В средата на XIX в. Европа се оказва разтърсена от различни по мащаб и характер революции, които засягат почти целия континент с изключение на Англия, Русия и Османската империя.

Революциите от 1848-1849 г. увличат цели народи, които с непозната дотогава дързост предявяват претенции за промяна на съществуващите политически системи и институции, без да се интересуват от легитимността на монарсите и на техните династии. Започва “пролетта на народите” в Европа със стремежа им към обособяването на свои национални държави и за социално-икономически промени. Този процес се придружава от активизиране на републиканските идеи, от желание за по-големи политически права и индивидуални свободи на гражданите. ¹Сякаш преживяваме дежавю, буквално едно усещане, което си мислим, че сме виждали и преди. Това несъмнено е емоцията от протестите, която се засилва с всеки ден срещу статуквото.

Отминаващата 2011-та година със сигурност ще запомним със сцените от протести в арабския свят, а след това и в други части на земното кълбо. 2011 година бе сравнена от анализатори с други две размирни години – 1848 година и 1968 година. И в двете дати има нещо общо с днешната. 1848 е запомнена като… “Пролетта на народите”. За една година започват революции от Франция, през Унгария до Италия. Народите на Германия и Австрия също се включват и броженията обикалят Европа бързо.

От гледна точка на политиката, 2011 започва на 17 декември 2010 година, когато младият продавач на зеленчуци Мухаммад Буазизи се самозапалва в южния тунизийски град Сиди Бузид, след като полицията конфискува количката му със зеленчуци. Това, което последва едва ли се е вписвало в представите на Буазизи или неговото семейство. По-късно на същия 17-ти декември, полицията използва сълзотворен газ, за да разпръсне тълпа от няколко стотин младежи, протестиращи по улиците на Сиди Бузид. Дведесетина дни по-късно, на 14 януари 2011 година, след серия от бунтове, демонстрации, сблъсъци със силите за сигурност в цял Тунис, президентът на страната Бен Али е принуден да напусне държавата. Започва “Арабската пролет”.

Единадесет години по-късно, във вторник, 25 януари, огромен брой египтяни се излива по улиците на Кайро, Александрия и Суец. Това, разбира се е посрещнато с репресии, но демонстрациите не прекъсват. Напротив, младежите решават да останат по площадите до последно. Те са типични представители на младото арабско поколение – образовано, с нюх към технологиите, възпитано и много гневно. Започват палежи на полицейски участъци, силите за сигурност едва удържат положението. Централата на управляващата партия в Кайро е запалена и изгорена до основи. Дни по-късно, след като платени наемници нападат протестиращите на площад “Тахрир”, но не успяват да ги прогонят, президентът Хосни Мубарак опитва да запази властта си. Изчислено е, че в най-тежките дни от революцията в Египет, над 15 милиона души вземат участие в Александрия, Кайро и Суец. Египетските работници отиват на протест на 9 и 10 февруари. Така се стига до падането на Мубарак – 18 дни след началото на революцията. В същото време, либийски активисти призовават за протести. Те се случват на 16 февруари – с ден по-рано от обявената дата за протести 17 февруари. Демонстрацията в Бенгази по повод арестуван адвокат, защитаващ семействата на убити при странни обстоятелства политически затворници в Абу Салим, близо до Триполи. Протестите прерастват във въстание, изгарящо един след друг символите на управлението на полковник Муамар Кадафи. На 25 февруари пък има “дни на гнева” и на други места в арабския свят – Йемен, Бахрейн, Ирак (шестима души загиват в този ден), Йордания.

Трябва да признаем, че ако арабските протести бяха продължили своя ход по начина, по който бяха започнали, сега щеше да е различно. Но не всяка власт е еднаква – дори диктатурите се различават в своите нюанси. Муамар Кадафи отказва да предаде властта и демонстрациите срещу него прерастват в гражданска война. За момент Либия можеше да се разцепи на Източна и Западна, за да потвърди вече съществуващото негласно разделение на триполитанци и бенгазци.  Докато бахрейнците се борят срещу властта на управляващата фамилия на Перления площад, започва интервенция в Либия. Тя е прикрита под определението “хуманитарна интервенция” и водена от Никола Саркози. Сякаш още едно дежавю на завръщане на колониализма, възползващ се от нестабилната либийска държава. В крайна сметка намесата на западните сили казва своето. Ако НАТО не се беше включило в помощ на бунтовниците в Бенгази, със сигурност щеше да има клане. Разбира се, гражданската война не беше решение на либийския въпрос, но тук има много замесени интереси, които не можеха да позволят просто падане на Кадафи. Трябваше да има сигурност, която може би Преходния национален съвет можеше да се осигури, но днес и това не е последна дума – либийците вече заявиха, че няма да има преференции за никоя държава, а ще се изпълняват старите договори за петрол. И докато се изясняваха тези въпроси, в другата част на арабския свят се случваха други събития, които съвсем очаквано не намериха място в главните новини.

