„Докога с кокалите на Левски ще си измиваме срама от историческата ни парализа?!… Трябват ни нови… кокали!“

Четвъртък, 5 февруари

Сутринта, докато се бръсна и слушам новините, радиото съобщава, че в „крепостта на френската компартия“ Сен-Дени е започнал нейният ХХII конгрес, на който присъстват много делегации на източни и западни „братски“ партии. Наострям уши, защото около така наречения еврокомунизъм от доста време се вдига шум и е възможно на конгреса да се получат пукнатини в „моралното и политическото единство на международното раб. и ком. движение“. Понеже ще закъснея, отказвам закуската и моля „графинята“ да ме отведе с колата си до гарата. Освен билет, купувам и вестник „Юманите“ – органът на ФКП. В него намирам материали за откриването на конгреса, делегациите и състава им. Вниманието ми привличат „съветската“ и българската. На Лионската гара си купувам „Фигаро“ и „Либерасион“ и вземам метрото за две спирки.
В тези вестници има допълнителни информации за тукашния ХХII конгрес. Във „Фигаро“ пише, че съветската делегация се ръководи от Андрей Кириленко – третият човек в йерархията на Кремъл след Брежнев и Суслов (годината е 1976). Отново преглеждам „Юманите“ и виждам програмата на домакините. След закриването на конгреса, в неделя, на 8-ми, ще се проведат митинги на закрито в 14-те зали на летище Бурже (до Париж, където се провеждат демонстрации на новостите в световната авиация). Залите са наети за случая от ФКП. Мозъкът ми работи на бързи обороти… Вниманието ми е приковано от Кириленко, украински апаратчик, който е въведен във висшите партийни сфери от покойния Хрушчов, който е бил по времето на Сталин първи секретар на украинската компартия. Кириленко остана при Брежнев и се бе закрепил, както пишат, на трета позиция – член на политбюро и секретар на ЦК на КПСС. Двамата със Суслов са заместници и евентуални наследници на болния и грохнал Брежнев. В главата ми се ражда план, който ще нарекат, както обикновено, химера. Ще трябва да го обмисля всестранно, но по-важното е дали ще се намерят хора за изпълнението му – ето кое, както толкова често досега, е химеричното.
За да завърша и да не се връщам повече към този „важен персонаж“ според тукашната преса (в интерес на истината, аз никога не съм смятал, че сред висшите ръководства на компартиите, включително съветската, има личности, чийто интелект и теоретичен багаж заслужават внимание), ще разкажа и онова, което научих впоследствие за моя „обект“. През 1982 година умира Суслов. Брежнев също напуска божия свят и мястото му се заема от шефа на КГБ Юрий Андропов. Една от първите му работи е да елиминира конкурентите. Всъщност единственият е 76-годишният Кириленко, за който на Пленум на ЦК на КПСС е обявено, что „он впал в старческий маразм и в ноябре 1982 года отправлен на пенсию“. (Ако старческото оглупяване беше критерий, отдавна трябваше като „маразматици“ да бъдат отправени на „заслужена пенсия“ почти всички членове на Брежневското политбюро!) Биографичните бележки за тази „бележита личност“ завършват с още един интересен факт. В своята книга (в която става дума за папата) „Шпиони във Ватикана“, излязла през 2009 г., американският журналист Джон Колър съобщава, че през ноември 1979 г. съветското ръководство е издало неофициална смъртна присъда срещу папа Йоан Павел Втори (полският „папа Войтила“). В свръхсекретна заповед, то е разпоредило на КГБ да употреби срещу папата “средства, които, ако е необходимо, могат да бъдат повече от дезинформацията и дискредитирането“. В нея се казва още, че “трябва да бъдат използвани всички достъпни средства, за да бъде избегната новата насока в политиката, започната от полския папа“.
Под заповедта стояли подписите на членовете на политбюро или Президиума на ЦК на КПСС Михаил Суслов, Андрей КИРИЛЕНКО, Константин Черненко и на секретарите на ЦК Константин Русаков, Владимир Пономарьов, Михаил Зимянин, Иван Капитонов, Владимир Долгих и, кой още мислите,… Миша ГОРБАЧОВ!
Всички тези събития обаче се разгръщат доста по-късно, а аз пиша за началото на февруари 1976 г. Още с откриването на конгреса, Жорж Марше е заявил, че „пролетарският интернационализъм“ трябва да бъде реципрочен, тоест на пазара, ако перифразираме Шейлок, трябва да бъде ока за ока! Като се дешифрира фразеологията (за това не е нужно да си Шамполион), се разкриват прозрачните противоречия в конфликта между КПСС и западните компартии!

