Гладната стачка е последната крачка. Самозапалването и гладуването се смятат за върха на онова, което обикновените хора наричат “отчаяние”, а статистиците – икономика в застой. За да започнеш гладна стачка, означава, че за теб всички останали опции са без резултат и нямаш друг избор.
В момента миньори в Кърджали са в гладна стачка. В този час, също така, гледам новините за палестинските затворници, които стартираха гладната си стачка преди повече от 70 дни, а над 2 000 се включиха към тях. Тяхната кауза беше подкрепена от хиляди и хиляди, от световни организации, активисти. И въпреки това, въпреки всички усилия срещу несправедливите израелски затвори, промяна не се очаква от никого. Какво да очаква един обикновен кърджалийски миньор?
Съпоставката между палестинските затворници и гладуващите миньори в България е, разбира се, трудна. Не заради друго, а защото палестинците имат своята голяма кауза и не се чувстват сами в борбата си. За миньорите, които не са виждали заплата от месеци, а когато я получат свършва за няколко дни, каузата стига дотам, че да бъдат чути исканията им – нищо друго. Те не искат да свалят правителство, не заплашват никого, нямат претенции за нищо, освен за това да получат справедливост, за да не гладуват семействата им. Толкова ли е много, че вече месеци гласът им не се чува?
Гладната стачка е последното решение, преди да се погубиш. Това е отчаяна стъпка, която цели да привлече вниманието към проблема, което липсва. Не искам да виждам и чувам подобни новини от България. Не искам, когато се случат, да бъдат неглижирани от обществото. Ядосва ме – надявам се да се ядосат и други.