В период на икономически бум всички исторически различия избледняват и хората се съгласяват да живеят заедно в името на общото забогатяване. Така могат да се обединят хора от различни култури, религии и политически убеждения, както бе направено в Америка, Италия, голяма част от Западна Европа. Но когато богатството започне да пропада под тежестта на огромен дълг и хората осъзнаят, че не ги очаква благоденствие, а упадък – всичките грозни исторически, политически и културни различия започват да излизат наяве. Първите жертви на финансовата криза в Европа бяха оприличени със свине (PIGS)от по-богатите си съюзници, цели народи бяха вкарани в стереотипи, а европейският елит днес води жестока борба за контрол над националните бюджети на по-малките членки. От най-ниските до най-високите етажи на европейската бюрокрация не е тайна, че бъдещето на ЕС зависи от икономическата криза. Не от дълбоките културни и исторически отношения между европейските народи. Не от общата политическа структура, градена педантично повече от 60 години. Не от правното, полицейско, търговско и външнополитическо съгласуване. В основата на разпада на ЕС стои икономиката.

Клетвата за мълчание около темата за разпад на съюза бе нарушена от Меркел, Блеър и редица политици и финансови министри в Европа, които свързаха краха на Еврото с катастрофа в ЕС. Някои заплашиха с напускане на еврозоната, други – с нова ера на войни в Европа. В този внезапен изблик на откровеност обаче се чете още нещо. Апокалиптичните прогнози от високопоставени политици са вече добре позната тактика, използвана в САЩ от финансовия министър (и банкер на Голдман Сакс) – Хенри Полсън, за да се оправдае спасяването на финансовия сектор. Това послание, насочено предимно към финансовите пазари, има за цел да покаже, че държавите имат намерение да застанат зад банките, като им влеят ликвидност и изкупят токсичните им активи. Разбира се, такава огромна покупка на финансов боклук застрашава валутата, която трябва да бъде напечатана (или преведена по сметките на бедстващите банки). В идеалния сценарий длъжниците (Гърция, Ирландия, Португалия и пр.) трябва сами да обслужват дълговете си, а за целта трябва или да произвеждат повече, или да харчат по-малко. Но деиндустриализацията и финансиализацията на тези икономики не им позволява да изработят дефицитите с висок износ. Остава само стягането на коланите. И тъй като бедстващите банки са най-вече немски, френски и белгийски – страните, стоящи в ядрото на европейската общност, естествено имат интерес от стягане на бюджетите на периферията. Подобни са и отношенията между Англия и нейната периферия – Ирландия. Но за целта трябва пълен контрол върху фискалната политика на всички страни-членки – нещо, което ЕС все-още няма.

Фискален съюз.

Ако трябва да има валутен съюз, не може без фискален съюз. Отговорът е прост и ясен. Но решението – не. Фискален съюз означава централизиран контрол върху бюджетите на периферията. Ами ако периферията не е съгласна с решението на центъра? Може ли да има демокрация? Съдейки по реакцията на европейския елит към идеята за гръцки референдум, по-скоро не. Меркел, Саркози, Лагард, Юнкер, Барозо, Ромпой – цял отбор от избрани, неизбрани и неизбираеми лидери реагираха на идеята за референдум в Гърция като вампир – на чесън: незабавно си уговориха среща с Папандреу и финансовия му министър с цел да ги разубедят. И успяха. Не само това, но Папандреу беше свален, а на негово място дойде неизбрано правителство, готово да съдейства с фискалния диктат на Европа, ЕЦБ и МВФ. Същото стана и в Италия, която в момента се управлява от неизбирания евробюрократ – Марио Монти. А неизбраният президент на Европейския съвет, Херман ван Ромпой, имаше наглостта да отиде в Италия и да заяви по повод назначаването на Монти: „Страната има нужда от реформи, а не от избори“. Какво добро обобщение на прехода от демокрация към бюрократична диктатура.

Опитът за съчетаване на пряка демокрация с фискален и валутен съюз доведе до предвидими резултати. Комбинацията се оказа взривоопасна. Елитът отчетливо показа своята неприязън, както това стана с ирландския референдум за Европейската конституция. Решенията явно трябва да стават под масата, с политически натиск, по възможност от неизбрани бюрократи, без какъвто и да било вот, камо ли от обикновените хора.