Петък, 6 февруари

Събудих се много рано. Планът беше узрял в главата ми. След работа ще отида до Хаджията, за да споделя с него обмисленото, макар и като сценарий, без да го посвещавам в намеренията си. Исках да чуя неговата преценка, знаейки отнапред реакцията му. За свършеното щях да му разказвам после, ако всичко минеше благополучно… Тогава, а и години след това, аз не криех от него своите идеи срещу бездействието, което убива организацията или я превръща в нещо подобно на религиозна секта със смешни ритуали и изпразнени от съдържание проповеди. Споделях с него, защото, независимо от враждебното му отношение срещу всяко действие, което е „вън от закона“, той имаше изключително богати връзки в международните анархистически среди, създадени през изтеклия четвърт век, откакто беше пристигнал от Турция през Италия в Париж.. При нас, макар и „неформално“, както казват днес (или без организационни връзки) в движението винаги е имало, ако не в една страна, то в друга, групи, организации и течения, адепти на различни методи за противостоене на властта, от просветителството до въоръжената борба. Независимо от различията ни, съществува солидарност и взаимопомощ, дори когато „пацифистите“ се разграничават рязко и „осъждат“ публично акциите на „авантюристите“… Такива млади и решителни хора ми бяха нужни за някои повече или по-малко „велики дела и грандиозни планове“ и аз се надявах с помощта на другари като нашия стар „носорог“ да ги намеря. Затова разисквах с него често тези теми и споделях някои от своите идеи… С тези мисли се отправих на работа. Продължавахме да се давим в прахта на пробивания бетон, която запълваше ноздрите, влизаше в ушите и очите, въпреки очилата и като че ли правеше още по-разбираем поета, който пишеше „и хладен гроб – сладка почивка“. Главата ми бучеше и дявол знае колко беше кръвното ми налягане, а аз не можех да си обясня мощния инстинкт за самосъхранение, който поддържаше жаждата за живот на милиони като нас, които срещу много по-малки жертви и по-малко усилия биха могли да променят и да направят значително по-поносим, по-достоен и по-желан собствения си живот и този на себеподобните…
След като привърши работният ден, отидох при Хаджията. Започнах нашия разговор с това, че на днешния ден преди 103 години обесиха Дякона Левски, а той ми предложи да… напиша статия за „Наш път“. Избухнах:

– Хаджи, докога с неговите кокали ще си измиваме срама от историческата ни парализа? „Нашите“ всеядни властници продължават да ги оглозгват, а народът се прави, че не разбира шмекерията на управниците си и собственото си падение… И ние ли трябва да им подражаваме? И не ти ли е минавало през ума, че остарелите и излъскани от употреба кокали на нашите герои от миналото, чиито биографии се поместват регулярно всяка година във вестници и списания, няма да ни помогнат… Казвам му, че се срамувам от тоя ритуал, който е амортизиран. Трябват ни нови… кокали!

– Лесно е да се говори, но ти мислиш ли сериозно, че можем да направим нещо друго, по-различно, така както ни гледаш?

– Да, ако можеха да се намерят половин дузина истински мъже и жени…

– И какво би направил, ако ги имаше?

– Ето какво: нали знаеш, че в момента се провежда ХХII конгрес на ФКП…

– Е, и какво?

– Имай малко търпение и не ме прекъсвай! Дошли са делегации от всякъде, включително и от СССР. „Съветската“ се води от Кириленко. Конгресът приключва работата си утре, а в неделя ще се провеждат митинги на закрито в 14-те зали на летище Бурже. Главните действащи лица ще бъдат оратори от „братските партии“ в страните на „строящия се комунизъм“ и на „прогнилия капитализъм“. Във всяка от залите ще се проведе по един такъв митинг. Най-важният ще бъде с Марше и Кириленко…

– И ти искаш да ги взривиш ли?

– Не, Хаджи, намеренията ми са много по-миролюбиви. Ще се приближа до госта, преди да са влезли в залата и ще го подпра с нагана – калибър 11,45 – в ребрата, след което, пред алтернативата да го взема за спътник по пътя до свети Петър или при Луцифер, ще поискам да ми докарат хеликоптер, с който да отлетим двамата…

– Става за сценарий на филм, само че в реалния живот или охраната му ще те разоръжи, или снайперистите ще ти пръснат черепа…

– И това е предвидено: когато извадя револвера, ще извикам гръмогласно, че митингът е инфилтриран с мои другари, които при една „трудова злополука“ („аксидан дю травай“) ще хвърлят бомбите си в тълпата. И понеже там ще има поне стотина хиляди „възторжени посрещачи“, можеш да си представиш каква хекатомба ще се получи. И не толкова от шрапнелите, колкото от паниката и бягството на обезумялата от страх тълпа…

– Значи ти си готов да загинат няколко хиляди невинни жертви.

