Изразът “пряка демокрация” означава, че властта произлиза от всички и че се прилага върху всички; тоест народът е този, който властва и той притежава всички видове власт (изпълнителна, законодателна и съдебна).
При пряката демокрация няма (или почти няма) политически представители (министри, кметове, депутати и т. н.).

Организацията на властите при пряката демокрация може да се осъществи по следния начин:
1. Народът като притежател на законодателната власт:
Всъщност, народът е притежател на законодателната инициатива благодарение на правото си на петиции и всички закони трябва да бъдат приемани с директно и всеобщо гласоподаване; тоест необходимо е да има задължително гласуване.
2. Народът като притежател на съдебната власт:
На практика народът може да осъществява съдебна власт само в границите на разума и образованието, които притежава всеки един индивид. Това означава, че правосъдието трябва да бъде “народно” във възможно най – голям брой различни сфери и да се прилага задължително в делата (казусите), които засягат общото право. За тази цел гражданите трябва да избират лица, които никога не са били обвинявани за престъпления и нарушения. В този смисъл първостепенната мисия на общността трябва да бъде насочена към образоване на народа, най – вече в областта на правото. Само тогава тази система би била ефикасна и справедлива. Освен това тази обществена задача може да бъде възложена (изцяло или частично) на други органи, при положение, че те са подчинени на стриктен контрол от страна на народни комисии.
3. Народът като притежател на изпълнителната власт:
Народът трябва да има абсолютен контрол върху изпълнителната власт:
* от една страна, за да може управлението винаги да се ръководи от волята на народа, всички мандати трябва да бъдат кратки и да бъдат приети с директно и всеобщо гласоподаване. Така, във всеки един момент трябва да може да бъде искан вот на недоверие срещу правителството и ако мнозинството от народа реши, че правителството е допуснало тежки нарушения, то трябва да може да бъде свалено във възможно най – кратки срокове. Като тежки нарушения могат да бъдат квалифицирани неспазването на основните републикански принципи, неприемливи дипломатически връзки и др.);
* от друга страна, за да се избегне всяка евентуална злоупотреба с власт, трябва да се предотврати повтарянето на два и повече мандата на едно и също лице; законодателната инициатива, с която изпълнителната власт разполага, трябва да се реализира на практика единствено и само с референдуми. За гражданите е по – добре и е по – удобно да се ограничи броя на гласуванията за приемане на закони (например: един референдум седмично). Подобна мярка би разрешила да се ограничат законодателните злоупотреби, свързани с издаването на правителствени декрети. Именно тези злоупотреби представляват едни от най – големите “злини” на “представителните демокрации”. Правителствените декрети не са съобразени с волята на народа и не са подложени на общонародно гласуване. При пряката демокрация обаче, тези декрети, както и всички останали закони, могат евентуално да бъдат отменени с подписка.
Пряката демокрация представлява колективен процес на вземане на решения, който се основава на хоризонтална организация на човешкото общество. Поддръжниците на пряката демокрация отричат йерархичните структури. Пряката демокрация (както и представителната) представлява теоретично схващане, което може да се приложи на практика както в сферата на политическия живот в дадена държава, така и под формата на колективни процеси на вземане на решения във всички видове местни сдружения. Пряката демокрация може да съществува и при различни видове виртуални групи, свързани с помощта на интернет.

Исторически и семантичен аспект

Терминът “демокрация” произлиза от двете гръцки думи “демос” (народ) и “кратус” (власт). В исторически аспект демокрацията може да бъде само пряка. Употребата на израза “представителна демокрация” може да се смята за “езикова злоупотреба” с думата “демокрация”, защото единствено и само при пряката демокрация властта представлява точно отражение на волята на народа. След появата на представителните парламентарни режими в края на XVIII век, политическите класи (които са съставени изключително от хора, принадлежащи към богатите социални слоеве), за да оправдаят своята функция от морална гледна точка, променят семантичното определение на термина “демокрация”, като го приобщават към значението на представителните парламентарни режими.
Пряката демокрация (като режим, при който народът е единственият и пълноправен притежател на властта) е съществувала само в Атина през VI век пр. н. е. с последователните реформи на Солон (594 г. пр. н. е.) и Клистен (508 г. пр. н. е.).
Тогава народът действително е притежавал цялата власт в свои ръце. Всички граждани заедно са приемали законите и са избирали магистратите (изпълнителната власт) и съдиите, като техните мандати са били от по една година. На най – бедните са се давали дневни обезщетения, за да могат да присъстват на гласуването и да реализират на практика своите граждански права и функции.
Въпреки това обаче, жените са били смятани за непълноценни като граждани; робите са били изключени от гражданската общност. Атинската система е имала някои недостатъци, които са били пряко свързани с тогавашната епоха и които противоречат на нашето съвременно схващане за демокрация: официална религия, пренебрежително отношение към жената и икономическо развитие, основано върху робството.
Пряката демокрация никога не е била конкретизирана с помощта на някаква по – равноправна система в исторически план. Въпреки това още Жан – Жак Русо доказва нуждата от пряка демокрация в своя труд “За обществения договор” (1762 г.) и дори се заема с оформянето и схематизирането на Конституция (основана на принципите на пряката демокрация) на Корсика през 1764 г. Стремежът към установяване на модерна пряка демокрация продължава и в наши дни.

