На работа – от 13-годишна възраст

Близо 19 хиляди български деца на година не продължават образованието си в по-горен клас. Основна причина за това е бедността, поради която децата са принудени преждевременно да започнат работа. Председателката на Съюза на българските учители Янка Такева разказва: „Децата учат до 7-8 клас и след това започват да работят. Това не важи само за учениците от ромски произход. В Родопите например животът е много тежък и семействата наистина не могат да издържат децата си”. Щом навършат 13-14 години, на много деца им се налага сами да се грижат за препитанието си. Вместо да ходят на училище, те се занимават с най-ниско квалифициран труд, работят като фермери и пастири в крайните райони на страната. Така губят най-важните за обучението си години от живота. А България губи една от основните си социални придобивки за последните 80-години – правото на образование за всички деца, и се завръща в мрачните години на 1930-те, когато отново поради бедност децата са били принудени да започват работа от 13-годишна възраст. Затова разказва пенсионираната тъкачка Найда Манчева – родена през 1921 г., тя е била принудена да започне работа на 13-годишна възраст. (виж 3.30 мин.) Днес тази ситуация се повтаря…

http://rabglas.blogspot.com/2011/12/13.html

Босоногите деца

Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.

Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?

— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.

— Носят дърва за зимата.

— А не им ли тежи?

— Не, маминото, те са свикнали.

Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?…

На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:

— Два свята, единият е излишен!

Христо Смирненски