Работниците от ОЦК, след като се порадваха на вниманието на властта, пристигнала с хеликоптер, отново се усетиха колко дълбоко са затънали. Протестите започват пак. Този път протестират и с крака – напускат предприятието. Когато спрат всички технологични процеси в комбината, той ще се превърне в гробница, в мавзолей. Без възможност за пускане в действие. Отчаяните работници се заблуждават, че така ще накажат банките-кредитори. Но като едно голямо сметище на скрап ОЦК-Кърджали представлява достатъчно вкусна плячка. Не само скрапът и оборудването могат да се разпродадат изгодно. Терените също не са най-евтини. Още повече, че реалните задължения към банките са раздути, дори да не броим лихвите. Финансовите балони са най-успешният бизнес, защото срещу кухи задължения се вземат реални материални активи. Нима уроците от скорошната финансова криза, която впрочем продължава да прави своята обиколка по света, са били проспани?

Особено упоритите работници обявиха гладна стачка.

Съжалявам, но какво от това?

Гладната стачка е оръжието на затворника. Затворникът е притиснат в килията си, обграден от надзиратели, половината му “колеги” обикновено са обработени от затворническото началства, той почти няма шансове да се вдигне на бунт.
Но свободният човек, поне формално свободният, който не е вързан между четири стени, не гледа небето през решетки, който всеки ден се прибира при семейството си, който може и да напусне работодателя си – защо му е да протестира по този самоубийствен начин?
Десетилетия досега властта ясно му е показала, че не й пука за негови удобства, здраве и живот. Десетилетия досега работодателите са показали същото. Банките са го оплели в мрежи от задължения, отпускайки му заеми, кредити и други стръвчици на острата кукичка, но тези средства не са създадени от банките – те са ограбени от трудовите хора. На работника му дават назаем неговите собствени пари. Веднъж в личен план, веднъж на работното място – двойна примка. Парите се въртят, от тях зобят политиците и чиновниците, законодателите и стражите на тези закони. Ако работникът си поиска своето – цялата тази паплач ще остане гладна и жадна, а тя е свикнала добре да се храни и добре да си пийва.
Чии са задълженията на ОЦК към банките? На работника? Не, работодателят ги е направил. Да ги търсят от работодателя лично. Комбинатът не е построен от него. Построен е с труда и скъсения живот на бащата и дядото на сегашния работник.
Малко ли гладува този работник, че сега да го прави и демонстративно?
Има кураж да застраши живота си по този начин, но не му стиска да се разбунтува. Не му стиска да влезе в комбината, да направи събрания по цехове, да си избере съвет за работническо самоуправление и стопанисване на предприятието. И да печели от труда си.
Работникът обаче не смее да стори това. Той чака чорбаджията да се смили, държавата да се намеси, законът да възтържествува.
Само че чорбаджията не притежава милост – иначе не би станал чорбаджия.
Държавата се намесва във всичко постоянно – и винаги го прави в полза на своя клиент, чорбаджията, както и в своя полза, а тази полза е да дере данъци, да ги разпределя и да харчи за себе си най-много.
Законът също тържествува – защото така е написан. Който и да го напише, каквото и да го спретне, все ще е едно и също: за работника бачкане до гроб, за работодателя – благ живот. После държавната статистика ще събере немотията на едните с охолството на другите, ще раздели сумата на две и ще получи напълно прилични макроикономически показатели. А чиновниците от Брюксел, нали и те са от същата живо- и лешоядна порода, ще похвалят родните ни държавници.
Когато човек види, че му се е лепнал кърлеж, той го вади и стъпква. Не му прави гладни стачки.
Но ти, работнико, храниш илюзии, затова от полугладуване преминаваш към пълно гладуване, за да събудиш нещо като съвест там, където никога не е имало такава.
Но защо не опиташ да събудиш воля за живот в себе си? Гладната стачка, ако не си в затвор, не е борба, а капитулация.

Лека ти пръст, работнико.

Хасан Девринджи