Ендшпилът

Писанията на хора, които в момента движат милиони, милиарди и понякога трилиони долари, е добре да се четат. Това може да ни даде някаква представа за посоката, в която ще поемат тези огромни капитали – макар и да не е задължително посоката, която предричат съответните автори. Движението на капиталите в нашия свят дава пряко отражение върху живота на милиони хора, околната среда и не на последно място – тактиката и стратегията на съпротивата и революцията. Намаляването на „свободните“ капитали – поради прахосване, злополучни борсови машинации, ценови войни без победители и пр. – отслабва самия капитализъм. Много от тези книги дават съвсем конкретни сценарии за следващите провали на капитализма и в немалко случаи са единодушни за тях. Тяхната основна грижа е т. нар. „ендшпил“ – също често срещано заглавие и тема – или как да играят „играта“ в нейния край, за да спечелят или поне да не изгубят. Мнозина наши „приятели отляво“ се изживяват като страна в тази игра и смятат, че играят с черните фигури на същата дъска, но това е илюзия. Нашата цел трябва да бъде да обърнем дъската и да я счупим в главите им в най-подходящия момент – когато са достатъчно каталясали, за да пискат повече и да ритат по-малко. За да изберем момента обаче, е добре от време навреме да следим ходовете им, за да не цъфнем росни-росни, когато е вече късно и те са започнали новата игра с нови сили. В следващите броеве ще се опитаме да опишем някои от сценариите, които те считат за най-вероятни, и какво можем да извлечем ние от тях.

Виж кой говори

Прогнози за неминуемия капут на капитализма и неговото олицетворение – САЩ – гъмжат из цялото „публично пространство“. Да оставим за момент „левия“ печат и „левите“ движения, които никъде няма нито да се запечатат, нито да се придвижат, ако не излязат веднъж завинаги от тресавището на реформизма, и да обърнем внимание на пророчествата „отдясно“, за да видим къде точно ги боли онези, които ги боли за любимата им форма на експлоатация. В статия, озаглавена „Прогнозата за новата година“ от 31 декември 2011 г., Пол Крейг Робъртс, бивш заместник финансов министър на САЩ и редактор на Уол Стрийт Джърнъл, пише: „Спасението на Америка ще дойде, когато Вашингтон претърпи поражението на своите амбиции за световно господство“. Авторът сравнява последните законови инициативи на режимите (по неговите думи) на Буш и Обама със зверствата и мегаломанията на хитлерова Германия и сталинска Русия. По-интересната тема в обширната статия обаче е реакцията на самото американско общество. „Това говори достатъчно за стойността, която свободата има за американците – пише Робъртс. – Американците явно приветстват епохата на тиранията, в която навлизат“. Аргументът в полза на това твърдение е, че те подкрепят или републиканците, или демократите, чиито действия са еднакво вредни за свободата, а не подкрепят предпочитания от автора кандидат Рон Пол. Всъщност повечето от острите (и напълно основателни) критики в писанията на Робъртс и мнозина като него имат подобни цели – да избутат на преден план някакъв техен кандидат за президент. „Рон Пол е нашият последен шанс“ пише Крейг Робъртс и с това, за съжаление, сам изхвърля писанията си в смрад­ливата кофа на електоралната пропаганда. Независимо от намеренията на авторите обаче, доста от данните и заключенията си заслужава да бъдат нарочно извадени – или по-скоро избавени – от прокапиталистическия контекст, в който са поднесени, и да бъдат поставени в добра жизнена – тоест смислена – среда.

Когато контекстът смърди, и текстът намирисва

В текстове като този на Робъртс често може да се прочетат с различни вариации следните твърдения: „конституцията, плод на осемвековна борба, родила англо-американската гражданска свобода…“ или „идеите, които режимите на Буш/Обама институционализираха, са напълно чужди на англо-американските идеи за законност и свобода“ (от статии на същия автор). Подобни лъжи не са добра околна среда за нито едно твърдение, особено ако то е точно и добре аргументирано. Винаги когато чуем нещо от рода на „англо-американската свобода“, сме длъжни незабавно да го изрежем с острия скалпел на аргументите, защото тези идиотщини са не само вредни, но и в достатъчна степен престъпни. Те често замърсяват иначе напълно основателни критики към сегашната система и пречат за възприемането им от нормално мислещи хора.