– Хаджи, аз давам на организаторите и на охраната възможност за избор. Ако всичко завърши по план, няма да има нито една жертва, а за „невинността“ нека не говорим…

– Като слушам демоничните ти слова, ми настръхват косите и се питам не си ли луд! Но все пак, да чуя! За какво ти е Кириленко? Какво ще правиш с него?

– Най-напред ще трябва да го откараме на тайно и недостъпно място. Например в пещерата при твоето лозе край испанската граница.

– Пилотът на хеликоптера нали ще знае къде сте, ще го убиеш ли, за да мълчи?

– Не. Там, където ще кажа да кацнем в Пиренеите, ще трябва да ни чака кола с наши приятели. Предварително, чрез радиовръзката на хеликоптера, ще предупредя, че всеки опит да бъдем проследени ще завърши… летално за „високопоставения гост“. След като кацнем, ще запалим хеликоптера и ще пуснем пилота да си върви по живо, по здраво, но с белезници на гърба…

– А после?

– После ли? После, в течение на два месеца, Кириленко „ще говори за своята престъпна дейност и тази на съучастниците му от Кремъл“. Всяка нощ сензационните му показания ще бъдат предоставяни на медиите, придружени от изложение на нашите позиции по всички социални и интернационални въпроси, както и нашите програмни искания и стратегически цели. Така мисля, че за тези два месеца ние ще можем да направим пропаганда на нашите идеи пред четири милиарда души, колкото не бихме могли да постигнем за 4000 години с всички вестници и списания, с които разполагаме в целия свят, включвайки в това число и „Нашия път“, за който ти ме караш да пиша статия за Апостола…

– А Кириленко, какво ще направите с него, ако това, което си измислил стане, колкото и невероятно да е?

– Той е последната ни грижа. Мисля, след като изцедим всичко от него, да го оставим някъде през нощта по прашните селски пътища и да съобщим да си го приберат. Той ще има правото на избор: да се прибере „на родину“, където ще приключи земния си път с куршум в тила, отправен от властващата мафия, задето е нарушил закона на Омертата, или да стане емигрант като нас. Е, не точно като нас, защото няма да отиде на постройките, а ще си пише мемоарите, за които ще му платят милиони. Както виждаш, планът ми е съвсем хуманен и няма нищо общо с непрекъснато заклеймявания от теб тероризъм…

– Това, което ми разказваш, е невъзможно! Тук трябват професионалисти и то от най-висока класа.

– Ами кое ни пречеше да ги създадем, бе?

Тук вдигнахме рамене, млъкнахме и двамата, след което Хаджията предложи да отидем да вечеряме при Мадлен, но аз отказах, защото бях преуморен и поисках само да телефонирам в Б. Хаджията подхвърли:

– Няма ли да се ожениш, та да си седнеш и ти на задника, като всички ни?

… Вместо да се обяснявам, набрах телефонния номер и попаднах на Катрин. Питах я ще има ли утре път към Париж, защото искам да я видя и говоря за една важна работа. Отговори, че е съгласна да се обади в квартирата ни следобед, преди вечерната служба в църквата на „падворие“ на улица Криме. След като и това беше уредено, излязохме заедно с Хаджията и се качихме на метрото, където той слезе на „Барбес-Рошешуар“, а аз продължих до Гар дьо л’Ест и от там по линията Пон дьо Севр се прибрах. Беше станало късно, Бекяра беше заспал…

Събота, 7 февруари

Въртя се в леглото си… Моята единствена „утеха“ е, че и по времето на Диоген е било същото… Само че ме е срам и съм безпомощен. За акциите, които могат да разтърсят света, един войн не стига! Заех се с нещо по-земно, да приготвя една голяма тенджера с леща… След около два часа това ми занимание беше прекъснато от „графинята“. Уговорих я за утрешния неделен ден да ме заведе с колата си до Бурже, поради голямото ми желание да видя как протичат „мероприятията“ на тукашната компартия, която беше най-голямата в Европа след италианската. Тя нямаше нищо против. Каза, че ще дойде да ме вземе преди 9 часа. Митингите започваха след 10. Поканих я на готов кекс с кафе, но тя отказа – тези храни не били здравословни. Докато разговаряхме за нейната работа, се прибра и Бекяра. Казах му, че ако иска, утре мамзел може да ни заведе да видим как минават тук политическите митинги и му обясних за какво иде реч. За него това беше разнообразие и той се съгласи веднага…