Не може да се говори и за референдум в центъра (Германия, Франция, Белгия, Англия…) – изградените набързо европейски спасителни фондове (EFSF/EFSM и планираният ESM) с капацитет 440-500 милиарда евро на сметката на западноевропейските данъкоплатци, няма да бъдат подложени на вот. Думата „фондове“, всъщност тук е заблуждаваща, защото не става въпрос за куп пари, а за нов международен кредитор, подобен на МВФ, с капитал от 60-80 милиарда евро и кредитен капацитет до 500 милиарда. Засега. За момента ЕЦБ има разрешение да изкупува лоши държавни облигации до 27 милиарда евро на седмица. Функцията на новите кредитни механизми е подобна на тази на МВФ – да принудят задлъжнелите страни да орежат публичните си разходи, а в замяна да им бъде отпуснат заем, който се използва за обслужване на дълга. Така банките-кредитори не губят пари от лошите си заеми, а страната-длъжник се превръща в неконкурентен дългов роб, неспособен да инвестира в производство и образование. Но разликата тук е, че ЕС прилага тази политика, предназначена за страни от „Втория“ и „Третия“ свят, в рамките на самия съюз. Това е канибализъм на страни, които би трябвало да са полезна част от съюза. Страни като Ирландия, наричани някога „Келтски тигър“, заради бързото си забогатяване вследствие на икономическа финансиализация по Чикагски модел. Страни като Гърция, хвалени от списание Форбс, че са най-работливите в света, далеч пред германците, англичаните и французите, които днес уверено ги наричат „свине“. Стереотипите за „мързеливия италианец“ неминуемо ще се възродят в идните месеци. Рано или късно, същото очаква и Англия, която има повече частен дълг от всяка друга европейска страна (Английският дълг е 60% от този на САЩ, въпреки че икономиката им е 7 пъти по-малка). Същата неприятна съдба грози и французите, които заедно с германците са основните кредитори на останалата част от Европа (Италия, Гърция, Португалия, Испания). А черешката на тортата е, че комбинираният дълг на „PIIGS“ е около 10 пъти по-голям от гръцкия, който през последната година източи силите на европейската икономика и разклати из основи Еврото. Какво ще стане, когато Италия, Испания и Англия обявят неспособност да обслужват задълженията си? Бюджетните дефицити на тези страни са приблизително колкото в Гърция – 10% от БВП. Но безспорно най-голям бюджетен дефицит в Европа, а и в света има Ирландия – 32,4% от БВП (2010 г.). В началото на кризата, тази цифра беше 7%. Може би затова още не сме чули прочутите подигравки с пияния ирландец – келтските тигри правят всичко възможно, за да удовлетворят своите кредитори (частните банки в Англия, Германия и САЩ) – те учетвориха бюджетния си дефицит, не по социални разходи, а по обслужване на дълга си… който не спада, а расте.

Картината е грозна. Най-лошото е, че главоломният скок в публичния дълг и бюджетния дефицит на Гърция, Ирландия и други между 2008 и 2011 г., ще послужи като оправдание за допълнително орязване на социалните разходи, въпреки, че тези разходи нямат нищо общо с въпросния тригодишен скок. Напротив, през тези три години бяга направени съкращения буквално навсякъде – Гърция започна да съкращава държавния сектор, заплатите, пенсиите и да приватизира доходоносни активи: държавната лотария, туристическа земя, обществени услуги, природни ресурси. В Ирландия манията за орязване на социални разходи доведе до изтегляне на ваксини, анулиране на карти за здравно осигуряване, качване на университетските такси. Буквално преди няколко дни Ирландия обяви данък върху хлебните изделия, които не са достатъчно хлебоподобни (гевреци, чеснови хлебчета). Да му мисли 1,7 трилионният дълг… Ако мога да опиша този абсурд с две думи, те ще са „безумен канибализъм“. И точно както банките в САЩ наблюдаваха самоизяждането на американската средна класа, затъваща до гуша в ипотечен, потребителски и студентски дълг, днес Тройката – ЕС, ЕЦБ и МВФ наблюдават ритуалното самоизяждане на периферните страни и ръкопляскат. „Браво на Ирландия“ за нейната преданост към кредиторите. Тя остана сляпа към нуждите на хората. И „Браво на Гърция“ за нейното отричане от демокрацията. Тя остана глуха за гласа на хората.