Празникът свърши, балоните почнаха да се пукат
Представите за отмирането на труда като необходимост се появява у левите теоретици в развитите страни през ХІХ век, в епохата на масираното настъпление на капиталистическата индустриализация. Адът на промишленото производство с 15-часов работен ден, затворническите фабрични правилници, сиромашкото заплащане, гаврите с деца-работници и работнички, мизерията в работническите казарми – това предизвиква марксистката концепция за унищожаването на труда като принуда.
Но ето че в европейските страни, в Русия, в САЩ дойде епохата на деиндустриализацията и либерални мислители измислиха красивата дума „постиндустриализъм“. Те убеждаваха публиката, че промишленото производство е изгубило своето значение. В замяна на фабриката, експлоатираща труда на работниците, идва напълно автоматизираното предприятие. И за хората остава само науката, изкуството и сферата на услугите.
Дребната подробност е, че старата промишленост не изчезна, тя само се премести – в Китай, Индия, Индонезия, там, където още има мегдан за извличане на печалба по пътя на ограбването на евтината работна ръка. Подир ада на индустриализацията и фордизма последва адът на деиндустриализцията – масова безработица, безпросветна нищета на алкохолизиращата се и наркотизиращата се провинция, безочливото охолство на капиталистическите мегаполиси, превърнати в центрове за финансови спекулации, паразитно потребление и социокултурна деградация. Социологът Георги Дерлугян пише:
Производствата напускаха традиционните промишлени центрове, отивайки към световната периферия. Там трябваше да се пусне в ход евтино и ефективно капиталистическо производство, а за него – да се облекчи достъпът към тези страни, да се установят подходящи политически режими, да се създадат условия за свободен внос и износ на капитали, да се разшири и модернизира транспортната система, да се подготви квалифицирана работна сила. Така „откриваха“ Бразилия, която през 80-те отбеляза сериозен ръст, после Египет с неговата „политика на отворените врати“. Накрая стигнахме до Китай, превърнат в световна фабрика. Стопанският ръст там бе толкова силен и стремителен, че се отрази в целия регион: напоследък с бързи темпове се развиват Малайзия, Бангладеш, Индия. Значителна част от западния пролетариат се превърна или в живеещи от социални помощи лумпени, както това се случи в британските постиндустриални градове, или в „средна класа“, живееща на кредит. Вместо държавническото кейнсианство, се разви частнособственическо, при което хората консумират много повече, отколкото могат да си позволят. Стори ни се, че възникна едва ли не посткапиталистически, постиндустриален строй,… но при това се забравяше, че той е подсигурен с напълно индустриалното производство в китайските шивашки фабрики. Вече е забравен град Манчестър и какви борби са ставали там! Появиха се глобални градове като лондонското Сити, Ню Йорк, Силициевата долина, даже Москва – все финансови центрове с обслужващ персонал: юристи, мениджъри, компютърджии, готвачи в скъпи ресторанти, собственици на бутици.
Тази система можеше да съществува в сравнително стабилните условия на финансов подем и евтини кредити. Печалбите на транснационалните компании, както и частни и държавни компании от страните на Юга, получени при експлоатация на евтиния и свръхевтин труд на китайски и индонезийски работници, се инвестираха в икономиките на САЩ и Европа, надувайки колосални балони на финансовите спекулации. После празникът свърши, балоните почнаха да се пукат.
Финансовата криза смъкна лустрото на благополучие от съвременния град, оголи реалните проблеми на цивилизацията от лумпени и паразити, в каквато бяха започнали да се превръщат Америка и Западна Европа. Ами автоматизираното производство? Да, то е възможно,… само че никой не гори от желание да го внедрява широко, а пък традиционната индустриализация така и не е забравена. Информационните мрежи и виртуалната реалност са само надстройка над гигантския, постоянно набъбващ промишлен сектор.
Тук обаче има нужда от две забележки.
Първо, редовите трудещи се в страните на Запада (не ръководните, наемни работници) не вземат решения за ограбването на Юга, не управляват своя труд, не се разпореждат с плодовете му, влиянието им върху съществуващата политическа система е нищожно. Всичко въртят олигарси и чиновници. Затова западните работници не носят отговорност за съществуващата йерархия на доходите.
Второ, в тезисите на теоретиците на постиндустриализма има зрънце истина. Научно-техническият прогрес позволява да се премине към автоматизирани предприятия. Работниците в този случай получават квалификация на инженери, програмисти и други подобни, тяхната дейност се свежда до оператори, наблюдатели, ремонт. Физическият труд се стреми към нулата, човешката дейност се измества към интелектуалната сфера, приложна наука, контрол над производствения процес, рационализации, разработка и внедряване на нови технологии. Такава тенденция има. Засега обаче капитализмът залага на огромните резерви на живия нискоквалифициран труд в страните от Юга.
Какво следва?
Преди всичко това, че отново потърсеният в кризата социалистически проект не се различава принципно от „старата“ концепция на работническите съвети, тъй като продължаваме да живеем в рамките на индустриалния модел. Така, както това бе станало в Унгария през 1956 г., работническите съвети вземат стопанисването на фабриките в свои ръце, отстраняват администрацията, създават обединения на съветите на големи територии (както в Будапеща) и преминават към съвместно планиране на производството и обществения живот. Успоредно с това е нужно създаване на местни събрания на трудещите се и техни изборни комитети за разпределението на материалните блага. Двете асоциации, на производителите и на потребителите, ще се погодят относно производството съобразно потребностите на населението. Компютрите и информационните мрежи, наред с комуникациите, съществено ще облекчат координацията и задачите на самоуправлението, без да променят нещата принципно. По-нататък ще има и пълна автоматизация – капитализмът започна този процес, но очевидно не е способен да го продължи.
Макар че в Европа и САЩ едва около 20% от активното население е заета в промишлеността, а в селското стопанство – само няколко процента, социалните проблеми на тези региони не са решими изолирано от проблемите на капиталистическата периферия. Затова социалистическият проект е възможен само като транснационален. Иначе няма шанс – почти цялата лека промишленост е пренесена от САЩ в Китай, така че двете страни се намират в състояние на симбиоза. Следователно, осъществената само в едната от двете страни революция е обречена на поражение, защото прекъсването на връзките ще доведе до икономическа катастрофа.
Михаил Магид
превод: Николай Теллалов