През декември 2004 година в Каракас Уго Чавес призова към „възраждане на идеята за социализъм“. Не след дълго, на 30 януари 2005 година, по време на петия Световен социален форум, за първи път изказа мисълта за „социализма на ХХI век“. Оттогава президентът на Венецуела непрестанно говори за този „нов социализъм“, като не пропуска да го разграничи от „съветската концепция“, без обаче засега въпросното понятие да е получило точно и ясно определение. Проектът придобива плът чрез мерките от практиката и е време да се направи един баланс на понятието „социализъм на ХХI век“.
БОЛИВАРСКАТА революция във Венецуела и подобните на нея в Боливия и Еквадор се явяват като лаборатории за нови форми на производство и развитие. За да си обясним тяхното възникване, трябва да се върнем към годините на „Вашингтонския консенсус“, този разрушителен ураган, довел в няколко страни до избухването на народни въстания, които разклатиха легитимността на неолибералния модел. В този контекст избирането на Уго Чавес през декември 1998 година бележи началото на нов политически цикъл, който се характеризира с устрема на цял континент към демократизация, независимост и възстановяване на политическия контрол от страна на държавата – това, което дълго време беше в плен на пазарите.
Отпреди десет години наблюдаваме как в няколко различни латиноамерикански страни се оформят общи тенденции на държавно управление, придружени с ясно общо виждане за необвързаност на континента. Мощни социални движения издигнаха на власт – било с избори, било в резултат на протестни народни вълнения – ново поколение политически лидери. Тези движения съумяха да се вплетат в политиката и да преминат от съпротива към завоюване на властта. Първата им цел бе преобразование на институциите чрез въвеждане на нови конституции, възраждащи Републиката. Всички тези процеси възстановиха приоритетната роля на политиката.
Диктатурите от 70-те и 80-те години и структурните регулации на Международния валутен фонд (МВФ) разбиха трудовите класи… Така се появиха нови социал¬ни действащи лица и нови „революционни субекти“, които поеха водачеството на борбите. Понякога това бяха движения на селското или коренното население, друг път – организации на нямащите, на бедните и средните класи, или пък граждански асоциации. Но всички те се бореха за защита на природните богатства, на водните или газовите ресурси [1]…
Националната принадлежност не попречи на общата воля да се работи за континентална интеграция… Именно Латинска Америка сега е тази, която си позволява да поучава Европа. В края на октомври 2011 година, по време на 21-вата Ибероамериканска среща на върха в Асунсион (Парагвай), двадесет и две страни строго разкритикуваха неолибералните рецепти, които разсипват Европа, докато Латинска Америка се радва на стабилност и растеж, благодарение на значителни държавни и обществени инвестиции, на една по-голяма роля на държавата, на политики за преразпределяне, и т.н. А през декември същата година в Каракас се създаде Общността на латиноамериканските и карибските държави (CELAC), но без участието на САЩ.
Чавес и необлагодетелстваните класи
ТЕЗИ коренни промени на континента следват своя собствена логика. Латиноамериканските левици потвърждават меродавността на националното своеобразие. То позволява вътрешният напредък да съжителства с уравновесено външно сътрудничество. В опита си да изолират „най-радикалните“, западните медии троснато натякват довода за враждуващи по между си две левици [2]. Друго неизменно опяване цели новите лидери и прогресивни режими да бъдат охулени и дамгосани с популистки етикети [3].
Венецуелският президент представя социализма на ХХI век като ендогенен, роден от вътре нов строй, който предстои да бъде изграден. Той отрича съветското извращение, марксизма-ленинизма, както и държавния социализъм или колективизма [4]… Уго Чавес формулира понятията индо-венецуелски социализъм, боливарски, робинсонов, индо-американски социализъм и се обявява за приобщаваща и уважаваща личността демокрация [5]… Изтъква, че е повлиян от мисленето на Маркс и предлага да се пие от самобитните латиноамерикански извори – от идеите на Хулио Антонио Меля, Карлос Мариатеги, Че Гевара, от „Теологията на освобождението“ и посланието на Исус Христос [6]. Като основен негов референт си остава все пак Симон Боливар.
