ОТКРИТО ПИСМО ДО ЛИТЕРАТУРНИЯ ИБРИК НА Т. Ж. – Л. Л.

Честита новата 2012 година, господине, правещ се на някой, комуто са нахлузили Трънения венец!
Не бих Ви разстрелял за това, че бяхте литературен лакей на инквизитори и палачи. Не защото нямах възможност. За такова дело винаги ще се намери сгода. Нищо не може да ме въздържи да Ви нарека подлец за това, което сте написал и най-вече премълчал в третия си „роман“, макар че при друго време, подобно на Волтер, бих направил всичко в името на Свободата, за да можете да го отпечатате. Днес, както и вчера, Вие нямате нужда от това – вашите ентусиазирани копои, „бизнесмени“, „гении“ и полезни идиоти няма да Ви изоставят и още по-малко ще залепят лепенка на устата…
Без уважение,
Г. Константинов

I. 16-ти декември 1948 г.

Има дати, които анархистите не трябва да забравят. Една от тях е 16.12.1948 г. Нейната предистория започва след назначаването на българските болшевики на власт от „сталинските богатири“ на 9.9.1944 г. Първата им задача е да натикат в новооткритите десетки концлагери възможно най-голям брой от своите идейни врагове, сред които анархистите бяха едни от първите.
Още на следващата 1945 година, през месец март са арестувани всички 92 делегати на свиканата в Княжево национална конференция. Половината от тях след жестоки инквизиции са изпратени в концлагера край гр. Дупница.
В същото време нашето движение в Югозападна България се разраства с невероятна скорост. Почти във всички градове на района имаме солидни организации и групи. В някои села цялата младеж се ориентира към нашите идеи. За да попречат на силното анархистическо влияние, новите властници се опитват да организират своя идеен отпор. Сред агитаторите им се откроява техният теоретически чиновник Рубен Леви, който тръгва от град на град със своята марксическа шпицкоманда, но се оказва, че те нямат… идеи. Сказките им, изпъстрени с кал, клевети и лъжи, срещат навсякъде безкомпромисния, организиран и аргументиран отговор на анархистите.

Понесла поражения в идейната борба с нас, в безсилието си, болшевишката диктатура открива концлагерите-каменовъглени мини край Перник – „Куциян“ и „Богданов дол“, които поглъщат нови десетки наши другари. Започват да пристигат съобщения от цялата страна за арести и побоища на анархисти. Властта иска да ги превърне в доносници или… в трупове. В тези полицейски „мероприятия“ се включват най-активно местните партийни и ремсови организации. Все нови и нови жертви биват изпращани в болшевишките душегубки, в сравнение с които, по общо признание, царските приличат на санаториуми. След като усилията на диктатурата претърпяват пълен провал, машината на сталинския терор се завърта на пълни обороти. Два дни преди V конгрес на компартията, обявен за 18.12.1948 г., на 16 декември нейното политбюро, под ръководството на сталинския лакей и палач – Георги Димитров – взима решение да изпрати в островите на българския ГУЛАГ всички анархисти, зачислени в полицейските им картотеки. Това е опит за тоталното унищожение на нашето движение. В концлагерите се озовават над 600 анархисти, а други стотина успяват да се изтръгнат от лапите на болшевиките с бягство през границата, където се организират в задграничен съюз и издават редица книги, брошури, списания, бюлетини и вестници на български и други езици.

В организираната от властта вакханалия на терора трябва да споменем и ред други факти, които остават неизвестни за мнозина по-млади другари, които мислят, че историята на анархизма започва с тях или не се интересуват и дори флиртуват с „интелектуалните“ изтърсаци на убийците. Преди 9.9.1944 г. са убити анархистите Кирил Кънев Арнаудов от Русе, Иван Мангъров и Радко Кайтазов от Пловдив, които са потърсили единодействие в борбата срещу фашизоидния режим съвместно с „нашите“ маркс-ленин-сталинисти и някои леви земеделци в партизанските отряди. След тази дата техните опричници разстрелват в Белене Иван Николов Йондев, отравят анархистическия трибун Манол Васев в Сливенския затвор и унищожават при гладна стачка в Белене Коста Иванов Сотиров от село Бистра, Търговищко. На 8.4.1951 г. в Ихтиманския Балкан са убити анархистите от с. Бело поле Вълчо Генев Пантулов и Ангел Тенев. На 27.7.1952 г. е убит Кръстю Хаджииванов от с. Чучулигово. На 19.1.1954 г. е убит Христо Генов Чолаков от с. Домлян. В Богданов дол е оставен да умре без лечение Боян Статев от Ракитово, а в Белене е инквизиран и доведен до душевно разстройство Пантелей поп Христов от Дупница. В Казанлъшкия балкан е убит Христо Несторов, а неговият другар Милю Иванов-Казака е осъден на смърт и разстрелян в Софийския централен затвор. Създаден е убийствен режим, при който концлагеристи загиват от непосилен труд, карцери, изтощение и мъчителен глад.