За свободата и лицемерието

Англо-американски идеи за законност и свобода няма. Американската „революция“ от края на 18-ти век – тъй гръмко възхвалявана от всякакви блюдолизци на властта – е война на законността срещу свободата, достатъчно кръвопролитна и красноречива. Конституции, конгреси, декларации и прокламации – това е бошлаф за всеки човек, който истински милее за свободата. Всички тези хартии не стават и за нужника, докато камшиците плющят по гърбовете на робите и телата им увисват по бесилките, защото са погледнали накриво оня, който изнасилва жените и децата им. Създаването на Съединените щати и тяхната „независимост“ има един ясен резултат – запазването на робството в неговия най-жесток вид, докато „култивирането“ на Северна Америка не позволи да бъдат въведени по-рафинираните негови форми. Такива по-рафинирани форми към този момент са въведени вече в британската империя и тя използва това свое „морално предимство“ във войната с американските си колонии. На 7 ноември 1775 г. лорд Дънмор издава едноименната прокламация, с която обявява военно положение и обещава свобода на всички роби (поробени от същата тази империя със съответните закони век по рано), които напуснат своите господари да се бият на страната на короната. Четири години по-късно британският генерал Хенри Клинтън издава прокламацията от Филипсбърг, която освобождава робите и без да се запишат в английската армия. Към края на войната англичаните (вече „различни“ от „американците“) с присъщата лицемерна почтеност изпълняват обещанието си, като преселват близо 20 хиляди освободени роби в Нова Скотия (днешна Канада), карибските острови и дори в Англия. Десетки хиляди негри намират свободата си в британската униформа, тоест застават на страната на свободата срещу „Страната на свободата“. Същата възхвалявана „конституция“, от 1787 г. – тоест „законността“ – съдържа изрични разпоредби в полза на робовладелците – на практика „либерализираната“ търговия с роби през първите две десетилетия „свобода“ е най-интензивната до този момент – десетки хиляди чернокожи мъже и жени са изтръгнати от домовете им в Африка, за да гинат по памучните и тютюневи плантации на „отците основатели“. „Изконното си право“ да притежават хора като добитък американските памучни плантатори защитават с оръжие и през войната за „независимост“ на Тексас (1835-36) – независимост предимно от мексиканските закони, забраняващи робството поради друга гнусна политическа конюнктура, но вече от испанска, а не английска страна.

Дванайсет президенти на САЩ са робовладелци, като осем от тях са имали роби и докато са обитавали Белия дом. Последният от тях, Юлисиз Грант ясно пише за какво е била цялата „освободителна“ гражданска война (1861-65): „Скоро робите щяха да станат повече от господарите и тъй като не бяха благосклонно настроени към тях, щяха да се вдигнат с цялата си мощ и да ги изтребят. Войната струва скъпо както на Юга, така и на Севера, но както в кръв, така и в средства, си струваше цената“ (1885). С други думи, пред заплахата от истинско масово робско въстание – борба за свобода в най-чиста форма – радетелите на „англо-американските ценности“ предпочитат касапницата с над 1 милион жертви – повече от всички останали войни на САЩ, взети заедно. В Гражданската война Северът просто изиграва лицемерната „освободителна“ роля на английските генерали век по-рано, като единствената разлика е, че „побеждава“. Ако войната беше срещу чудовищната институция на робството, то извергите плантатори и търговци на роби от Юга (а и не само от Юга) щяха да бъдат набързо обесени след края на войната, а портретите на „отците основатели“ робовладелци нямаше да висят по училищата, с имената им нямаше да кръщават булевардите във всеки американски град до ден днешен, а столицата нямаше да носи името на първия от тях (Джордж Вашингтон има 216 роби). По всички човешки писани и неписани норми робството е геноцид – Прудон неслучайно го нарича убийство – и виновниците за него можеха поне да бъдат заклеймени по подобаващ начин век по-късно. В тази война обаче победител не е свободата, а лицемерието. Ейбрахам Линкълн през 1855 г. пророчески пише: „…[ако победят,] бих предпочел да емигрирам в някоя страна, която няма претенции за свободолюбие – в Русия например, където деспотизмът е чист, без примеси от лицемерие“. Последната дума, „лицемерие“, Линкълн изписва с „грешка“ – „hypocracy“ вместо „hypocrisy“, – с което въвежда неологизма „хипокрация“ (или „власт на лицемерието“), който достатъчно точно описва политиката не само на САЩ, но и на целия просветен Запад до ден днешен.