Симон Боливар (Освободителя) не е бил само вожд, той е имал виждане за целия континент, но преди всичко е бил обществен реформатор, ненавиждан от олигархията. Въпреки това Маркс е имал невярно впечатление за Боливар въз основа на откъслечна и погрешна информация по негов адрес. В писмо до Енгелс от 14 февруари 1858 г. го окачествява като най-страхлив, брутален и мерзък негодник [7]. Неоснователни и особено тежки думи.
Макар да е бил реформатор, обществената мисъл на Боливар не е била така зряла, както тази на Симон Родригес (Самуел Робинсон), който се нарежда сред представителите на утопичния социализъм. Родригес е отстоявал идеята, че не е нужно да се търсят образци навън […] Латинска Америка е своеобразна, затова нейните институции, както и управлението ѝ, следва да бъдат специфични [8].
В днешна Венецуела обществото е силно поляризирано, особено заради предстоящите президентски избори през октомври 2012 г. и здравословното състояние на президента. Впрочем откровеността на Чавес по повод заболяването му от рак увеличи парадоксално популярността му. През декември 2011 г. той достигна 60% одобрение. В отговор на това десницата се сплоти, нека не забравяме, че повечето нейни представители са били „превратаджии“ през април 2002 г. [9].
Ако Чавес е все така популярен, независимо от ширещата се корупция, от бюрокрацията и несигурността, то се дължи на най-онеправданите класи, които съставляват базата на чавизма и приветстват постиженията му. За да си обясним защо Чавес се ползва от подкрепата на мнозинството, трябва да вземем като отправна точка подобреното в резултат на революцията жизнено равнище на милиони венецуел¬ски граждани. Близо пет милиона „неформални работници“, или 42,2% от населението, имат вече права, гарантирани от член 87 на Конституцията, също като регистрираните трудещи се. Народът възприема социа¬листическата насока, макар и да проявява неразбиране и разочарование от прагматизма на някои решения, като твърде високите обезщетения за национализираните предприятия или за отчуждените земи… Народните класи се ползват от забележителен брой структури за социална помощ, програми за здравеопазване и спешна помощ, образователни и други мисии, благодарение на които намаляват бедността, детската смъртност и неграмотността.
Държавата безспорно си остава буржоазна, но смелите реформи я обновяват и децентрализират. Общинските съвети, с техните „приобщаващи“ бюджети, осигуряват непознато досега демократично действие и решения с широк обществен обхват. Органическият закон за общините (2010 г.) и общинските стопански съвети също са насочени към самоуправление. И в държавните предприятия работническите съвети са предназначени да упражняват самоуправлението, но все още се затрудняват да изпълняват своята функция…
Стопанският проект на Боливарската революция предвижда разпределение на икономиката на три третини: 33% за частния сектор, 33% за държавния и 33% за кооперативния. Засега обаче действителността е друга. Частният сектор все още преобладава и създава 70% от националното богатство. Чавес призовава към социализиране на икономиката, което продължава да среща отпор. Държавата контролира телекомуникациите, някои банки, петролната компания PDVSA…, а поради недостиг на помощни механизми кооперативният сектор също се развива бавно.
Икономиката зависи основно от нефтените доходи и от модела, изграден на базата на вноса. Това историческо структурно изкривяване се компенсира донякъде от това, че приходите се предназначават за масови социални инвестиции и за подпомагане на равноправен търговски обмен с няколко латиноамерикански страни в рамките на Боливарския съюз на американските народи (ALBA). Политиката на държавни инвестиции позволи нов подем на венецуелската икономика през 2011 година. В края на третото тримесечие, растежът й достигна 3,8%.
Двигател и сплотяващ елемент на социализма на ХХI век обаче си остава фигурата на Чавес, чието обаятелно лидерство стимулира народните въжделения и вдъхва сила и стройност на революцията.