Не бяха съществено по-различни наказателните режими и в затворите, в чиито килии мнозина изгубиха живота, разума или човешкото си достойнство, капитулирайки пред инквизициите и страха от многоликата смърт. Процентно, нашите приятели анархисти бяха най-многобройни сред подложените на убийствени, изолационни условия, глад и карцери в богоугодните заведения, а по всеобщо признание, те се държаха там най-твърдо и непреклонно. В „местата за въдворяване“ и „лишаване от свобода“ мнозина наши другари имаха многогодишен стаж. Сред лагеристите, Христо Колев, Славейко Павлов, Михаил Миндов и други имаха по седем и повече годишен престой. В затворите Атанас Бекяров, Илия Кехайов и Иван Пандиев прекараха по 11 и повече години от младостта си, Георги Константинов – 10 години, Васил Тодоров (Народа) и Стоян Цолов по 8 години и т. н. Най-отвратителната гавра, извършена от следдесетоноемврийските демократи в СДС, беше тяхното решение да „обезвъзмедят“ палачите и инквизиторите от репресивния апарат на диктатурата с по 22 заплати при уволнение и вдигнаха пенсиите им до „тавана“ (понастоящем 700 лева), докато преобладаващата част от жертвите, поради „липса на трудов стаж“, изживяват старините си в мизерия и болести, гарантирани им със „социалните пенсии“ до 150 лева. Все още някои от тези мъченици са живи и чакат справедливост, макар да не виждам от кого. Нали и последните избори доказаха, че те не са нищо повече от състезание между разноцветни гангстери и мошеници за повече власт, привилегии и пари.
Мнозина навярно ще кажат защо се връщаме към тази затворена страница на историята? Трябва да се гледа напред! С такава „философия“ те само подготвят за себе си или за следващото поколение повторението на забравената трагедия.
Перник, 16.12.2011 г.
Александър НАКОВ

II. 14 декември 1989 г. по Л. Левчев

Из „ПАНИХИДА ЗА МЪРТВОТО ВРЕМЕ“,
издателство Enthusiast

… Но ето ме на 14.12.1989 г. отново в Народното събрание (НС). Минавайки през Докторската градина, забелязах, че в храстите се спотайваха набързо надраскани лозунги „Долу БКП“, „Смърт на комунистите“. Изглеждаха като притаени за скок. В залата на НС течаха скучни дебати по разни точки от Конституцията. Както винаги, често излизах в кулоарите и разхождах своите мисли. Тогава долових някакъв необикновен шум. Нещо като водопад от яростни гласове. Тръгнах да видя какво става. Една чиновничка проплака:
– Не, другарю Левчев, не приближавайте до прозореца, опасно е.
Видях морето от гневни хора, заобиколили НС отвсякъде. Това ли бе току-що създадената нова политическа сила СДС, или беше бунтът на разбудените маси? Тогава нямаше днешните предпазни железни бариери. Няколко милиционери се гушеха до стената, примрели от страх. Върнах се обратно в салона. Крясъците се чуваха вече и вътре, макар и като ехо, като бръмчене на гигантско насекомо. Изведнъж от салона екна остър, тревожен, дори гневен женски глас (поради липса на протокол, ще използвам спомена). Народната представителка питаше:

– Няма ли някой най-сетне да излезе да каже две думи на народа?