Пряката демокрация и обществените услуги

При пряката демокрация няма нужда от политически лидери, но нуждата от обществени услуги ще продължи да съществува. Обществените услуги ще трябва да бъдат определени директно и колективно от гражданите.
Парични суми от бюджета. Различни проучвания показват, че при пряка демокрация, ако бюджетните суми (отпускани за обществени услуги) се определят и се гласуват колективно, те ще бъдат много по – различни от сумите, които се гласуват и се приемат при представителна демокрация. Например: бюджетът на армията и на тайните служби ще бъде значително намален за сметка на бюджета, предвиден за пенсиите и за градския транспорт.
Контрол на обществените услуги. При представителната демокрация възлагането на т. нар. “обществени поръчки” е ориентирано преди всичко към частните фирми. Обществените поръчки са един от най – важните канали за отклоняване на огромни обществени финансови средства в полза на частни интереси. Това отклоняване се извършва с посредничеството на корумпирани политически представители. Докато, при пряката демокрация възлагането на обществените поръчки може да бъде колективно и да се извършва с ясното съзнание, че дадената поръчка трябва да се реализира на практика. Публикуването в интернет на всички документи, отнасящи се до обществените поръчки, би разрешило на всеки да провери тяхната легитимност. При представителната демокрация обаче, тази дейност е предоставена на политически представители или на служители на обществената администрация. Това е единственият начин за контрол на корупцията, който предлага представителната демокрация.
Правосъдие. Тук главният въпрос е свързан с въвеждането на колективни процеси за вземане на решения относно основните юридически понятия като “вина”, “невинност”, “съдебно наказание” и т. н. В този смисъл правосъдието може да бъде упражнявано директно от гражданите, тоест без да се прибягва до юридически представители каквито са съдиите и съдебните заседатели, които най – често се оказват корумпирани.

Ограничения

Схващането за демокрация има своите типични ограничения по отношение на моралната същност. Имайки предвид факта, че представителната демокрация признава правото на мнозинството от населението да налага своята воля на малцинството, дори насилствено, ако е необходимо. В случая става въпрос за потискане на една част от хора, извършвано от друга част от същата общност от хора. В този смисъл пряката демокрация определено е по – справедлива от представителната, защото при пряката демокрация мнозинството от хора взема решенията директно, докато при представителната демокрация решенията се вземат от неколкостотин “представители”, които са избрани от една част от населението, която е главно малцинствена.
От друга страна, при пряката демокрация (при която няма политически представители) корупцията (която е толкова характерна за същите тези представители) би изчезнала заедно със самите тях. Това означава, че цялото човешко общество би функционирало много по – ефикасно, най – вече от гледна точка на това, че е осигурено равенство за всички.
И при двата вида демокрация обаче, става въпрос за налагане на волята на една част от населението върху друга част. При представителната демокрация тези, които налагат волята си са малцинство, а при пряката демокрация – мнозинство. Именно затова някои, от морална гледна точка, настояват за правото да игнорират Държавата. Практическото прилагане на това право обаче означава просто създаване на гражданско неподчинение. Други пък смятат, че абсолютно свободното придвижване на хора ще разреши на малцинствата, които нямат свои представители в демократичните правителства в родината си, да не бъдат задължени да понасят налагането на волята на мнозинството, а да се чувстват свободни да напуснат страната си.

Дебати за гласуването и консенсуса при анархистите

Една анархистка теория от XIX век казва следното: “Вотът означава липса на демокрация!”. Анархистите предпочитат единодушието или консенсуса пред гласуването.
Според Брутус Мандал пряката демокрация се състои в осъществяването на дебати и колективни решения в рамките на дадена група от хора, които са обеднинени в асамблея. Изборът, който ангажира цялата общност, трябва да бъде осъществяван при спазване на пълна прозрачност, без йерархично посредничество и с отзоваване на евентуални политически представители, назначавани на различни по продължителност мандати.
Други анархисти, като например Ерико Малатеста и Мъри Букчин (“Либертарното устройство на общините”) смятат, че гласуването е необходимо.

Превод от френски език за „Без Лого“:
Ирис Ким