Най-гледаното „риалити“ шоу в Китай е „Интервюта с осъдени на смърт престъпници“, дни преди да бъде изпълнена присъдата им. Аудиторията е погълната от разрезите на душите на патологични убийци, корумпирани чиновници и преминали чертата партийни функционери. Дали освен пазарното стопанство, китайският държавнокапиталистически модел не възприема и западния стил на разголване на човешката душа, нейната вивисекция пред обществото, или става дума за по-дълбока симптоматика, засягаща същността на капитализма.

Капитализмът често ни се представя като „най-добрата обществено-икономическа система, която не е съвършена, но по-добра не е измислена“ или като „западния логос“, в чийто фундамент са залегнали демокрацията, свободата и зачитането на човешките права. На думи е така, но по-внимателният анализ ни разкрива съвсем различна реалност. По вертикалата се сблъскваме с неравенство, социална несправедливост, ширеща се организирана престъпност, невидими ограничения за творческите инициативи на креативните личности. Нещата са построени така, сякаш има две реалности едновременно. Едната е медийно-регламентираната реалност, с ясно разграничени положителни и отрицателни герои и идеологии. Другата реалност е светът на хората, борещи се за оцеляване на трудовия пазар, понякога дори продаващи труда си на ниска цена.

Престъпността е точката на съприкосновение на двата свята. Тя е „най-интимната“ същност на модерното общество, нейната най-дълбоко скрита тайна. Разрешена за „висшите класи“, забранена за „низшите“, престъпността е инструмент за легитимация на класовия ред. Войната и убийствата са прерогатив на държавата-суверен. По-малките престъпления са разрешени на богатите – кражбите, експлоатацията, измамите. На низшите класи е запазена ролята да се възхищават на хората, дръзнали да нарушат моралните норми. Остава отворен въпросът докога подобен тип шизофренно общество може да остане стабилно? Може би докато низшите класи не се събудят от матрицата и не решат да подредят живота си без господари, властници и паразити. •

Миро