Краят на средната класа

Франсис Фукуяма вероятно е попзвездата на съвременните политически анализи. Едва ли името на друг човек по този свят отприщва толкова страсти, спорове и интерес, така че независимо от отношението към него, всеки текст, излязъл от интелектуалната му лаборатория заслужава внимание.
Разбира се като всяка истинска попзвезда и Фукуяма стана скандално известен не точно със своите мисловни упражнения, а по-скоро с бляскавите си провали анализатор, които в политическия свят са абсолютният аналог на това един рок-музикант да потроши хотелската си стая и да направи опит да свали сутиена на камериерката (досега само Доминик Строс-Кан от политическите звезди има реален опит със задявките на камериерки, който е станал обществено достояние).
През 1992 година Фукуяма пусна на пазара провокативната си и кипяща книга „Краят на историята и последният човек“. Това е книга за която много хора говорят, но, ако сме честни, броят на реално прочелите я, не е чак толкова голям. Всъщност Фукуяма стана жертва на бляскавото хегелианско заглавие, което бе измислил с една-единствена цел – да възвести окончателната победа на капитализма в променения свят след падането на Желязната завеса и превръщането на Михаил Горбачов в маймунка с елече, която е развеждана из Западния свят за забавление на доволните богаташи, сами убедили се, че ще живеем в общество в което техните пари вече ще значат повече от всяка политика.
В книгата си Фукуяма разкри основанията си за обявения триумф: „Днес, когато човечеството приближава края на хилядолетието, двойната криза на авторитаризма и социалистическото централно планиране е оставила на ринга само един състезател като идеология с потенциално универсална валидност: либералната демокрация, доктрината на индивидуалната свобода и народния суверенитет“.
От гледна точка на бъдещето миналото винаги е ясно като кристално кълбо, така че не е признак на добър тон да се злослови срещу човек опитал се да очертае някакъв хоризонт, защото Фукуяма всъщност никога не е бил абсолютно краен по начинът по който го изкарва избраният от мене цитат. Важно е друго – американският анализатор може да няма способностите на геополитическа врачка, но за сметка на това е уникален като радар за емоционалното състояние на епохата, за напреженията, радостите и проблемите, които вълнуват имперското общество зад океана, което в крайна сметка го превръща в полезен за четене автор, защото дава добра база за мислене, отрицание и дебат.
Съживяването на историята
След като историята доказа на Фукуяма по трудния начин, че е рано да бъда отписана и, че не може да бъде погребана с една книга, пожелателно мислене и самосбъдващо се пророчество, американецът се отказа от своята теория и постъпи правилно, защото иначе щеше да стане комедийна фигура. Но съвсем наскоро се появи друг текст от него, този път кръстен (очевидна е играта с миналото на автора) „Бъдещето на историята“. В него Фукуяма за първи път си позволява да опише критично и доста загрижено съвременната ситуация на пазарните общества. Той забелязва един факт, който е очевиден поне от 20 години насам: капитализмът убива средната класа.
Всъщност логическата верига, която го води до този извод не е за пренебрегване. Фукуяма твърди, че Маркс е допуснал една грешка в своят анализ на капитализма – мислил е, че неравенството ще расте и е пропуснал това, че неравенството заглушено с появяването на средната класа. После обаче американецът, макар и просветлението му да дойде доста късно, отбелязва, че обществата вървят назад понеже средната класа не търпи никакво икономическо развитие, а от 1970 година доходите на средните семейства в САЩ са в състояние на пълна стагнация. Статистиката показва, че доходите на средната класа в Америка са се увеличили само с 1 процент от 1980 година досега, което говори за системен проблем, а не просто за икономическа аномалия.
Защо Маркс не видя средната класа?
Пак ще се върнем на Фукуяма, но първо ми се иска да поправим грешката в неговите размисли. Не е имало никакъв начин Маркс да предвиди (а дали да не използваме мистичния глагол „провиди“) средната класа, защото автентичният, нерегулиран капитализъм не познава и няма как да познава такова явление. В марксизма съществува понятието „средна класа”, но то съвсем не се дефинира по начина по който се определя днес, защото Маркс в крайна сметка описва обществото спрямо отношенията на отделните класи към средствата за производство. Тоест Маркс съвсем коректно се придържа към определението за средна класа, дадено дори не точно от него, а от Джон Лок, че средна класа е онази прослойка от обществото, която се развива между аристокрацията и наемните селяни. В тази класа са влизали предимно търговците, или буржоата.
Това, което определяме днес като „средна класа” обаче си е класически инженерен продукт, дължащ се на просветлението след голямата криза от началото на 20-ти век. Тогава управленските елити схващат, че ако искат да запазят стабилността на своите общества и да предотвратят социалните бунтове и революции, трябва да започне съзнателен и целенасочен процес на преразпределяне на богатството, за да може да за заличат разликите в неравенството до степен до която да стане приемливо.
Средната класа по начина по който продължава да съществува и до днес е невъзможна без целенасочена държава политика за създаване на работни места и политика по доходите. В чистия си вид капитализмът се стреми към радикално максимализиране на печалбите. В този смисъл истинският баща на средната класа е Джон Кейнс, защото преди прилагането на неговите теории, средната класа е съществувала единствено и само в своя марксистки вид – класа с доходи над тези на обикновените работници, но и с абсолютна никаква перспектива за по-нататъшно социално развитие.
