За един от тези “малки“ инциденти в Палестина…
В началото на тази година няколко медии разпространиха данни, според които палестинците са били жертва на 228 заселнически нападения. Следващия разказ е за едно такова нападение, то се е случило преди няколко дни и не е част от тези 228, за които медиите съобщават.
„Тази сутрин получих обаждане от Джауди Джабер, палестински приятел от долината Бака, намираща се близо до Хеброн. Заселници от Кириат Арва, голямо селище, построено върху неговата земя, буквално над дома му, са хвърлили голямо количество скали и камъни по къщата му, както и изгорили колата му.
Самата кола не бе нищо особено, очукано старо Пежо от 1979 година, но то бе от жизненоважно значение за семейството му. Джауди го използва за да може да отвежда болната си 90-годишна майка в болницата, тъй като не може да си позволи линейка всеки път щом се наложи. В дъждовните дни той също така кара и взима децата си от училище, които иначе изминават всеки ден 4 мили пеша, минавайки през скалисти планински пътеки, а не рядко биват и атакувани от израелските заселници в района, понякога дори с бейзболни бухалки. Когато имаше нещо, което може да продаде (макар че след като израелските власти унищожиха всичките тръби за напояване миналата година, повечето от отглежданите от него култури – домати, краставици и грозде – изсъхнаха и умряха), той нареждаше зеленчуците в колата си, за да ги откара до пазара в Хеброн. Колата е „ръцете и краката на семейството“, ми каза той с тих и отпаднал глас.
Това е един от тези “малки” инциденти, за които световната общественост рядко разбира, част от всекидневното насилие, което палестинците от всички възрасти са принудени да живеят с. “Не си спомням дори един-единствен ден, в който да съм бил щастлив”, ми каза наскоро Джауди. През 2001 година той се бе опитал да построи малък дом за жена си и децата им върху семейни земи в близост до къщата на родителите му, но той е бил разрушен през 2002 година от израелските власти, една от 26 000 палестински къщи разрушени в окупираните територии от 1967 насам след като Израел отказва да дава на палестинците разрешителни за строеж.
Домът на брата на Джауди, Ата, е бил разрушаван три пъти. Един петъчен ден през януари 2000 година заселници са превзели дома на Ата, изгонили семейството и останали там за Шабат (пазени от полицаи), след това, събота вечерта, те запалили огън в дома, осквернили надписа с цитат от Курана над входната врата и избягали. Никoй не е бил арестуван.
Ако някой се опита да ви каже, че Израел не е отговорен за етническо прочистване или че това, което прави е в името на “сигурността”, то тогава ги запознайте със семейство Джабер. Много хубави хора (Джауди и Ата говорят свободно английски), чийто жени Аиша and Рудина ще ви почерпят с вкусна маклуба, а децата им са умни и фотогенични – но знайте, вие ще бъдете сред истински герои. Те са изплашени, наранени, травматизирани, тъжни, обеднели и потиснати, но въпреки това са останали “сумуд” – твърди в своята позиция да не напуснат земите си. Семейството ще преодолее трудностите. Те имат силата да издържат на всяко насилие, несправедливост и болка, която израелското правителство, заселниците и апатичното израелско население им причиняват. В действителност, техни са раменете, върху които нашият свят се държи.
Само едно нещо може да ги повали. Това не е нито американската “супер сила”, чийто конгрес и администрация са про-израелски, нито европейските правителства, които нямат смелостта да се борят за спазването на човешките права, за които иначе така често говоорят, но ние. Ние можем да повалим семейство Джабел, ако ги изоставим, ако ние, добрите и привилегировани хора запазим мълчание. Представете себе си, застанали до Джауди и изгорялата му кола. Какво ще направите за да му помогнете? “
Адрес на статията:
Аз съм терорист: Спомени от войната
Аз съм терорист. Или поне така ме наричат. Израснах, чувайки тази дума да се повтаря през цялото време, така че понякога си мислех, че терористите всъщност са добрите. Но те очевидно не са. От многото тъжни моменти, които съм преживяла, пъти израелската офанзива над Газа в края на 2008 – началото на 2009 е най-лошият и може би най-болезненият. Имах “късмета“ да оцелея и по този начин възможността да разкажа за тези, които загубиха живота си.