Петър Младенов поздрави Нешка Робева за „умното, както винаги, предложение“. И набързо бе избрана група депутати, която да излезе и да успокои хората. Честта се отдаде на кроткия Станко Тодоров, заедно с Добри Джуров (т. е. армията), Благовест Сендов (т. е. безпартийната мъдрост), и както става в такива случаи – на този, който предлага – харизматичната Нешка Робева. Помислих си: тези хора не са поглеждали през прозореца, какво става вън… Журналистическото безумие ме поведе след „парламентьорите“. Но докато вървим по коридора към парадния вход, ще направя едно уточнение, ползвайки разказ на вечните очевидци: По някое време, току преди бурята, в НС влязъл Желю Желев. Потърсил Андрей Луканов и поискал да му бъде предоставен мощен рупор (мегафон), за да може да говори на множеството. Луканов разпоредил да му бъде даден веднага. Моят славен приятел Георги Иванов – космонавтът, наблюдавал по-нататъшните събития от един висок прозорец. Към края на деня Желю се появил на терасата на Студентския дом, благодарил на протестиращите за смелостта и изпълнения дълг и ги призовал да се разотидат, а утре отново да се съберат на същото място и пак да обсадят НС. Чрез рупора гласът на философа ехтял като камбаните на „Александър Невски“. Разбира се, една тълпа не може да изпълни мигновено такова решение. Хората се изтегляли бавно по двата края на булевард „Руски“. Пред НС вече се открило празно пространство. И ето, в този момент се отварят тържествените врати на главния вход и се появяват нашите височайши говорители. Надзъртайки иззад гърбовете им, бях изненадан от свободния терен, който ни посрещна. Не зная как са се чувствали парламентьорите, но щом ги забелязаха, протестиращите с още по-страшен рев се върнаха назад. „Искат да избягат“ – крещеше някой. Но основният лозунг бе против Член Първи на конституцията: „Долу БКП!“ Станко Тодоров поиска микрофон. Дадоха му нещо, но от тази техника не излизаше звук. Дори аз едва чувах слабия му глас. Тогава Петър Младенов се изкашля като басист, който ще се разпява:

– Дай, Станко, аз ще говоря.

Страхувам се, че това, което си подаваха, беше журналистически микрофон за запис, но не и за озвучаване. Ако Петър Младенов е очаквал народът да падне на колене пред новото величие, много се беше излъгал. Водачите на синята стихия сигурно цял ден са обсъждали дали веднага да атакуват и превземат НС, или да изчакат. Един щурм на тълпата би дал безнаказана разправа и дори кръвопускане под героичен ореол. Тогава до 14 юли на Бастилията би се наредил българският 14 декември. Въпросът за историческата необходимост от кръв се дебатира и до днес. След седмица щяхме да видим румънския вариант.
Що се отнася до прословутата фраза за танковете, приписвана на Петър Младенов, аз чух нещо като: „Абе, тези какво искат? Да дойдат танковете ли?“ Но ситуацията и крясъците бяха такива, че и Господ не би се заклел какво точно е чул. Мога обаче да си мисля: каквото и да е говорил Петър Младенов, ако е дал заповед за пускане на танковете, те са щели обезателно да дойдат по-бързо от пожарна команда. Ако е казал „Извикайте Станко!“… нали Станко беше до него? Петър Младенов не успя да се защити дори от собствените си думи.
Аз не можех повече да понеса това, което ставаше. Отидох на задния вход и напуснах НС. Отново чиновничките се разкрещяха:

– Не, не, другарю Левчев! Опасно е. Стойте тук!

Задният вход беше обсаден от по-малко хора. Като ме видяха, притихнаха от изненада. Дори ми направиха пътечка да мина като Мойсей през морето, което не бе червено, а синьо. След още няколко крачки видях друга сцена – жени с деца на ръце плачеха. Бяха съпруги на народни представители, дошли да спасяват мъжете си. Прибрах се вкъщи с чувството, че безброй танкове са прегазили с веригите си душата ми. Но това бе само емоция… (стр. 488 – 491)

