Автор на разказа а Роза Шиано, доброволка в организацията International Solidarity Movement.

Айуб Асаля, 12, е тъкмо ходел на училище в неделя сутринта, когато е бил убит от израелски снаряд. На стената на къщата му има окачен плакат с неговия образ. Айуб се усмихва от плаката с шапка на главата.

“Ноща преди да бъде убит, той дойде при мен, защото се страхуваше да спи сам в стаята си заради атаките”, ни каза майка му.
Така че тази нощ Айуб е спал в стаята на майка си, след което се е събудил рано сутрин, за да иде на училище.

“Преди да тръгне,” спомня си майка му, “ме помоли да му купя нови убувки, а след това ми каза, че ще ми купи подарък за Деня на майката. След няколко минути чух въздушна атака, изтичах навън и видях ранено момче, оказа се, че това е Уафи, братовчед на Айуб. Той лежеше с лице към земята. Линейката пристигна, за да го откара в болницата.”

Лекарите от линейката започнали да търсят за други евентуално ранени от нападението, тогава един от тях започва да крещи: “Палестинско дете в училищна унифрома е било убито.”
Тялото на Аюб е било открито разпръснато на парчета във всички посоки. Съсед разпознава лицето на Айуб и казва на семейството му, че той е мъртъв. Майка се затичва натам плачейки.

“Не можех да повярвам, че синът ми, с който говорех до преди минути, е вече само парчета месо, пръснати из улицата ни. Открихме го без долната част на тялото му. Сега кой ще ми донесе подарък за Деня на майката? Израелците твърдят, че са убили членове на движението за съпротива? Къде са човешките права на палестинците? Моето посланине би трябвало да достигне до целия свят: трябва да прогоните израелските посланици от страните ви..”

Майката на Айуб ни показа училищната раница на сина ѝ, която е взела след убийството му.
След това отиваме с нея до мястото, където следите от атаката са все оше видими. Парчета от предмети са разпръснати навсякъде по земята. Майката започва да ги събира.

В ръцете й, заедно с останалите парчета, попадат и малки късчета месо. Това е месото от тялото на собствения й син. Показви ни ги. Коленичи на земята и събира още парчета месо. Вдига ръце към лицето си и помирисва месото. След това се обръща към друга жена с усмивка и я приканва да помирише късчетата плът.

Усмивката й е пълна с любов към детето. Синът й е все още там, в ръцете й, дори и като само няколко парчета месо. След това събира от земята листа и лимони, които са изцапани с неговата кръв, както и малки пърченца от дрехите му. Щеше да продължи да събира останките от сина си, ако близки не я бяха накарали да влезе вкъщи.

Майка, която има сили да събира останките от детето си, трябва да бъде много силна, но очите й не можеха да скрият ужасната болка от загубата.

Преди да си тргъна тя ме хвана силно за ръце, нарече ме “Хабибти” (скъпа моя) и ме пръгърна.

Това, което описах не е сценарии на филм на ужасите, а ужасът, който израелските нападения причинява на палестинците. Въпреки това, палестинският народ е все още там…

“Алхамдулила”, мислейки за бъдещото, утре децата пак ще ходят на училище, нови животи ще бъдат родени, дори под тътена на бомби и военни самолети.