Ако иде някакъв край, това ще е краят на много илюзии

Надали прогнозите на маите, юните, септемврите и други древни пророци за свършека на света ще се сбъднат, но за някои неща определено е дошъл краят. Например, краят на капитализма „в този му вид“ – за това говорят политици, икономисти, социолози, журналисти и всеки, когото не го е домързяло да се обади по въпроса. Свиването на социалните придобивки в развитите западни страни, обезценяването на еврото и ставащата все по-хронична икономическа криза подсказва точно за какъв „вид“ става дума. Пред фалит се изправиха икономиките на Гърция, Ирландия, Исландия, Испания и Италия. Логиката води до извода, че не предстои друга версия на капитализма, освен онази, старата, позната ни от филми и книги за Голямата депресия, с всичките ѝ „прелести“, на всичко отгоре на „по-високо ниво“, най-вече технологично.
Но какво точно да очакваме от новата година? Нека не питаме врачки и гадатели, нека погледнем вече случилото през отминалата.
2011 г. започна с Арабската пролет, която помете неколцина диктатори, а завършва с Руска протестна зима. На арабските народи им предстои да изминат дълъг път до същинска социална революция, затова пък масовото съзнание на руските граждани бавно, но сигурно започва да свиква с мисълта, че злото не се корени в отделни „лоши“ или „национално безотговорни“ политици, а в самата идея за власт – от властта на държавната бюрокрация до властта на парите.
Изтеклата година бе година на протестите, те избухваха навсякъде по света като фукушимски атомни централи, обикаляха континентите като цунами.
У нас, според израза на някои социолози, свърши една „сива, скучна и печална година“. Мъничко цвят в нея внесе разкрасяването на паметника на Съветската армия. Медиите дванайсет месеца гледаха все повече да угаждат на властта, която ги използваше за трибуна, за да поучава народа как да живее. Върхът на слугинажа бе отбелязан от редица културни и научни дейци, които тръгнаха да раздават почетни титли на министри и футболни звезди.
Печалното наистина го има – на косъм от рухване, а може би вече в процес на срив се намират пенсионната, осигурителната, образователната система. Заедно с коледарите, на вратите на гражданите тропат частни бирници. Зад красивите и брюкселоугодни макроикономически показатели, доказващи стабилността на икономиката ни, продължава обедняването на населението. За последното се изказаха и от НЦИОМ, едва ли не изумени от факта, че за 21 години БВП бил нараснал три пъти, а средните заплати останали същите, малко над 400 долара. Това е свидетелствало за „крайно неравномерно разпределение на благата“ (социална несправедливост в чист вид), заключиха социолозите. Здрасти, колумбовци. Пак по-добре късно, отколкото никога да ти се отворят очите.
А междувременно държавата разчиства пътя на печалбарството пред туристическия бизнес в природните резервати. Примерите на Гърция и Египет обаче ясно показват колко нестабилни са икономиките, осланящи се предимно на туризма, така че интересното тепърва предстои – когато протестиращите природозащитници изведнъж се усетят, че подават жалби срещу ламята на едната от нейните глави.
Скуката пък се разсейваше от бунта на жителите от Катуница срещу местния чорбаджия, докато националистите (в лицето на футболните агитки, фактически контролирани от полицията) не сведоха социалното припламване до скучното и банално етническо противопоставяне: „Циганите на сапун, турците под ножа“, макар че подобни пожелания в пълна мяра заслужават мутрите и политиците.
Основната разтуха за народа обаче беше предложена под формата на местни и президентски избори. Резултатът: управляващата партия разшири местното си представителство, за президент е избран човек, за когото от собствените му думи може да се направи изводът, че или е глупак и не познава българската литература, или е мръсник, който смята за нормално държавата да ограбва хората, а те да не понечват да се подкрепят поне мъничко. Изборните измами и електоралната активност отбелязаха съответно най-високи и най-ниски показатели от началото на изборния цирк.
Все пак в края на годината се появи една истински оптимистична нотка – побоят над изпълнителния директор на националния фонд „Земеделие“ може би е едно добро начало за търсене на лична сметка от представители на политическата класа. Макар че навярно става дума за вътрешни борби между групировките, които са в основата на откритата от НЦИОМ социална несправедливост.
На този фон вътрешнополитическите коментатори извеждат своите пожелания за „реформи“ на и от държавата, за развитието на „гражданското общество“ и други подобни начини за затваряне на очите пред реалните проблеми, които не търпят друго решение, освен радикалното. Призивът за „реформи“ е чисто и просто наливане на свежа кръв в илюзията, че с гримиране и подмяна на стари курви от бардака може да се направи нещо по-различно от бардак. Колкото до „гражданското общество“, то е аналогът на казионните синдикати в извънпрофесионалната сфера; също като при синдикатите, на това „общество“ се възлага ролята на съучастник и съглашател в далаверите на политическата класа, масов полицейски доносник и гръмоотвод за социалното напрежение. Тъй както синдикатите съсипаха не една стачка, особено тази в БДЖ, така и „гражданското общество“ е призовано да насочва отчаянието и гнева на ограбените и обезправени хора в безопасните за властта рамки на „умерения прогрес в рамките на закона“.
Така че ако на нещо му иде краят през 2012, това ще е краят на много илюзии. И може би началото на истинското събуждане на жаждата за свобода, без която няма нито сигурност, нито що-годе приличен живот.