III. ПРОПУСНАТИТЕ ЗВЕЗДНИ МИГОВЕ НА БИМБИЛИСТАН (1)
(НАМЕСТО ФЕЙЛЕТОН – ФАНТАСМАГОРИЯ ЗА 14 ДЕКЕМВРИ)

Описаната тук история се случи в столицата на Бимбилистан на 14 декември 1989 г. След като с неколцина приятели бяхме изчислили координатите на кулминационната точка на кризата на лагера на социализЪма, най-голяма трудност срещнахме при създаването на нелегална бойна организация в условията на диктатура. Но и тя, с усилията на другарите в и вън от страната, бе преодоляна. Заедно успяхме да изтръгнем от полумъртвата утроба на народа 33 тройки разгневени мъже и жени, връзките между които се осъществяваха по принципа на мрежата от триъгълници и четириъгълници. Всеки познаваше нелегалните имена максимум на трима от членовете на организацията, спазвайки в общуванията си абсолютно правилата на конспирацията: там, където за провеждането на дадена акция беше достатъчен един боец, никога не знаеха и не се събираха двама, а ако бяха нужни двама, не се събираха трима и т. н.

Когато и тази задача бе решена, оставаше да изчакаме траекторията на историческия процес да достигне връхната точка. Тя се приближи плътно до нея в следобеда на 14.12.1989 г. Тогава, на площада пред „Александър Невски“, се събраха студенти, пред които Милчо Кошулев прочете своята декларация, с която искаше НС да отмени прословутия член 1-ви на Живковата конституция. Това бе посрещнато с въодушевление от дошлите на купона питомци на университета. С падането на дългата декемврийска нощ, някой ентусиаст даде идеята да се запалят вместо фитили… свещи, с което се сложи началото на станалите от този момент популярни „нощни бдения“, а друг ни покани да се хванем за ръце и да му друснем нещо, като вито хоро около НС, което кръстиха „жива верига“. Прииждащите отвсякъде недоволници и зяпачи обаче се струпаха пред парадния вход откъм булеварда с жълтите плочки и явно не им беше до игра. Сред тях бяха и тридесетте и три наши тройки. В дисонанс със словесните упражнения и фолклорните номера, се разнесоха отделни „екстремистки“ викове: „Долу БКП!“ и „МАФИЯ“. Това вече надхвърляше позволеното на опозиционните вождове на Нейно Величество Номенклатурата, които също бяха дошли на забавлението пред НС. Председателят на току-що създадените Демократични Сили (ДС) Зелю Зелев, заедно с маскирания като архиепископ някогашен създател на Четвъртия Неокоминтерн от началото на 70-те години Съби Христов и монархосиндикалистът и шеф на „Крепи се буцо“ Тренчо „Павлов“, с останалите им колеги се стреснаха повече от дупетатите в НС, чието душевно състояние е описано 22 години по-късно от Л. Левчев в публикувания тук откъс от неговата „Панихида“. Такова екстремно, неформално поведение можеше да унищожи благовъзпитаното овчедушие на тълпата и да осуети „мекото кацане“ на срутващата се „командна пирамида“.

Тогава едва ли щеше да се намери сила, която да попречи на заключения в бутилката дух на възмущението да изскочи и да се развихри всепомитащо. Затова, неокопитили се още, те хукнаха към Студентския дом на киното. След малко от балкона, с мощен мегафон, Зелю Зелев призова тълпата към „културие“ и я прикани да се разотиде, за да се съберат отново на следващия ден и така, докато не падне проклетият член. Сред множеството настъпи колебание, което бе преодоляно от появата на сцената пред НС на новата държавна глава и генерална секретарка на Бимбилистанската компартия Младжо Дамаджанов със своя антураж. Удивителното беше, че около тях не се виждаха никакви униформени, за които придворният шут пише в част II на „триптиха“, че те, „милиционерите се гушели до стената, примрели от страх“, а цивилните копои явно се спотайваха, изчаквайки да видят откъде, накъде и какви ветрове ще задухат („дали ще е дъждец дребен, или ще е буря страшна?“). Младжо се опита да успокои множеството с обещания за падане на члена, като обясни, че за това на манекените и манекенките от НС ще е необходимо „технологично време“ от 30 дни. Речта му бе заглушена от мощен рев „Долу-у-у!“ От него не се чуваха и отсрещните оратори с фунията. Очевидно започналата ескалация на напрежението приближаваше своя сюблимен момент: десет минути преди него беше рано, след други десет щеше да бъде късно.