Робството през 19-ти век

Тази кратка разходка из американските исторически забележителности има две цели. Първата е да ни напомни за онова, което често ни карат да забравяме – каква и най-вече чия свобода е защитавала „страната на свободата“, но да речем, че това е минало незабравимо и пресвещени старини. Втората е много по-важна – възходът на робството в американските колонии през 18-ти и 19-ти век показва, че докато има пари и власт, никакъв интелектуален, морален, духовен, технологичен, социален и прочее прогрес не е необратим. Раздел 2 от Член IV на конституцията на САЩ от 1787 г. задължава всеки „гражданин“ да връща избягалите роби на техните „работодатели“. Почти по същото време, но от другата страна на „новата ера“ (1760 г. преди Христа), такава разпоредба е „разписана“ в законите на Хамураби. Камшикът във Вирджиния през 18-ти век след Христа едва ли е по-сладък от камшика във Вавилон през 18-ти век преди Христа, макар да е бил по-„просветен“. За близо 12-те милиона поробени африканци в двете части на Америка между 16-ти и 19-ти век Възраждането и Просвещението са най-мрачната епоха в човешката история. За да поставим нещата в перспективата на времето, е добре да отбележим, че цялото население на Англия в началото на 19-ти век (1801 г.) е около 8-9 милиона.

Робството през 21-ви век

През изминалия месец януари името „Фокскон“ често се спрягаше в световните медии в заглавия като „Протест с „масово самоубийство“ във Фокскон – фабриката-производител на Епъл“, „1 милион работници, 90 милиона айфона, 17 самоубийства – кой е виновен?“, „В Китай човешката цена е калкулирана в един айпад“ и пр. Историята едва ли има нужда да се обяснява надълго и нашироко. Китайската фабрика, произвеждаща най-модерните „джаджи“ на пазара – „киндъли“, „плейстейшъни“, „айфони“, „айпади“, „ексбоксове“ и пр. – 1,2 милиона работници, живеещи в общежития с по 8-10 койки от винкел в стая – най-често без да знаят дори имената на съквартирантите си – сглобяват на ръка – и на крак – по една дребна частица 5200 пъти на ден (понякога „денят“ е 35 часа без прекъсване), за 31 цента на час, без право да разговарят помежду си, без право да ходят до тоалетната без разрешение от надзирателя, а ако се опитат да организират синдикат, присъдата е 12 години затвор. Популярният американски телевизионен водещ Джон Стюарт запита: „Каква е разликата? В затвора поне няма да бачкаш в тази адска фабрика“. Разликата, разбира се, е че стотиците хиляди работници са отишли там, за да пращат трохите, които получават, обратно в селата, от които са дошли, където мизерията в годините на китайското икономическо чудо не е по-икономически чудна от мизерията през останалите хиляди години на поднебесни и всякакви други империи. По-големите оптимисти са се надявали, че със заплатите във високотехнологичните цехове ще могат да живеят един ден по-приличен живот. Разочарованието обаче неминуемо настъпва след като осъзнават задънената улица, в която са попаднали. Самоубийствата във фабриката са зачестили толкова, че собствениците са опънали мрежи под прозорците в общежитията, за да улавят самоубийците. Въпреки това процентът на самоубийствата във Фокскон е под средния за Китай, както за градските, така и за селските райони. Разбира се – тези работници все пак имат „осигурени работни места във високотехнологичните отрасли“ – мечтата на съвременните икономики не само на изток, но и тъдява. Можем спокойно да си представим какво е положението в онези места, които не ни пускат по CNN.

