„Оглупявай населението в съответствие с държавната политика!“ Шен Ян /390-338 пр. н.е./

  Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, САЩ

В някои български медии (Фрогнюз, „В Деня на влюбените започва битката БКП срещу БСП“) е публикувана информация за съдебен спор, в който Съюзът на Комунистите оспорва правоприемствеността на Българската Социалистическа Партия от БКП,БРП(к) и въобще на претенциите на тази партия към „комунистическите ценности и идеали“.

Формулировката, независимо, че представлява откровена подкрепа от лидера на съюза Константин Чакъров, който е последният завеждащ кабинета на Тодор Живков, към аспирациите на Георги Първанов за доминиране на БСП, е доста интересна: „Казусът е много прост, вече 22 години номенклатурата на „Позитано” 20, която представлява БСП, действа в условия на измама, въвеждайки в заблуда и поддържайки заблуда спрямо избирателите, с цел да набави облаги и изгоди за себе си. Според нашето законодателство това е престъпление. Те се представят за наследници и правоприемници на БКП, твърдят, че партията им е столетница, а реално се вижда, че нямат нищо общо с комунистическите ценности и идеали и са просто една съсловна корпоративна партия, която защитава груповите интереси на един малък елит, а не общонародни.“ Независимо, че от юридическа гледна точка искът може и да е процесуално недопустим, някои разсъждения по темата “комунизъм-социализъм“ без съмнение ще са здравословни за политическото образователно ниво и демитологизирането на българската реалност от налагани близо столетие абсурдни интерпретации.

Що се отнася до БСП, с нейната латифундистка политика и терор над дребните земеделски производители от мутренски банди, разбойническа приватизация и отсъствие на каквато и да е социална политика, едва ли някой от средното и от по-младото поколение би я сбъркал с лява партия. Въпросът е, обаче, за реалността „комунизъм-социализъм“, в името на която бащите наложиха нямащия нищо общо с критиката на капитализма „Съветски модел“. После,  в името на вече траещо 22 години псевдо-отричане на „ком-соц  реалността“ синовете „приватизираха“, а по настоящем чрез БСП управляват икономиката и политиката на България.(справка:Пеко Таков-Янчо Таков и останалите избрани семейства)

Въпросът е също дали публиката на този трагичен политически театър е наясно за какво става дума в пиесата. И в този момент, целият в бяло (все пак са минали 22 години и тези, които помнят реалността от преди 1989 са вече в поколението на възрастните), се явява Коцето Чакъров и неговият Съюз на комунистите и отпочва дискусия за „комунистическите ценности и идеали“, като налагащата се асоциация е с този (ТЖ), чийто кабинет самият Чакъров ръководи.

Впрочем, заслужава внимание името на организацията, който претендентът  за „ценности и идеали“ оглавява – Съюз на комунистите. През 1847 г. в Лондон е създадена Лига на комунистите (Communist League), образувана от обединението на Съюза на справедливите (Bund der Gerechten) и Брюкселския комунистически кореспонденски комитет, в която Лига Карл Маркс и Фридрих Енгелс са доминиращите фигури и за която написват „Комунистическия манифест“. И тук разлика в имената между марксовата и чакъровата организации няма.

Думите – на английски League,на френски Ligue, на немски Bund, на български се превеждат като „съюз“ и  Константин Чакъров, като образован човек, по всяка вероятност знае това, като очевидно при избора на името е търсил определено послание. Но до тук. Както всичко в „Съветският модел“, така и сега се стига само до името, точно както  идеолози от Сталиново време до днес натрапиха  възприемането на Маркс като Бог-Отец , допълнен в Троицата от Ленин като Спасителя и Партията като Светия Дух,  обгръщащ цялото общество. Подход, кореспондиращ може би с интелектуално-културното ниво на народа на Русия през 1917 и за съжаление, създал един от най-отвратителните митове на 20-ти век- че нещо като „комунизъм“, нещо като „социализъм“ е съществувало в Съветска Русия и от там в останалите страни. Но, за съжаление, установяването на този мит не е дело само на съветската пропагандна машина.