Тогава нагоре по стълбите на Студентския дом на Киното се затичаха три тройки яки момчета. Долу останаха другите тридесет. Отгоре изхвърчаха най-напред мегафонът и калимявката, а след тях философът, попът и патоанатомът. След като тримата се разплескаха на тротоара, тези, дето бяха разсяти сред тълпата, започнаха да съобщават, че това е дело на „органите, които искат да ни лишат от лидери“, и допълваха, че врагът е вътре в „Парламента“. Уплашен, Младжо нареди да извикат Станко, което се счуло на някой, че вика танковете. Това съвсем разгневи станалите вече няколко десетки хиляди на площада, които повече не се плашеха от партийния член. Последва всеобщ напън и завземане на храма със съдържимото в него като заложници. С известно закъснение дойдоха и танковете, които тълпата облепи като тесто. Те се заковаха на място, и понеже никой не даваше заповед за оръдейна стрелба или за размазване на народа под гъсениците, екипажите отвориха люковете и така започна побратимяването с войниците.

Тройките не си губеха времето. Разделени на три, те призоваха с тях да тръгнат в три посоки по няколко хиляди души. Една колона се отправи към телевизията, друга към радиото, а третата трябваше да не даде възможност на „органите“ да се окопитят. От телевизията и по радиото се разнасяха непрекъснато апели и лозунги за въоръжаване на народа, за образуване на териториални и производствени съвети, както в Унгария през 1956 г. Една друга голяма група доведе в телевизията на Сан Стефано пребледнелия Младжо Дамаджанов, който за пръв път в живота си и може би за последен трябваше да каже цялата истина на народа, скрита в няколко десетки най-важни „свръхкласифицирани държавни тайни…“, част от които той вече бе съобщил под секрет в МВР пред гарваните на Държавна Сигурност – ДС (да не се бърка с „Демократичните Сили“!).

Нощта падна, а отвсякъде продължаваха да прииждат хора, които бяха научили за последните събития от повтаряните на всеки 15 минути последни новини, редувани с Ботевите и други революционни песни. Желанията на някои да се извършат арести – по будапещенския маниер от 1956 г. – на всички облечени в кафяви и зелени габардинени костюми и сиви шлифери бяха осуетени, защото бимбилистанските копои благоразумно яхнаха превозните си средства и със светкавична бързина се насочваха към най-близките, но различни гранични пропусквателни пунктове, за да избегнат задръстванията. Там, пред медиите и на импровизирани пресконференции, те „информираха световното обществено мнение за кървавите зверства на контрареволюцията“.
Светът бе изправен пред свършен факт. Като че ли за Бимбилистан започваше Нова ера. За пръв път в своята 1300-годишна история бимбилистанците решаваха със свои сили собствените си проблеми. Тълпата беше на път да се превърне във въоръжен Народ. Жребият беше хвърлен и никой не беше в състояние да му попречи… засега.
* * *
Всичко това, разбира се, е една фантасмагория или сън и „скрити вопли на печален странник“. Дори да ги имаше 33-те тройки, бяха възможни множество други сценарии. Например, нощта можеше да се окаже пак ялова и да не може да роди, както е писал поетът – „из мъртва утроба, вековната злоба на роба“ и неговия „пурпурен гняв величав“. Тогава? Тогава, при най-кървавия сценарий, жертвите щяха да бъдат няколко десетки пъти по-малобройни от взетите през „мирния преход“, които за две десетилетия вече наброяват около 3 милиона (нали от 9 спаднахме на 6), и ако „гражданският и социален мир“ се съхрани, след още едно поколение на съхранение, ще наброяваме ли поне 3 милиона? Но дори осъдена на неуспех, ПРЯКАТА АКЦИЯ на Народа щеше да изкопае пропаст, в която щяха да бъдат погребани всички илюзии и печеливши варианти за гарантиране приемствеността и за задържане на властта, парите и сладостта от мутиралите дечица и внученца, с техните подставени гангстери, мутри, мутреси и доносници.

Феранте Пала

Бел.ред. Без Лого Ето и част от „публиката“ на официалното представяне на тази книга. В сайта на СБЖ пише така:

„На представянето на книгата композиторите Георги Костов и Виктор Чучков поднесоха комплиментите си към автора чрез изпълнения на роял. Сред публиката се откроиха Тошо Тошев, Валерия Вeлева, Жорж Ганчев, академик Благовест Сендов.“