Нещо се случва. Рекламното лице на капитализма „сър“ Ричард Брансън, който дълги години не се уморява да ни обяснява как да станем милиардери като него, призна наскоро, че капитализмът „леко е загубил посока“. Трябва да им се признае нещо на „висшите“ – научили са се, че гневът на гладните е опасен и вече не бързат да ни пращат да ядем пасти – за това една кралица плати с главата си.
Всъщност, същите тези хора, които днес под сурдинка признават, че „сме позагубили посока“, в края на 90-те побързаха да обявят „Края на историята“. Франсис Фукуяма, един от най-известните „професионални“ анализатори и философи на геополитическите процеси, прокара тезата за окончателната победа на капитализма. Разни „общественици“, „икономисти“, „политолози“ и какви ли не още специалисти по манипулиране на телевизионните зрители, се заеха да ни повтарят тази фраза до втръсване, така че да не ни се налага да четем самата книга. В нея между другото пише: „Днес, когато човечеството приближава края на хилядолетието, двойната криза на авторитаризма и социалистическото централно планиране е оставила на ринга само един състезател като идеология с потенциално универсална валидност: либералната демокрация, доктрината на индивидуалната свобода и народния суверенитет“.
От 1992 г., когато излезе книгата, досега добре видяхме, колко истина има в нея. В последните 20 години светът практически е управляван от работодателите на Фукуяма. Сред тях се нареждат такива бележити „герои на нашето време“ като Муамар Кадафи и Барак Обама. Вкупом те успяха да докажат, че „либералната демокрация“ е медийно шоу, че „индивидуалната свобода“ е само за богатите, че „народният суверенитет“ е присъщ на удобните диктатори и че „принципите на свободата и равенството“ изобщо не вълнуват бандитите, управляващи Либия или Америка.
Тази Коледа обаче у Фукуяма „проговори загриженост“ и той огласи статия наречена „Бъдещето на историята“. Защото „съществуват силно тревожни икономически и социални тенденции, които, ако продължат, могат както да застрашат стабилността на днешните либерални демокрации, така и да детронират демократическата идеология такава, каквато я разбираме днес“. Рецептата на статията е до болка позната. Срещат се откровени лъжи, които вече сме научени да приемаме безвъпросно, като „неравенството е… резултат от естествените различия при талант и характер“. Между редовете са поставени също толкова недоказани, но безвъпросно приемани от вече дресираната публика твърдения, като това че марксизмът е единствената алтернатива на либерализма, „средната класа“ е продукт на капитализма, освен това се множи и вярва в демокрацията. В комбинация с няколко тъжни, но популярни факти – намаляващата семейна сигурност, увеличаването на икономическото неравенство, автоматизирането на производството, растящия брой ненужни работници – тезата е доказана: нуждаем се от „идеология на бъдещето“.
Фукуяма дори се ангажира да препоръча какво „би трябвало“ да съдържа новата идеология: нещо за преразпределението, нещо за свободата, нещо за частните и груповите интереси. Всъщност, нито за него, нито за работодателите му има значение, стига да запомним, че „идеологията не би могла да започне с отричане на капитализма като такъв“. От нас (хората, на които им пука) се очаква да изберем „вида капитализъм, който трябва да бъде предпочетен“. За да създадем „един свят със здрави общества на средната класа и силни демокрации.“ На всяка цена да осигурим „процъфтяване на средната класа“.
От 80-те години на XX век ограбването по цял свят е оправдавано с приказката, че капитализмът и свободата са неразривно свързани. Като че ли много хора все още вярват в нея. Според 43% от американците, богатите са такива благодарение на „уменията и усилията си“, а не защото „познават подходящите хора или са родени в заможни семейства“. Според 69% от египтяните, разликата в заплащането трябва да се увеличи, за да се насърчава трудът.
Но ето че и в САЩ, и в Египет, и в България, и другаде нещо се случва. „Комуникираме“ все-повече, а сякаш сме все по-сами. „Работим“ все-повече, а сякаш сме все по-бедни. „Избираме“ все-повече, а сякаш избира някой друг. Машините ни дават „удобства“, но за да живеем „удобно“, трябва да се превърнем в машини. Стискаме зъби и се радваме на лъскавите опаковки, с които е купен животът ни. Още не е ясно какво става. Ясно е само, че много хора са недоволни и не искат вместо тях да решават управляващите… бандити, както ги нарича „блажения“ Августин.
Дори в „страната на неограничените възможности“ над 46 милиона души официално са „осъществили възможността“ да живеят под прага на бедността, а две трети от хората считат противоречията между бедни и богати за основния конфликт в обществото, четем във вестник, наречен „Капитал“.
Ако не се намери нова маска, зад която да се скрие огромната несправедливост по света, ще дойде време да се изправим не народ срещу народ, а „висши“ срещу „нисши“. Да уволним политиците, да облекчим богаташите от грижите за света и да натоварим бедните със задачата да решават за пръв път сами собствените си проблеми. От това се страхуват „висшите“ и търсят начин да го предотвратят. Дали ще успеят, ще покаже бъдещето.
И честта, майко, юнашка!… •
Златко