В Боливия процесът протича по изключително интересен начин, с две самобитни особености. Работническото движение, чиято база бяха миньорите от калаените рудници, бе силно повлияно от марксизма. Закриването на мините доведе до разпускане на мощната Боливийска работническа централа (COB). Някои интелектуалци въведоха тогава понятието народна маса, по-широко от класа. Народната маса е сбор от самобитности, една тъкан от взаимно сътрудничещи си нишки, която колективно обхваща безброй отделни своеобразни дейности [10].
Провалът на неолибералните правителства от 80-те и 90-те години на ХХ век, както и първостепенната роля на движението на коренното население, поставиха индианците в центъра на проблематиката. Предишни рудничари станаха кокалерос. Техните традиции се смесиха, а понякога и сблъскаха, с думите и делата на коренното селско население. В общите си борби народното движение и индианските организации поддържат един конфликтен съюз.
Движението на коренното население постепенно спомага за постигането на споразумения, за сплотяване на едно доста разнородно движение на народни маси и накрая успя да основе партия – Движение към социализъм (MAS). Вицепрезидентът Алваро Гарсия Линера, социолог, бивш партизанин на „Тупак Катари“ от 90-те години, работи много за този съюз и за подобряване на отношението на марксистите към индианската и общостната проблематика. Той е един от марксистките автори на преосмислянето на индианството като субект на еманципация [11]. Според него: „Левият“ индихенизъм придава индиански смисъл на марксизма и марксистки смисъл на индихенизма [12]. Политическият проект на Движението към социализъм (MAS) също отстоя¬ва един ендогенен, вътрешно роден социализъм, който интегрира древните общностни обичаи, традициите на общо обсъждане и автономност, както и идеята за добруване [13].
Първата задача на боливийската революция бе възраждането на културната многоликост, на етническото и националното разнообразие на страната посредством една нова конституция. Революцията застава начело на опазването на околната среда и на природните ресурси, които са обявени за неотменими държавни имущества. Национализацията на нефта и газа се извърши чрез предоговаряне с международните компании, които по-рано прибираха 80% от печалбите и не оставяха почти нищо за страната. От сега нататък, в новите договори, процентите са разменени в полза на страната.
Латинска Америка преминава през непознати дотук процеси на демократизация, освободени от всякакви външни образци и с някои характерни общи черти. Главните фигури в тези процеси често се позовават на социализма на ХХI век. В така променящите се държави политическият проект е от централна важност. Въпреки че остават големи неравенства, а разпределението на благата не се е променило особено, предишните социално изключени класи сега са приобщени под закрилата на политиката за социално подпомагане.
Тези революции на ХХI век поставят под въпрос хегемония¬та на пазарите и на неолибералния модел. Те не са излезли от рамката на господстващия капиталистически начин на производство, но той все повече губи почва в полза на редица реформи с антикапиталистически характер, които търсят практически решения на сериозните предизвикателства.
LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание
Превод Христина Костова
Бележки под линия
[1] Марта Арнекер, Amérique latine, laboratoire pour un socialisme, Utopia (Латинска Америка, лаборатория за социализъм. Утопия) Париж, 2010; и от същата авторка – Reconstruyendo la izquierda (Възстановяване на левицата), Ediciones de Intervención cultural, Матара, 2006.
[2] Марк Сент-Юпери, El sueño de Bolívar: el desafío de las izquierdas sudamericanas (Мечтата на Боливар: предизвикателство към южноамериканските левици), Paidós, Барселона, 2007; и Бернар Касен, L’Amérique latine se consolide á gauche (Латинска Америка се консолидира вляво), www.legrandsoir.info, 10 ноември 2011.
[3] Вж. Ерик Тусен, www.rebelion.org, 12 октомври 2009.
[4] Маргарита Лопес Майа, Ideas para debatir el socialismo del siglo XXI (Идеи за разискване на социализма на ХХІ век), том 2, Alfa, Каракас, 2009, с.109-110.
