Статията е превод на част от публикацията Israel/Palestine and the Apartheid Analogy: Critics, Apologists and Strategic Lessons на еврейския професор от Южна Африка Ран Грийнщайн:

“През последните години все повече се обсъжда силната прилика между израелската система на политически и военен контрол и апартейдната система, позната от Южна Африка. Движения и активисти, които са против окупацията, започнала през 1967 година, често говорят за тези прилики, докато официалните израелски лица и говорители постоянно ги отхвърлят. За съжаление много малко научни трудове анализират този въпрос по нужния начин.

Преди да се занимаем с анализа на тази тема, без да изпадаме в обичайната концептуална и политическа “бъркотия”, която проваля градивния дебат, е нужно да изясним три важни точки:

1. Нужно е да обсъдим за кой Израел става дума: Израел, който съществува днес – с граници от Средиземно море до река Йордан, или Израел, който съществуваше преди 1967 година в рамките на Зелената линия?

Става дума за държавата Израел, която включва всички жители в рамките на Зелената линия, или тази, включваща и онези отвъд нея? Израел по начина, по който се дефинира сама, или Израел, по начина, по който е призната от международната общност?

Но кое определение на Израел е законно съгласно международното право? Дали палестинските територии, окупирани през 1967, са част от Израел или не?

Кои граници (географски, политически, идеологически и морални) са релевантни за нашата дискусия? Как те затрудняват правилното разбиране на същността на този режим и отношението между различните групи от населението, което живее там?

Всяка от тези дефиниции би довела до различни заключения при анализа на аналогията с апартейд режима. В тази връзка може би най-важният въпрос е каква е връзката между трите компонента: ‘в границите на Израел’ (тези от преди 1967 година), ‘Велик Израел’ (отвъд границите от преди 1967) и ‘Велика Палестина’ (по-скоро демографско, отколкото географско понятие, отнасящо се до всички араби, които произхождат от Палестина в периода преди 1948 година).

2. Трябва да направим разлика между историческия апартейд (система, която се наблюдава в Южна Африка между 1948 и 1994 година) и общото понятие за апартейд, с което се обозначава всяка потискаща система, която дава различни социални и политически права в зависимост от произхода на дадено население (включително на расова основа, но не и задължително). Може да се каже, че Израел практикува апертейд в общия смисъл на това понятие чрез отричане на права и дискриминация на базата на произход.

3. Нужно е да се направи разграничение между степента на сходство на южноафриканските закони, структури и практики и техните израелски еквиваленти, както и последвалите стратегии за политическа промяна. Дори ако заключим, че има голяма степен на структурна прилика между двете държави, то това не означва, че може да приложим в Израел политическите стратегии, които са имали успех в Южна Африка. Нито ще ни каже много за посоката, в която израелската система на контрол се е насочила. За да постигнем това, ние първо трябва да проведем конкретен анализ на израелското и палестинското общество, техните местни и международни пристрастия, подкрепа, уязвимости и така нататък.

Но какво е апартейд?

Според международната конвенция за предотвратяване и наказание на престъплението апартейд, приета от Генералната асамблея на ООН през ноември 1973 година апартейд е “престъпление срещу човечеството” и нарушение на международното право.

Апартейд означава “подобни политики и практики на расово разделение и сегрегация, които са били провеждани в Южна Африка, извършени с цел да остановят и запазят доминирането на една расова група над друга расова група и системно да ги потискат”. Това включва законови и други мерки, които целят “да попречат на дадена група да участва в политическия, социален, икономически и културен живот в страната, както и умишленото създаване на условия, които да попречат на пълното развитие на тези групи, най-вече като се отказват на представителите на дадена група основни човешки права и свободи, сред които правото на работа, правото на синдикали, правото на образованине, правото да напуснат и да се върнат в своята страна, правото на националност, правото на свободно движение и пребиваване, правото на изразяване на мнение, правото на свобода за мирно събиране и сдружения”.

В допълнение се включват и мерки, които целят “да разделят населението на расова основа като създават отделни резервати и гета за членовете на дадена расова група или групи, като и не позволяват смесни бракове между отделните групи, отчуждаването на поземлен имот, принадлежащ към друга расова група или групи, или на нейни членове”.

Това не е пълен списък и не всички практики, които са част от него, трябва да присъстват едновременно, за да се квалифицира дадена система като апартейд. Една точка, която се откроява тук е понятието раса: Ако се придържаме към общата дефиниция на раса (с посочване на общ биологичен произход, който обикновено се свързва с прилики във външния вид, предимно цвета на кожата), то този термин е неприложим в случая с Израел. Определението очевидно не е релевантно за отношенията между израелските евреи и палестинските араби. И двете групи са расово разнообразни и не могат да бъдат разграничени въз основа на външния вид.