Неделя, 8 февруари

Сутринта станах рано, разтърсих съквартиранта и го питах ще дойде ли с мен на митинга в Бурже. Нужно му беше известно време да се съвземе, след което стана и закусихме. Аз се обръснах, подстригах стърчащите косми от брадичката ми, облякох сивия си костюм с небесно синята риза, поставих една сива кадифена папийонка, взех си и елегантния бастун и заприличах на социалист от края на миналия век. Бекяра беше облечен като за работа, сложи си само един нов панталон, с който се беше снабдил от „пазара на бълхите“, на Клинянкур. Бяхме готови, в очакване на госпожицата. Взех несъстоялия се свинар със себе си, не защото можеше да ми бъде полезен в „работата“, но ми трябваше като свидетел пред Хаджията, който иначе можеше да си помисли, че фантазирам или че… провокирам.
Точно в 8:30 часа разжалваната графиня позвъни. Без да се бавим, слязохме и се качихме в колата ѝ, която тя беше паркирала под прозорците ни на Авеню де Версай. По улиците в неделния ден още нямаше движение, минахме през града, избягвайки обичайните парижки задръствания, и го напуснахме през Обервилие, след което продължихме на североизток, заобиколихме градчето и пристигнахме на летището в 9 часа и 10 минути. Макар че имаше още близо час, партийци и любопитни бяха започнали да се събират. Мамзел гарира колата в определения за целта паркинг, след което се разходихме сред хората. Видях улицата, по която щяха да пристигнат колите с делегатите на конгреса и техните гости. Те ще слязат пред входа, откъдето водеше път за залите, в които щяха да се състоят митингите. Разстоянието между двата пункта беше не повече от стотина метра. Постепенно около тоя път започнаха да се събират на купчини млади хора. Това бяха френски комсомолци, които щяха да охраняват „вождовете на европейския пролетариат“. В десет часа комсомолците се бяха строили вече в три редици от двете страни, прегърнати през рамене, образуваха жив „тунел“, известен ми още от червенково време, през който щяха да минат височайшите гости и техните домакини, защитени с телата на младите. Откъм пътя се зададе първата група, в която един до друг вървяха Марше и Кириленко. Нямаше време да разсъждавам, приближих се, оставяйки зад себе си двамата и потупах с ръка прегърналите се комсомолци. По лицето ми беше изписана най-невинна усмивка и казах „Прашу прашчение!“ Мислейки, че съм съветски другар, който е сбъркал пътя, те ми отвориха пролука през живия плет от тела и аз влязох в тунела, точно когато първата делегация отминаваше. Зад нея идваше на около 15-20 метра следващата. Ускорих крачка и се залепих за водещата група, бях на около метър от „тавариш Кириленка“. Моята поява не направи никому впечатление, толкова благопристоен беше външният ми вид. След по-малко от минута приближихме входа за залите. Трябваше да съобразявам бързо. Вместо да вляза с делегацията и да заема полагащото ми се място в деловия президиум, счетох за по-благоразумно да си изляза по същия начин през тройната жива верига, която, докато скандираше приветствията си, ми направи път и аз излязох от тунела. След това се промъкнах през тълпата към мястото, където бях оставил придружителите си. Бекяра, като че ли беше разбрал смисъла на маневрата ми и рече:

– Гоше, ами то човек ако рече, може с отвертката да ликвидира тоя тупан.

Не отговорих нищо и казах на смеещата се глуповато графиня:

– Дойдохме, видяхме и сега можем да си ходим, без да сме победили.

Тя отиде да вземе колата си, а Бекяра ме гледаше, очаквайки да му кажа нещо, но аз продължавах да мълча и си мислех, че експериментът можеше да завърши и с известни компликации. Независимо от това какво са си мислили комсомолците, ако изобщо са били способни на това в състоянието на екстаз, в което бяха изпаднали при близостта до „ръководителите на френския и световния пролетариат“, аз доказах, че планът ми не беше фантастичен, тъй като изпълних първата му част. За втората липсваха неколцината мъже.
По обратния път с колата замолих мамзел да ни остави на Порт дьо Клинянкур, благодарих ѝ и се сбогувахме, а ние с Бекяра, минавайки край сергиите на битпазара, се запътихме към пасаж Пенел. Само че Хаджията отсъстваше. Не ни оставаше друго, освен да се приберем и да довършим тенджерата с лещата.

Феранте Пала