[5] Уго Чавес, El discurso de la unidad (Слово за единството), Editorial Socialismo del siglo XXI, Caracas, 2007, с. 50.
[6] Пак там, с.50.
[7] Карл Маркс, The new american cyclopaedia, том 3, 1858, с. 358. В Испания издателство Sequitur е публикувало статията в книгата: Simón Bolívar, Karl Marx, Sequitur, Madrid, 2009.
[8] Симон Родригес, Obras completas, том 1, Каракас, 1975, с. 342-343.
[9] Игнасио Рамоне, „Битката за Венецуела“, Монд дипломатик, септември 2010.
[10] Антонио Негри, La fábrica de porcelana: una nueva gramática de la política (Фабриката за порцелан), Paidós Ibérica, Барселона, 2008; и Oскар Вега Камачо, „Penser l’Amérique du sud“ (Мислете за Латинска Америка), сп. Multitude 35, изд. Amsterdam, Париж, зима 2009.
[11] Алваро Гарсия Линера, Pour une politique de l’égalité: communautés et autonomie dans la Bolivie contemporaine (За една политика на равенството: общности и автономия в съвременна Боливия), изд. Les prairies ordinaires, Париж, 2008; и „Indianisme et marxisme“ (Индианизъм и марксизъм), сп. Contretemps, №4, París, четвърто тримесечие 2009.
[12] Интервю с Алваро Гарсия Линера, Público, Мадрид, 2 юни 2011 г.
[13] Интервю с Давид Чокеуанка, La Razón, Maдрид, 10 февруари 2010.
Ходът на историята не може да бъде спрян-няма как стотици милиони хора от Южна Америка да бъдат вечно извън борда, колкото и да се иска това на ЦРУ и на тамошните кирякстефчовци.Необходими са огромна политическа воля и мъдрост у водачите на този процес, за да успеят и наистина да не повтарят грешките на съветския модел. Бих ги посъветвал да се поровят и прочетат един спор между Ленин и РозаЛюксембург, от самото начало на миналия век.Там се крие много от истината за краха на нашия социализъм.
Прогнозата на непримиримата революционерка за съжаление, се сбъдва-диктатурата на пролетариата се превръща в диктатура над пролетариата.
Аз пък за пръв път чувам Роза да е казала такова нещо. Можеш ли да подкрепиш твърдението с източник?
Ти за пръв път чуваш името й и аз нямам никакво намерение да те ограмотявам.
Вчера, след като писах тук в сайта за Роза и Ленин, прочетох в едно теоретично списание, че отдавна вече съм изпреварен от водачите и теоретиците на латиноамериканската левица. Те са я разучили подробно и често се позовават на нея в стремежа си да избегнат недъзите на нашия модел. Е много ги разбирам тези неща , браво на мене.Ще се обърна към бате Миро, който мисля че преди години беше някакъв черибашия-авер, на Доган.Рокфелер заявява на среща с Т. Живков-ако вие, марксистите, спазвахте основния принцип на марксизма, който аз изучавам вече 20 години-разпределение според труда, от нас, капиталистите, отдавна нямаше да е останала и следа. Информация к размьйшлению, бате Миро.
Преди години разбрах, че левите интелектуалци в Латинска Америка и днес кътат снимки на Георги Димитров от времето на Лайпцигския процес, четат неговите материали за единния фронт.Та какво друго става днес там, ако не Ренесанс на теорията на този велик българин.Разбира се, не буквално. Ама какво говоря, та президентката на най-голямата южноамериканска страна винаги казва, че е възприела комунистическите идеи от баща си, а той не се е срамувал, че е бил последовател на Благоев и Димитров- справка Елисавета Багряна. Свършвам, че нямам повече време. Все пак, когато кирякстефчовци събориха мавзолея, кореспондентът на една от най-големите световни агенции озаглави материала си-Духът на Г. Димитров отказва да се предаде.Той беше от западна страна.
Като искаш да водиш монолог, седни напиши статия. Другото е чесане на клавиатурата.
Не можеш да кажеш нищо по същество и търсиш формален изход.