В учудващо на пръв поглед единодействие на пропагандата на САЩ и Съветския съюз, те единодушно обявяваха случващото се в Русия за „комунизъм“,“социализъм“, „реален социализъм“, „народна демокрация“ и какво ли още не, като всяка една от страните е водена от своите идеологически интереси, които, дори и противоречиви, имаха общия интерес от мита за комунизма. За Съветския съюз това е необходимостта за представянето на властта на болшевиките като социализъм-комунизъм , за да се използва енергията от критиката на капитализма в останалият свят в интерес на Русия и нейните имперски интереси. А за Съединените Щати представянето на тоталитарната държава като социализъм се използва за неутрализиране на недоволството от неравенството посредством плашилото на това, което може да дойде след или в замяна на капитализма. Но независимо от съвместната Американо-Съветска (в последствие руска) пропагандна операция за оглупяване на населението на планетата,  че социализмът е съществувал и е претърпял крах в Съветския съюз и сателитите му, капитализмът си е капитализъм и в момент на кризи критиците на системата се обръщат към препрочитане на основните постулати на теорията, наречена марксизъм, а също така и към анархизма (справка: ставащото в Гърция).

Като илюстрация на този интерес може да се приведе пускането в мрежата през 2007 г. от LibriVox на аудио версия на „Капиталът“, и на излъчения едновременно в Германия и Франция филм на Джейсън Баркер „Marx-Reloaded“, който предизвика множество дискусии за значимостта на марксовия анализ на капитализма, отнесен към кризите в ситуация на глобализация. Впрочем, това е нормална закономерност на подхода, който съществува на Запад към трудовете и политическата дейност на Карл Маркс. Това не е руското обожествяване, което обикновено води от „Осанна!“ до „Разпни го!“, без реално разбиране на същността. Маркс е възприеман в неговата комплексност – и като представител на късното немско Просвещение, и като критически анализатор на капитализма, и като авторитарен политически активист.

И всичко се оценява през призмата на времето. Това, което се чете, е преди всичко материалистическото разбиране на историята и трудовата теория за стойността като основа на така  наречената ориентация към пост-капитализма, а именно, че развитието на икономиката създава условия за преодоляване или за смекчаване на противоречието между труд и капитал посредством преразпределителната роля на държавата, което той нарича социализъм, и което, както Маркс прогнозира, е близко да се случи в Скандинавските страни. А що се отнася до това, което се нарича комунизъм, или по точно неговата политическа дейност, то самият Маркс я определя посредством афоризма:

“Единственото нещо което е сигурно е, че аз не съм марксист.“

И тази констатация не е без основание, защото цялостната негова конструкция за завземане на политическата власт и впоследствие чрез промяната на надстройката да бъде променена и базата, е волунтаристично социално инженерство, а не материалистическо разбиране на историческия процес. Става дума за „диктатурата на пролетариата“.

Терминът „диктатура на пролетариата“ е създаден от Йозеф Вендермайер в едноименна публикация през 1852 г. в в-к „Турнцайтунг“. Впоследствие, в писмо до него, Маркс подчертава собствения си принос към развитието на диктатурата на пролетариата като етап в развитието от капитализъм към комунизъм. За опасността, която подобен подход може да предизвика, пръв обръща внимание Михаил Бакунин, който подчертава, че диктатурата има свойството да се превърне в перманентна и че, определяйки пролетариата като водеща класа, създава основата за формиране на нова аристокрация, т.е. на нова класа, която да се превърне в експлоататор на самия пролетариат и на населението като цяло. Както е известно от историята, привържениците на Бакунин са изключени от Първия Интернационал, а и Маркс може би дава добър пример на бъдещите поколения как да се справят с опонентите като публикува, че Бакунин е агент на Руската царска полиция и че Жорж Санд притежава доказателствата за това , а тя по това време  е във вихъра на любовта си с Шопен някъде на юг.

Но, завърнала се неочаквано, Жорж Санд опровергава обвиненията и на Маркс се налага да публикува опровержения, че не е бил разбран! В последствие този подход към вътрешнопартийния опонент става максима, а и от Сталин насам са взети необходимите мерки подобни провали, като поведението на Санд, да не се случват в бъдеще.  Но това е от екзотиката на все още теоретичния комунизъм.

Основно практиката за диктатурата на пролетариата е разработена от Ленин, както в тезата му за партия от нов тип, което реално отваря вратата за превръщането на партийния апарат в експлоататор на обществото  (впоследствие реализирано на практика от Сталин), така и в публикациите му от 1917 г. – „Априлските тезиси“ и „За държавата и революцията“. Въпросът в тези произведения е за революцията или изразено по друг начин – за смяната на елита и ролята на държавата в бъдещата политика. И понеже цяла прослойка е невъзможно да бъде елит, тази роля се определя за партийния апарат, наречен авангард.

