Жителите на Укан прогонват властта и издържат тримесечна обсада.

Бунтовете в КНР са нещо обичайно, особено в дълбоката провинция, откъдето рядко пристига информация за случващото се. Поводи – достатъчно. Отнета земя, произволно съборени къщи, полицейско насилие.

Случилото се в градчето Укан обаче е уникално. Жителите му прогонват местната партийно-държавна власт, създават собствени органи за самоуправление и издържат тримесечна обсада. Може да се каже, че за първи път в държавнокапиталистически (това е истинското определение на режима, наричан от самия себе си, а и от либералните му опоненти „комунистически“) Китай се появява свободна зона с гражданско самоуправление, основано върху естествената човешка солидарност.

Укан по наши мерки минава за градче, но за китайските стандарти то е селце – едва 12 хиляди души, с основен поминък риболов. Разположено е на брега на морето, в една от най-развитите провинции – Гуандун. След победата на бунта правителството се мъчи да реши „проблема“ со кротце и со благо, защото кютекът би развалил репутацията на „благоприятния за инвестиране регион“, но основната причина се крие в предстоящия през есента на 2012 г. партиен конгрес и смяна на висшето ръководство. Затова Пекин гледа да запази страната „стабилна“ на всяка цена.

В КНР, с редки изключения, не съществува частна собственост върху земята – властите я дават под аренда. Използвайки служебното си положение, партийният секретар и председателят на селския съвет (аналогът на кмет у нас) в Укан развъртели търговия с правото за ползване на терени – за промишлени предприятия, хотели и курортни обекти. Тук е мястото да се спомене, че от 1988 г. в КНР съществува система за преки избори на местните органи, но винаги досега гласуването е ставало формално. До началото на въстанието уканските управници успяват да продадат близо 90 на сто от селскостопанските земи от землището на селото. Една от сделките достига 110 милиона долара, като парите са присвоени от началството, а на жителите раздават „компенсации“ по 80 долара на човек. Междувременно местните овластени големци и тяхното обкръжение се обзавеждат със скъпи коли, строят си резиденции, отварят си банкови сметки и си купуват луксозни вили в Хонконг.

Възмутените селяни пишат жалби до различни институции, на които обаче никой не обръща внимание (и кой ли би обърнал, след като това е обичайна за властта практика; иначе не е власт, а тя не само в КНР е крадлива и свирепа) и това подклажда недоволството, докато през септември миналата година в Укан не избухва бунт и не започват сблъсъци с полицията. Хората прогонват официалната власт и съставят комитет за самоуправление, канят чуждестранни журналисти, младежите успяват някак да съобщят за събитието в интернет.

През декември властите решават да прекратят „безобразието“ и арестуват петимата делегати от комитета за самоуправление. Единият от задържаните, 42-годишен мъж, умира в ареста „от инфаркт“ според официалната версия, но роднините на починалия твърдят, че е бил изтезаван.

Въстаниците отвръщат с барикади по пътищата към селото, обкръжено от полицейски части. Балансирането на ръба на малка гражданска война продължава до началото на януари. Тогава в бунтовното село изненадващо пристига заместник секретаря на партията от провинция Гуандун, който заявява, че хората имат право, временно признава пълномощията на комитета за самоуправление, обещава разследване на злоупотребите и смъртта на арестанта (чието тяло още не е върнато на близките му). За 1 март са назначени нови свободни избори в селския съвет, а за партиен секретар е предложен един от умерените лидери на въстанието. Партията и правителството очевидно предлагат сделка – такава поне е информацията към 25 януари.

Успоредно с преговорите и обещанията за справедливост обаче в Гуандун и в съседните провинции е усилен полицейският надзор над потенциални бунтари, прави се всичко възможно „лошият пример“ да не плъзне и по други населени места, за което поводи – дал Буда. Надали някой трезво мислещ се съмнява, че след време властта тихомълком и поединично ще си отмъсти на бунтовниците.

Дали обаче преди това „моделът Укан“ няма вече да е заразил умовете, създавайки всички необходими и достатъчни условия за социална революция? Дано!

ПОСЛЕПИС: много ни се искаше накрая да споменем и някое окуражаващо събитие от България, поне приблизително в духа на „китайския опит“, но комай у нас населението принадлежи към сорта „удобно за властта“ и то не само за китайската – то е замръзнало на етапа „писане на жалби“ и няма мърдане нататък. Катуница ли ще е, стачките и протестите в БДЖ, в мините на Марица Изток, на зърнопроизводителите, срещу поскъпването на горивата и проучванията за шистовия газ ли – всяко от тези събития започна с лъвски рев, който много бързо се превърна в покорно кучешко скимтене, при все че господарят даже не бе посегнал към камшика – за разлика от китайските си „колеги“, които никак, ама никак не си поплюват. •

Редколегия на СМ