В последните години, винаги, когато се зададе кризисна ситуация в образованието, започват призивите за реформи – има проблем със стипендиите? –трябват реформи; има проблем с таксите? – трябват реформи; намаляват се парите за образование? – трябват реформи. А реформите обикновено (ако ги има) са от зле по-зле – например случаят от есента на 2010 г., когато се въведе т.нар. „Рейтингова система ” . Сега пак се говори за реформи. Особено характерно в това отношение е казаното от представителка на СС на СУ пред вестник „Новинар” (13 декември 2011 г., стр.6-7): „Увеличението на таксите няма да реши проблема. Трябва да се направи реформа в цялата система на образование” – в този цитат има две ключови думи – проблем и реформа. Ще опитам да представя логиката на мисълта, която стои зад тях.

Първо, относно „проблема”. В какво се състои той? Според мен – в противоречието между състоянието на българската икономика и състоянието на българското образование. От една страна, за последните 20 години българската икономика буквално се срина във всяко едно отношение. Промишлеността (особено тежката) отстъпи място на търговията и услугите, висококвалифицирания труд – на нискоквалифицирания, родното производство – на чуждестранните инвестиции. Същевременно, българското образование запази доста по-прилични позиции и продължава да дава на страната ни голям брой висококвалифицирани кадри. За тях обаче новата българска икономика не предлага работа. Ето защо една част (по-малката) от висококвалифицираните кадри замина (и продължава да заминава) за чужбина (т.нар. изтичане на мозъци, което има нужда от отделен материал и дори от поредица от материали), а другата, по-голямата, остана да се мъчи в България, наемайки се на разни нискоквалифицирани професии – продавачи, пазачи, чистачи, куриери и т.н. Това са т.нар. „нови работещи бедни”. За тях може да прочетете повече в този материал на проф. Нако Стефанов – „Бедността в България – 2011 година”. Ще приведа само един цитат от него за да разберете за какво става дума:

„През последните години в бившите страни на европейския социализъм се заговори и за нова категория бедност, която често е наричана „новите бедни”. Това е категория, която почти не съществува, нито на Запад, нито в т.нар. „развиващи се страни”. Това не са хора, които са „пряк” обект на драматичен процес на обедняване, на загуба на социални статуси, на свличане към социалното дъно, на социална декласация.

При тази категория също става дума за „работещи бедни”. Но те не са „класическите работещи бедни” от нискотехнологичните отрасли със значителен дял физически труд. Точно обратното, като правило това са хора високвалифицирани, даже с творчески професии и значителен потенциал. Това са професии, овладени в предишния период на държавния социализъм, когато обществото се стремеше, къде успешно, къде не толкова, да се заемат водещи позиции в световния научно-технически прогрес.

Днес тези хора са се оказали „излишни”, ако не напълно, то поне частично. В „реформираните” пост-социалистически общества се възцари т.нар. неолиберален модел на социално-икономическо развитие.Последният ориентира към развитие на обществени и стопански форми на перифериен, обслужващ високоразвитите западни общества паразитен и паразитиращ на човешките пороци капитализъм. Достатъчно е да си отворим очите и да видим тенденциите за превръщане на България не просто в туристическа страна, но в страна на „секс-туризма”.

Обобщено казано, противоречието се състои в следното: създават се висококвалифицирани кадри, от които българската икономика няма нужда – ето в какво се състои „проблемът”. А „реформата” – това значи така да се реформира българското образование, че да се спре създаването на „толкова много” висококвалифицирани кадри. Чрез постоянно растящите такси, опитите за свеждане на бакалавърския курс до 3 години (когато и 4 са малко) – за масата бедняци и ограничаването на достъпа до елитните по-високи степени (магистър, докторант) се осъществява именно тази реформа, този процес на принизяване равнището на образованието към това на нуждите на великия ни бизнес.

Разбира се, ние трябва да се борим и се борим срещу този постоянно течащ процес на принизяване нивота на българското образование до това на унищожената и смазана от реформи българска икономика. Но само с викове „Не на таксите” или с плакати „Безплатно образование за всички – да”, няма да сме нещо повече от група идеалисти и мечтатели. Вместо да летим в облаците и да издигаме красиви лозунги, нека опитаме да направим друго – да поискаме и ние реформа (дето се вика – с техните камъни – по тяхната глава), само че не в образованието, а в икономиката. Нека поискаме икономиката да претърпи такива коренни промени, че сега създаваните от българското образование висококвалифицирани кадри да получат възможност за работа по специалността си и за достоен живот тук, в България. Не изтичане на мозъци, не „нови работещи бедни”, а именно икономика на нивото на образованието – такава работеща икономика, която на свой ред ще създаде условия за нова демократизация на образованието, която ще гарантира нашите конституционни и общочовешки права на безплатно и общодостъпно образование и която, в крайна сметка ще създава Хора, а не роби. (Опит за описване на подобна алтернатива можете да намерите в темата по въпроса на форума ни ).

Струва си да помисли човек над възможностите за икономическа реформа. Дори и ако той се бори „само” за по-добро образование.