Плющенето на парите

Никакви приказки за социални и икономически права не могат да заглушат шума на парите. Независимо кой е на власт – капиталистите отдясно на Тихия океан или „комунистите“ отляво. В нашия случай двата щама са „уважавани бизнес партньори“. Има ли власт и пари, винаги ще има плантации и роби. Щом „излиза сметката“. Капитализмът е просто последната рафинирана форма на робството. Рафинирането е онова, с което днешните индустриални робовладелци се надяват да отърват кожата, когато един ден бъдат наречени с истинските им имена – собствени и фамилни. Под „рафиниране“ изобщо не трябва да разбираме някакво подобряване на условията на труд, а просто преместване на индустриалните плантации на най-евтините за това места. По официалната статистика днес броят на робите в света е най-висок за цялата човешка история – между 12 и 27 милиона – разбира се, изнесени на удобни за целта райони като Южна Азия и Африка, в които журналистически крак рядко стъпва, без да бъде настъпен. Когато Азия стане „неудобна“ и робските фабрики се изнесат в Африка, „цикълът“ ще бъде затворен – първите свидетелства за робството все пак датират отпреди 10 хиляди години, когато някакво либийско племе в Долен Египет поробило бушменските си съседи.

Таблетите и робството

На английски думата „таблет“ се използва както за модерните преносими компютри със сензорен екран като „айпада“ на Епъл, така и за глинените плочки, на които във Вавилон са били написани законите, осъждащи на смърт всеки помагач на избягал роб.

Както по времето на памучните и тютюневите плантации в Страната на свободата, така и днес робският труд се оправдава с „икономическата логика“. Памукът и тютюнът били „трудоемки“, та затова „трябвало“ да има роби в Америка. Днешните електронни гъзни не са толкова „трудоемки“, но все пак законите на печалбата диктували те да бъдат произвеждани в страните „с евтина работна ръка“. Тези „пазарни аксиоми“ се тиражират под път и над път и често с тях се укротява и без друго зомбираното население на нашия просветен Запад. Просто казано, ако нещата се произвеждат в „западни“ условия, ще струват непостижимо скъпо за обикновения човек. Радвай се на евтиното и целувай ръка на държавата, че още „забранява“ робството в твоя избирателен окръг.

През май миналата година, в статия в месечника „Атлантик“ Дерек Томсън решава да изчисли колко точно печелим от робството или, по-културно казано, колко по-скъпи щяха да бъдат нещата, ако се произвеждаха в Щатите, а не в китайската промишлена преизподня. Като използва калкулациите на станалия нарицателен „айпад 2“, Томсън изчислява, че разходите за труд за един „айпад 2“ в Китай са около 10 долара (9 часа труд при ставка 1,1 долара на час), докато в Щатите щяха да бъдат около 293 долара (при ставка 32,5 долара на час). Съответно, себестойността на един такъв таблет (труд плюс материали) ще „скочи“ от 335 долара (325 долара за части, 10 долара за труд) на 618 долара, ако бъде произведен в „белия свят“. При цена на дребно от 729 долара това ще „свие“ брутната печалба на Епъл от 54% за китайския айпад на 15% за американския. Ако все пак приемем, че Епъл заслужава 54% брутна печалба за това безценно чудо на техниката, цената му просто ще бъде 1144 долара вместо 729. По-късно Джон Бригс, друг изследовател, посветил се на същия проблем, уточнява, че цената на труда в САЩ дори няма да бъде толкова висока, защото за елементарните операции, които работниците извършват по сглобяването в Китай, американската ставка е 13,3 а не 32,5 долара на час. С други думи, ако произвеждаше таблетите си в САЩ и ги продаваше на същата цена, брутната печалба на Епъл щеше да бъде не 54%, а 39%. Чистата печалба на Епъл за 2011 г. е малко над 13 милиарда долара. Финансовото издание Блумбърг отбелязва, че с тези цифри фирмата се перчи гордо до петролните и газови гиганти Ексон Мобил и Газпром. Финансовите анализатори на Уол Стрийт се подмокрят при всяко обявяване на печалбите на Епъл – „не ни останаха суперлативи“ изплаква един от тях. Разбира се, всеки процедил се репортаж за адските условия на труд, в които се произвеждат тези „страхотни продукти“, е удавен в изказвания на лъскави и самодоволни костюми, които баламосват американците, че всичко е от розово по-розово, щом шефовете на американците стават все по-дебели, а таблетите им – все по-тънки.

А дали е така?

Не. За хората, които предпочитат да четат книги, вместо да гледат телевизия, нещата с богатството на богатите не изглеждат никак розови и то именно от книгите, писани от същите тези богати или техните придворни книгописци. Автори от типично десния до умерения, но неизменно прокапиталистически спектър, постоянно издават книги с фаталистични заглавия и сценарии. Шефове на огромни фирми от Уол Стрийт къде по-завоалирано, къде по-директно задават интересни и крайно неудобни въпроси без отговор. Мохамед Ел Ериан е генерален директор на финансовия гигант Пимко, който управлява над 1,3 трилиона долара. Преди това той работи 15 години в Международния валутен фонд – ако в енциклопедията имаше място за илюстрация под „капиталистът през 21 век“, неговата физиономия щеше да заспи в карето (ако не е била вече използвана под дефиницията за „египетски мустак“). В свой материал за Файненшъл Таймс, озаглавен „Кризата повдига закономерни въпроси за самия капитализъм“ от януари тази година, той пише: „Вече четири години след началото на кризата, твърде малко е сторено за смисленото и последователно поправяне на нанесените вреди и за предпазването на реалните жертви, да не говорим за отстраняването на риска от нови скъпо струващи сътресения. Докато това не бъде направено, трудно ще бъде светът да се убеди, че проблемът не е в самия капитализъм“. Ел Ериан говори за друг свят. В нашия свят се изливат стотици милиарди долари в „говорещи глави“ по телевизията, които идеално си вършат работата да го убедят, че проблемът не е в капитализма.

Частичната информация

Една от причините за провалите на институциите на капитализма според Ел Ериан е… „частичната информация“ (в същата статия).

Проблемът за „необходимото и достатъчно“ количество информация, която трябва да се дава на населението, е ключов за всяка диктатура, но в днешната „информационна икономика“ той придобива още по-голямо значение. Затова и проблясъците на такива автори са сравнително достоверни – те могат да си позволят лукса да казват истината, дори „публично“, след като плащат на толкова хора да тиражират лъжата. Тяхната аудитория в „правилния свят“ – читатели на Файненшъл Таймс, Уол Стрийт Джърнъл, Бизнес Уийк, Икономист и пр. – „е наясно с далаверата“ и знае, че телевизията си върши работата по баламосването на низшите касти. Помежду си обаче те – по презумпция – имат класовата солидарност да си разменят достоверната информация, защото от това, което реално ще стане, зависят техните парички. Трябва да се знае къде започва да пари, за да се изнесат бързичко кинтите, преди да са изгорели. Затова и „частичната информация“, за която говори Ел Ериан, едва ли визира „99-те процента“. Проблемът на съвременния капитал – „единият процент“ – е, че продължава да се доверява на собствената си класова солидарност. Десетки хиляди капиталисти по света разчитаха на рейтинговите агенции и брокерите от Уол Стрийт да им дават „зърното“, а да ръсят „плявата“ на неподозиращата широка общественост, но бяха баламосани. По-равните сред тях просто решиха да ги ошушкат, като ги оставят с купчина измислени или направо грубо фалшифицирани цифри за ипотечните облигации в САЩ, дълговете на Гърция, цените на недвижимите имоти в Исландия и Ирландия, дефицита на Испания и т. н. Затова автори като Крейг Робъртс, Ел Ериан, Джефри Сакс („Личният интерес без морал води до самоубийство на капитализма“, Файненшъл Таймс, 18 януари 2002 г.) и десетки подобни пишат повече или по-малко песимистични сценарии за „капитализма“, „демокрацията“ или просто „Америка“, но, разбира се, не търсят тяхната замяна с някаква справедлива система на всеобщото равноправие. Те просто се опитват да намерят „посткапиталистическия“ начин да запазват богатството и начините за неговото натрупване. Човешката история им предлага изобилие от гадни варианти, описани достатъчно добре от Прудон в „Що е собственост?“, но по-амбициозните от тях търсят и свои. •

(следва)

А. Ванчев