На 27 декември 2008 г. израелски бойни самолети започнаха да хвърлят бомби из цяла Газа, убивайки всичко и всеки, който се изпречи на пътя им.
Войната доведе до смъртта на много хора. Повече от 1450 палестинци бяха убити, 5600 ранени. Хора умираха всеки ден.
Също и Ануар …
Точно когато чухме, че Израел има намерението да сложи край на войната, Ануар Шехада е била убита. Ануар бе наша съседка, на 13 години. Тя живееше на няколко метра от моя дом. Това се случи през последния ден на войната, когато Ануар казала на по-малкиата си сестра, че ще се качи на покрива да вземе прането. Сестра ѝ я помолила да не отива, но Ануар ѝ казала да не се притеснява, защото войната е почти „свършила“. Преди родителите ѝ да успеят да я видят, Ануар вече е била на покрива. Тя вероятно не е подозрила, че Израел ще убие толкова красиво 13-годишно момиче. Но е грешала. Експлозията, която уби Ануар бе най-силната, която някога съм чувала. Мислех, че нашата къща е била целта. Подът под нас буквално се клатеше. Чакахме смъртта да ни вземе. Но след секунди видяхме дим да излиза от къщата на съседите. Казаха, че кръвта на Ануар е била из целия покрив. Главата ѝ бе намерена на улицата.
Това се случи и на Ханийн…
Ханийн всъщност е била убита преди Ануар, но ние разбрахме за нейната смърт седмица след края на войната. Ханийн е моя 5-годишна приятелка, която за първи път срещнах в джамията, в която двете ходехме. Спомням си, че тя обичаше да ме дразни. Всеки път издаваше свук, подобен на „мяу“, защото знаеше, че аз мразя котки. Казваше ми, че „мяу“ всъщност е начина, по който тя ми казва: „здравей“ всеки път, когато се видехме. По време на войната, семейство на Ханийн бе решило да остане при техни близки в Тал Елхауа, тъй като са смятали, че районът е по-безопасен. Ханийн бе напуснала дома си, само за да бъде убита в къща, която са смятали за безопасна.
Не мога да си представя каква болка е почуствала Ханийн, когато бомбата е проникнала в малкото ѝ сърце и го е откъснало. Не знам какво е усещането да загубиш детето си, тъй че нямам представа колко голямо страдание изпитват тодителите на Ануар и Ханийн. Не мога да си представя шока, който Ханийн е почуствала, когато е видяла бомбата да се приближава все по-близо към нея. Не мога да си представя как един войник вижда това малко момиченце от самолета си и решава да сложи край на живота му. Не мога да си представя колко омраза трябва да изпитва този войник към палестинците, за да реши, че убийството на едно дете е нещо добро. Не мога да представя как този войник може да смята, че това, което е направил е било „самозащита“. Не мога да си представя как същият този войник днес може да яде, пие, спи и просто да продължа с живота си. И не мога да разбера, колко глупави трябва да са израелците, за да мислят, че няма да отвърна на удара и да потърся справедливост за моите малки приятели.
Аз живея в свят, чиито разбирания са ми неясни. Свят, в който престъпникът е свободен, а жертвата бива наричана терорист. Свят, в който убийството на 5-годишно дете е допустимо. Свят, който ме обърква, когато мисля за това кое е правилно и кое е погрешно. Винаги съм мислила, че можем да разберем кой е терорист като просто погледнем кой от чия страна умира. Но съм грешала. Израелците имат способността да убиват палестинци през нощта, и да ги наричат терористи на следващата сутрин.
Адрес на статията: