Идеята отдавна се лансира и все по-напористо се предлага от господата министри. Буквално:

Работник без трудов договор да бъде наказван с глоба, както това се прави спрямо работодателя – за въвеждането на тази мярка се обяви социалният министър Тотю Младенов. Според него това ще има ефект в борбата със сивата икономика. Министър Младенов подкрепи и идеята на главната инспекция по труда за превръщане на трудовите договори от непълно в пълно работно време, при доказана системна работа на повече от 4-часов работен ден.

Вероятно авторите на тази „инициатива“ живеят в някакъв измислен свят, в който работникът може да удари с юмрук по масата – или ако трябва, ще фрасне и работодателя по мутрата, – и да поиска трудов договор, осигуровки здравни, пенсионни, застраховка за злополука, гаранции от фирмата пред банка за заем, гарантирана отпуска с почти безплатно ползване на почивна станция, а защо не и карта за градския транспорт или осребряване на касовите бележки от бензиностанцията…
В отговор работодателят покорно приема условията на работника, утешавайки се, че все пак той управлява печалбата и ще си задели поне двоен доход спрямо разходите за тази толкова капризна работна сила.
Защо хипотетичният работодател би приел условията на хипотетичния работник? От добро сърце? С такова сърце отдавна да е фалирал на пазара, който напомня на гладиаторска арена, по която освен бойци като него, вършеят и циклопите на монополизма, и ламите от НАП, а правилата току се променят откъм императорската ложа ей така, без предупреждение.
Значи работодателят е принуден да приеме такива условия? От кого? От държавата? Същата държава е издала закони, ограничаващи стачките, не смята неплащането на заплата за наказуемо, върти статистика, според която безработицата ни е едва ли не отрицателна стойност и в трудовите конфликти винаги заема страната на работодателите, но и те станаха хитри, затова държавата търси чия друга кръвчица да изпие. Профсъюзите стоят зад гърба на работника и респектират в почти полицейски смисъл работодателя.
Да, ама не.
Димитър Манолов, вицепрезидент на КТ „Подкрепа“:
Като цяло ние от синдикатите одобряваме идеята за това да се глобяват служителите, работещи без трудов договор. Въпросът е как и къде ще отидат тези средства. Ние предложихме да се налагат глоби, но база за тяхното налагане да бъде минималният осигурителен праг на длъжността, на която е заловен да работи този човек. Само че настояваме средствата да отидат в неговата осигурителна партида и те да възстановят осигурителните му права. От една страна самият факт, че на него ще му бъдат взети средства, си е вид наказание, след като няма да може да разполага с тях. Не става въпрос непременно за санкция, след като тези средства ще отидат в осигурителното досие на лицето. Елементът на глоба е, че служителят няма да може да разполага с тези средства, тук е елементът на санкция. А иначе в крайна сметка те ще поддържат сравнително уреден неговия осигурителен статус. Защото някой ден, когато на него или на нея му дойде време да се пенсионира, по-малко ще си чука главата и ще си вика: аз защо така постъпих навремето и защо сега такава пенсия ми се полага?

И какво излиза? Синдикатите са загрижени за бюджета, за държавната социална политика (богата среда за чиновнически злоупотреби), а не за интересите на работниците! За приличие малко се кахърят за бъдещите пенсии на хората, но какви врътки се правят с тези пенсии, всички знаем, и надали след години положението ще се промени, а и не може да се промени.
Отдавна е публична тайна, че синдикатите ни са средство за сдържане на недоволството на трудещите се против произвола на работодателите и против директивите на бюрокрацията, против политиката на правителството и против калпавите закони на парламента.
Колко по-просто би било работодателят да бъде отговорен с цялото си имущество за „спестените“ осигуровки, както отговаря пред банките за теглените кредити. Пък нека тогава работниците сами му предлагат да работят без договор и без социално осигуряване. Техният риск да останат без пенсия и така е много по-голям от мизерните глоби, с които държавата плаши т. нар. работодатели, които, ако съдим по последните данни за безработицата, са по-скоро работовзиматели.
Нищо ново под слънцето. По същия начин и за същите цели казионните синдикати биваха използвани „в името на социалния мир“ от Мусолини, Хитлер и болшевишките вождове – експлоатация на народа без право на протест. Продължавай да вярваш, народе, че живееш при демокрация!
Не вярваш вече? Искаш да знаеш какво да правиш?
Лесно е за казване, ама се иска кураж за първата стъпка. И тя е – тегли по една майна на синдикалните лидери, обяви независимост на профсъюзните секции по места от синдикалните съглашателски централи и се бори!
Права не се дават, те се вземат и бранят.
Колкото и отстъпки да извоюваш от работодателя си, чорбаджията, каквито и позиции да отнемеш от чиновниците на правителството, оставаш на ръба, от който винаги могат да те бутнат. Остава ти само да превземаш предприятия, офиси, да ги превръщаш в кооперации на колеги и да работите заедно за себе си, за своите семейства – не за работодател, не за правителство. •

Редколегия на „СМ“