Но терминът раса – точно като термина апартейд, може да се приложи и с по-широко значение. Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, приета от Общото събрание на ООН през декември 1965 г. орпеделя термина “расова дискриминация” за “всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание на основата на раса, цвят на кожата, произход, националност или етнически произход, което има за цел или резултат да унищожи или наруши признаването, ползването или упражняването на равни човешки права и основни свободи в политическата, икономическата, социалната, културната или всяка друга област на обществения живот.”

Тъй че, ако поставим заедно двете определения (за апартейд и раса) в крайна сметка определението за апартейд е, че това е набор от политики и практики, свързани с дискриминация и юридическа, политическа и социална маргинализация въз основа на раса, национален или етнически произход.“

Има ли апартейд в Израел?

След задълбочен анализ (който може да прочетете в пълната публикация на Ран Грийнщайн), авторът заключава, че “не е възможно да разглеждаме Израел, изолирано от окупираните територии, тъй като те са ефиктивно контролирани от Израел и поради това са важна част от всеки политически анализ.“

Един от аргументите на защитниците на Израел винаги е бил, че в Израел има еврейско мнозинство и то има правото да решава как да се живее в даденото общество. Ако мнозинството иска да се ограничи имиграцията и даването на гражданство на неевреите, то това е право на мнозинството. Но както Ран Грийнщайн отбелязва:

“От това твърдение липсват няколко неудобни факти. Например, евреите са станали мнозинство в страната само чрез етническо прочистване през и около 1948 г. Всъщност много преди резолюцията на ООН за разделяне от 1947 г., ционисткото движение е било създало все по-разширяваща се зона на изключване, чрез прогонване на всички палестински арабски жители от земите, придобити от официалните еврейски агенции и не давайки достъп на неевреи до работните места. Най-важният факт е, че палестинците не са имигранти, те не са група хора, които търсят права в чужда държава, а в своята собствена. Този факт остава игнориран. Вместо това, се наблюдава обратното: еврейски имигранти-заселници получават директно права за сметка на местното арабско население.“

Друг аргумент при защита политиката на Израел за позволяване на всеки евреин да живее в териториите, дори когато нито той, нито предците му са живеели в тях в последните няколко хилядолетия, докато същевременно това право е отказвано на палестинци, които са родени или чийто родители са били родени там, е че това се е случвало и друг път в близкото минало – в Германия, Полша, Чехия, Индия. Ран Грийняайн отново отбелязва:

“Този аргумент отново съзнателно игнорира важния факт, че нито една европейска държава не признава правото на “етнически роднини” да се завърнат за сметка на местното население. Законът за завръщане в Израел, който дава правото на гражднаство на всички евреи (дори когато нито те, нито техните предци са живеели в земите през последните няколко хилядолетия) и отрича същото право на палестинците (дори когато те или техните родители са били родени там), е без паралел. Никоя друга държава няма подобна политика, нито дори Южна Африка по време на апартейда.

Остават Индия и Пакистан, но и тук има две основни разлики с Израел. Първо, между тези две страни е имало симетрична размяна на население, докато Израел прогонва местното население едностранно. Втората разлика е, че бежанците от Пакистан и Идния съставляват 2-3% от населението на съответната страна, докато палестинските бежанцти от 1948 година са съставлявали около 80% от арабското население. Заместването на мнозинството от местното население със заселници имигранти е безпрецедентно. Това е можи би една от разликите между системата в Южна Африка и Израел, докато първата е експлоатирала местното население, втората го е прогонила.“

След това авторът припомня, че страданието на страната окупатор не може да бъде сравнявано с това на окупираните, защото първите “са нарушители, те не страдат, те причиняват страдания, те правят повечето убийства и осакатявания, по-голямата част от щетите и всичкото отчуждаване на земя и политическо потисничество. Това че палестинците не са потиснати на расова основа, а вместо това на национална, не компенсира огромната разлика във властта, ресурсите, способността да се нанасят поражения и безнаказаността, с която Израел преследва своята окупаторска политика.“

И заключва:
“Като се има предвид апартейдът в общия смисъл на това понятие, то тогава израелските политики и практики покриват голяма част – макар и не всички – от критериите, определени в Международната конвенция за апартейд, когато той се основава на етно-национална, а не на расова основа.

Това не означава, че израелското общество, държава и система за контрол са наистина същите като тези в Южна Африка, въпреки че имат някои прилики. Никакъв случай не е копие на останалите. Дори и страни, които имат обща история с Южна Африка – като Зимбабве и Намибия под колониалното управление – не имат еднакви системи, в допълнение, самият апартейд се е променил съществено с течение на времето.“