Впоследствие Сталинската школа създава теоретичния абсурд „марксизъм-ленинизъм“, като подменя проблема за диктатурата на партийния апарат с изграждането на бъдещо общество, използвайки преди всичко „Комунистическия манифест“ на Маркс и Енгелс. Този документ е поръчан на авторите от емигрантската организация Лига на комунистите /1847-1852/, която пък е наследник на съществувалия през 1834 г. Съюз на справедливите, чиято политическа цел е декларирана като „изграждане на царството Господне на земята“.  По-късно, под влияние на Маркс, девизът на организацията от „Всички хора са братя“ се променя в унисон с протичащата индустриализация на Западна Европа в „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“, което по своята същност е инструментален подход за контрол на труда над капитала в процеса на производството. Този момент се явява основата на марксовото разбиране за бъдеща посткапиталистическа социална структура, наречена „социализъм“.

Именно това е точката, която дава основание на Ноам Чомски да заяви, че анализирайки реалностите, социализмът никога не се е състоял, защото първото нещо след завземането на властта през 1917 г., направено от Ленин и Троцки, е унищожаването на Съветите чрез подменяне на многопартийното им съдържание с еднопартийна власт и милитаризиция на производството. Впоследствие този процес  се доусъвършенства чрез пролетаризиране на селячеството, за да се завърши цикъла на съсредоточаването на всички ресурси в управляваната от партийния апарат държава. Всичко това, съчетано с Лениновото определение за социализъм – „съветска власт плюс електрификация“, дава основание на много изследователи да твърдят, че основната цел на революцията в Русия от 1917 г. не е промяна на отношението труд-капитал, а индустриализацията на страната чрез концентриране на всички ресурси и свръхексплоатация на населението.

В тази връзка заслужава да се обърне внимание на наслагвания мит, че „социализмът“ е променил благосъстоянието на хората. Реалността е, че промените са следствие от индустриализацията. Социалните промени, които се приписват на грижата на Партията, съпоставени с тези в индустриално развитите страни, са значително по-слаби, поради което се налага и тоталния контрол над информацията.  Тази реалност, отнесена към събитията от 1989 г. обяснява и спада на жизнения стандарт в страните от Източна Европа, което е следствие от процеса на деиндустриализация чрез приватизицията, осъществен от бившата номенклатура на комунистическата партия.

Коментирайки ролята на партийния апарат в Русия след 1917 г., още през 1986 г. в статията си „Съветският съюз срещу социализма“, Ноам Чомски пише, че реално Ленин и Троцки създават „профашистка структура, която впослествие Сталин усъвършенства в един от ужасите на модерния свят“.

Става дума за номенклатурата.

Милован  Джилас описва номенклатурата като „пресечена пирамида, отворена в двата си края“ – основата, стъпила на масовата партия, засмуква лоялни активисти, като ги издига по йерархията, а отвореният горен край дава възможност на лидера да изхвърля неудобните от управляващата класа при социализма. Именно тази несигурност е в основата на събитията от 1989 г., когато номенклатурата преодоля тази временност във властта чрез завръщане към класически капитализъм. И тук е моментът да се отбележи, че т. нар. антиноменклатурна революция в Източна Европа всъщност е осъществена от самата номенклатура, защото реално смяна на елит няма. Когато има смяна на елит, има и реки от кръв, както при Френската и при Руската революции, а в Източна Европа просто се даде възможност на една част от населението да излезе по площадите и да попее „Комунизмът си отива!“, а друга част бе изправена пред екзистенциалистичния въпрос “За какво живях?“ И понеже едва ли някой би бил щастлив, признавайки  дори за себе си, че е бил оглупен и употребен, идва моментът за добрата лъжа и лошата истина…“Ние строихме светлото бъдеще.“

Именно към тази лъжа се ориентират и политически шмекери като Чакъров и Първанов, които по-стар навик се опитват  да се възползват от мита за социализма във вътрешнопартиен и в електорален план. Впрочем, никой не знае, може да се окаже, че са необходими десетилетия, за да се признае, че социализъм никога не е съществувал.