Създаването на средната класа е най-великото и значимо постижение на капитализма, защото показва, че в подходящи политически ръце, системата, дори и с цел собственото си оцеляване, може да се самокоригира без да се прибягва до диктатура, насилие или някаква друга репресия.
Полет в пропастта
Неолибералната политика, икономическите блянове на Хайек, Мизес, Фридман и цялото едно поколение от техни клонинги обаче по същество изигра огромна демодернизационна роля в обществата, които бяха постигнали социална стабилност.
Водени от нелепата теория, че пазарът сам по себе си е съвършена ценност и уникален инструмент за социален баланс, започна политиката по намаляване на данъците на богатите. В резултат на това в бюджетите на западните общества зейната дупки големи като деколтето на момиче на „Плейбой“. Единственият вариант за временна компенсация на това беше да се вземе от парите на средната класа – намаляване на пенсии, на помощи за безработица, рязане на парите за обществено здравеопазване, тоталното премахване на помощите за бедните. Това доведе до рязък скок в бездната, защото за 30 години всички възможности за покриване на дефицитите изчезнаха напълно, а междувременно средната класа заприлича на динозавър в новата епоха – чудеше се как да оцелее в изцяло враждебна среда.
Част от проблема, разбира се, е в самата средна класа, защото по-високият стандарт на живот моментално я прави политически аморфна като прослойка и по същество много често нейните представители са склонни да подкрепят идеи, които водят именно до унищожение на средната класа.
Нерегулираната финансова политика обаче дебалансира света по демоничен начин. Това, което никой не отбелязва е, че всъщност кризата предизвика тотална пролетаризация на света – тоест много собственици на дребен и среден бизнес фалираха и бяха принудени да станат наемни работници. Говорете ми след това, че гръбнакът на капатилизма са малките и средни предприятия?
Оставен сам на себе си пазарът естествено залита към олигопол на пет-шест огромни компании и нищо вън от тях в повечето сектори. Средната класа не е естествено явление, а само политически проект. И когато си въобразиш друго – тя изчезва като митичен еднорог.
Портокал с политически механизъм
В новата си статия за бъдещето на историята Фукуяма с основание е безпощаден към левицата и според мен дори озадачен от нейния сегашен интелектуален крах. Той отбелязва, че силна левица в момента има в Латинска Америка и други места по света, където неравенството е традиционно голямо и зее като отворена рана. В западните общества левицата се фрагментаризира, трансцедентализира, пренесе се основно в сферата на културата и наистина не успя да създаде нов и вълнуващ проект, който да увлече нови последователи.
Фукуяма обаче не стига до край в анализа си. Защото пропуска да спомене за драматичното отсъствие и на десницата. Десните партии в Европа печелят избори, но също не са носител на някакви нови идеи, освен на шаманската технология на повтарянето на мантрата, че бюджетните ограничения по някакъв магично-финансов начин ще доведат до просперитет, въпреки, че никога досега това не се е случвало.
Кризата на политическия модел не криза на баланса (тоест, че лявото го няма), а криза на разпадането на идеологическите стойности. Именно това разпадане води като ефект след себе си възможността да видим бившия либерал Виктор Орбан като фашизоиден премиер на Унгария или пък една американска Републиканска партия, която води дебати на ниво все едно Просвещението никога не се е случвало.
Това е разпадане и на традиционния език, защото днес той отвращава хората и най-важното – не е в състояние да опише процесите, които кипват кръвта на света. В политически свят с мъртъв език, рухнал модел, скапани финанси, неавтентична левица и десница, която се е преместила в психиатрията, е невъзможно дори и за миг да предскажеш някакво бъдеще, защото бъдещето винаги е било продукт на някакви ясни категории, а днес е ясно, че новото бъдеще ще се роди от хаос.
Революцията на консуматорите
В този смисъл краят на средната класа няма да се осъществи като бърза социална смърт или като внезапна имплозия, но загубата на социален статус е най-голямата политическа трагедия в епохата на глобализацията. А революцията на консуматорите може да бъде много по-зловеща от революцията на пролетариите, ако кризата продължи още три-четири години без надежда за ясен изход и без политическо лидерство, което да предложи алтернатива.
Ако господстващият модел продължи, средната класа ще изчезне, но с нея ще изчезне и познатият свят, защото завръщането назад в историята е екстремно преживяване, а точно това ще стане – обществено дежа вю.
Идеята за политика се крепи единствено върху доверието и делегирането на правомощия. От тази гледна точка всеки политически модел по планетата в момента е в остра криза на легитимност, защото никой на никого не вярва. И няма как да е по-друг начин – всяка позната криза в историята идва като връхна точка на крупна политическа или икономическа измама.
И, ако днес Фукуяма трябваше да пише книга, вероятно заглавието й трябва да бъде: „Раждането на историята”. Защото, ако историята не започне отначало, бъдещето ще е досадно познато.
И то едва ли ще се хареса на някого.
Адрес на статията
Етикети: , ,

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*
*