Като част от координирана реакция, саудитски военизирани части навлизат в Бахрейн. Целта е ясна – да се прекратят протестите срещу управлящото сунитско малцинство. Революцията е смазана, но дори днес продължава да има протести в Бахрейн, а репресиите никак не са спрели. Независимо от това, протестната вълна през арабския свят не спира. Тя намери нови поддръжници в Йемен и Сирия. В йеменската столица Сана, стотици хиляди се събират срещу президента Али Абдула Салех. В Сирия пък няколко града стават крепости на опозицията – Хомс, Хама, Дара, Дейр ез-Зор, Идлиб… До момента не се вижда края на управленията в тези две държави, особено в Сирия. Докато Салех подписа, макар и формално, споразумение за оттегляне, то в Сирия напрежението постоянно расте, а опозицията вече се въоръжава с всеки изминал ден. Сблъсъците с редовната армия стават все по-ожесточени и тепърва ще видим накъде ще се развие протестното движение. Протести имаше дори в Саудитска Арабия.

Теорията за ефект на доминото, т.е. прехвърляне на революционни идеи, се доказа на 15 май 2011 година. Духът на площад “Тахрир” прескочи Средиземноморието и стигна до Испания, където хиляди скандираха в Мадрид срещу политическата система. Испанските демонстранти кореспондират с гръцките, където от известно време вече са започнали брожения срещу нови заеми на гръцкото правителство от Международния валутен фонд. От Испания до Гърция започват масови протести и безредици. Пуританска Великобритания също е засегната от протестната вълна. Нещо, което никой не очакваше. Хиляди студенти започват да се събират в големите градове на Обединеното кралство, като в Лондон те започват още в края на 2010 година, когато е нападната централата на консерваторите. Желанието на младите да реагират срещу увеличението на студентските такси и липсата на социални услуги, стига до сблъсъци с полицията и масови удари по банкови клонове. Демонстрациите във Великобритания достигат своя връх през есента и началото на зимата, когато над 2 милиона души излизат по улиците на големите британски градове – най-големите подобни стачки в Кралството от 30 години насам.

Неочаквано пък през лятото на 2011 година, протести обхванаха и Израел, където млади хора протестираха срещу липсата на достатъчно жилища, вдигането на цените на много продукти, както и социални проблеми. тогава за първи път се усети и желанието на мнозина студенти да се намери най-накрая решение на израелско-палестинския проблем, виждайки в него продължаващо безсмислие, поддържано от Тел Авив. ²

Протестното лято есента се прехвърли и към САЩ, заедно с продължаващите протести и в арабския свят. Движението “Окупирай”, стартирало първите си протести през септември, първоначално с малко поддръжници, превърнало се в последствие в национално движение, набира скорост. Младежи протестират срещу безработицата, банковата система, кредиторите, ограбването на средната класа. Те бяха вдъхновени от протестите на работниците в Уисконсин през февруари и март.

От протести срещу Хосни Мубарак, движението на революционни идеи се превърна в борба срещу капиталистическата система като цяло, която изживява своя дълбока криза, невиждана до този момент. От “Тахрир” до Оукланд, младото поколение излива своя гняв. Доверието в институциите спада драстично и дори критиците на протестите като цяло са неспособни да спрат вълната. Тя се разпростира буквално по целия свят – има демонстрации дори в Китай, където това действие по принцип е трудно, а сега виждаме какво се случва и в Русия.

Дали руската зима ще спаси отново руската власт? Никой не може да каже със сигурност. ³ Фактът обаче е, че много руснаци също са недоволни от политическата си система. Те наричат действията си еволюция, а не революция и в известен смисъл е така. Не можем да сме сигурни, че протестите в Русия ще придобият облика на тези в Египет или дори на онези във Великобритания или Гърция. Но със сигурност управляващите в Москва ще трябва да преразгледат принципите си, ако искат да властват спокойно.

През 1848 година наистина цяла Европа се тресе от протести срещу политическата система. Но докато 1849 година не е година на промените, то 2012 със сигурност ще бъде такава. “Пролетта на народите” не донася промяна на системата, която искат тогава европейците, а правителствата започват да действат съгласувано, за да смажат тази вълна. И го постигат – трябват две години, за да се видят ефектите от 1848 година. ⁴ Днес, 2012 ще носи духа на свършеното през 2011 година. Дежавюто от миналото свършва именно тук, защото със сигурност ще минат повече от две години, за да бъде завършен целия процес, започнат в края на 2010 година от ръцете на един младеж.