Стана ясно, че ние, българите, сме сред най-големите оптимисти в Европа. Половината от нас смятат, че най-лошото е зад гърба ни. Нареждаме се по оптимизъм веднага след Люксембург – най-богатата страна на континента.
Няма нищо нелогично.
Ние сме на едно от първите места по застаряване. По-лошо не може да стане. Или може? Нашата средна заплата е по-ниска от тази в съседните ни страни от бивша Югославия, които десетилетие водиха гражданска война. По-лошо няма как. Или има? Половината от нашите семейства живеят с общ доход на член до 120 евро. (За сравнение – френският клошар се спасява от гладна смърт с 500 евро държавни пари.) По-надолу не може. Или може? Плащаме най-скъпите телефонни услуги. И какво от това?
Нямаме почти никакво производство, а човек дори и да иска, не може да си купи по пазарите български зеленчуци. Не е ли прекрасно – предпазени сме от пазарните изкушения и заради това живеем с розови очила. Болниците ни са като уред за средновековна инквизиция. Значи единствената надежда за добро здраве е качественият оптимизъм. Той поне е без пари и не ти трябва клинична пътека за него.
Оптимизмът е добър заместител и за хронично недофинансираната образователна система. Надяваш се на най-доброто и не ти пука, че науките смятат това за въздухарско. Поетите обичат да описват тази ситуация. Когато не ти остане нищо, светът изцяло ти принадлежи.
За оптимизма ни има и друго обяснение. Вчера писахме, че нашата люта чушка е най-ценната чушка. Предпазва от Алцхаймер.
При този природен късмет да си песимист е пълна неблагодарност.
Чушки и оптимизъм.

Това е българската рецепта

(коментарът е писан съвместно с моя колега Юрий Борисов под псевдонима братя Ружеви)