократическата партия и Партията на обикновените хора (Common People’s Party, по-вляво).
[4] Вж. Hannes Gissurarson, „Miracle on Iceland“ (Чудо в Исландия), The Wall Street Journal, Ню Йорк, 29 януари 2004.
[5] Вж. Danske Bank, „Iceland : Geyser crisis“ (Исландия: криза гейзер), Копенхаген, 2006.
[6] След срива през септември 2008 г. Мишкин най-неочаквано променя заглавието на изследването си „Финансовата стабилност на Исландия“. В неговата автобиография докладът вече е наречен „Финансовата нестабилност на Исландия“.
[7] Вж. Arthur Laffer, „Overhearing is not dangerous“ (Да недочуваш, не е опасно), Morgunbladid, Рейкявик, 17 ноември 2007.
[8] Съюзът обединява Социалдемократическата партия, Листата на жените и фракция от Народния съюз (произлязла от левицата, критикуваща едновременно НАТО и Варшавския договор).
[…] Публикувано от Монд Дипломатик на 21 май 2011 в Икономика|Печат | Няма […]
[…] Когато исландският народ гласува срещу банкерите Публикувано от Монд Дипломатик на 21 май 2011 в Икономика|Печат | Няма коментари […]