Терминът “икономически балон” означава прекомерно и изкуствено повишение на цената на дадена стока за продължителен период от време поради финансова злоупотреба. Начинът, по който се предизвиква “икономическия балон”, е следният: спекулантите “струпват” (“складират”) дадена стока (или спират да извършват дадена услуга) и когато нейното търсене се увеличи, тогава цената й също започва да се повишава. Други спекуланти забелязват, че цената на въпросната стока (или услуга) се повишава, те също искат да участват в покупката, като увеличават търсенето и цената. Този процес продължава и цената се увеличава все повече и повече. Тези, които първи са закупили стоката, я продават, за да покрият разходите си. Цената на стоката продължава да се увеличава и вече достига до абсурдни размери, но дори и тогава някои спекуланти продължават да купуват. Идва един момент обаче, в който всички искат да си възвърнат средствата (които са вложили в купуването), като препродадат дадената стока. Но се оказва, че вече няма купувачи. Тогава стоката започва да се предлага на каквато и да е цена, само и само, за да се продаде. Така “икономическият балон” се спуква и цената на стоката рязко се понижава и достига до някакви нормални стойности. По принцип, “икономическите балони” се контролират основно от два главни закона: продължават по – дълго от очакваното и експлодират неизбежно.

Кризата от 2008 г. в САЩ с появата на “икономическия балон” в недвижимите имоти, беше провокирана от кредитни и ипотечни спекулации. В средата на 2008 г. този икономически балон се спука и централните банки в различни щати на САЩ поискаха да се ликвидира банковата система. Кредитните дружества, които спекулираха с цените на недвижимите имоти, бяха най – засегнати; много от тях фалираха. В същото време цените на ипотеките продължиха да се повишават; имаше значително увеличаване на безработицата, както и обезценяване на американския долар.

Този феномен се разпространи много бързо сред всички световни икономики; кризата вече придоби световни мащаби. След САЩ, икономиките на Ирландия, Исландия и Дания също бяха засегнати. В Испания и в Португалия рецесията и безработицата и до сега продължават да се увеличават. Строителният сектор в двете държави е най – засегнатият. Кризата засегна Австралия, Нова Зеландия и дори Япония. В Латинска Америка бяха засегнати най – вече Чили, Аржентина и Бразилия. Истината е, че вече няма нито една световна икономика, която да не е засегната от кризата; всички държави повече или по – малко са засегнати от рецесията, която придоби световни мащаби. В момента дойде ред и на Гърция; към нея е насочен не само строгият контрол на световния финансов сектор. Към Гърция е насочен и погледът на всички онези хора, които станаха свидетели на избухващите по гръцките улици протести, бунтове и вълни на недоволство. В гръцките събития хората видяха лъч на надежда, че протестите ще се разпространят и извън страната и че съпротивата и борбата против капитала ще нараснат в глобален процес (също както и самата криза). За това е необходимо да познаваме актуалния облик на гръцкото общество (макар и схематично), за да осмислим динамиката на кризисния процес и неговия обхват, както и съпротивата на народа, която вече продължава от няколко месеца (най – вече в Атина, която в момента е и най – “нервната” точка в страната).

Първите данни, които могат да дадат представа за облика на гръцките събития, свързани с кризата и с нейния обхват, са именно статистическите данни за населението. Към момента в Гърция живеят около 11 300 000 души, от които около 5 000 000 живеят в Атина и малко над 1 000 000 – в Солун. Тоест, малко над 50 % от цялото население на страната живее в двата града. Това определя не само териториалния облик на страната, но и ситуацията, свързана с настоящата криза, защото мобилизациите, съпротивата и уличните бунтове против държавната система се провеждат изключително в Атина и в Солун. Въпреки това, в днешно време 20 % от гръцкото население работи в селското стопанство, което поставя Гърция на едно от първите места сред европейските държави по важност и развитие на селскостопанския сектор. 20 % от хората в активна възраст в Гърция работят в някои от секторите на индустриалната промишленост (хранително – вкусова промишленост, текстилно производство или строителство). Но всъщност, цялата икономическа действителност на Гърция зависи почти напълно от обществения сектор и от туризма.

В този смисъл всичко се оказва логически свързано и предопределено; разпределението на повече от половината от гръцкото население в двата града (Атина и Солун) съвсем не е случайно. То е резултат от държавното планиране, което датира от 1970 г. и се провежда под ръководството на различните управляващи политически партии, които са се редували преди, но продължават да се редуват и сега. Както и в други европейски страни, гръцката политика също се характеризира с двустранна политическа система, при която само две партии могат да бъдат на власт. Двете главни партии в гръцката политическа система са социалдемократите и консерваторите. Взаимната размяна на властта между тези две партии се прави от десетилетия и въпреки различните нюанси, и двете партии подкрепят идеята, че тази от тях, която през дадения мандат е на власт, трябва да играе най – главната роля в гръцкото общество и въобще в гръцката Държава, и трябва да упражнява пълен контрол не само върху политическия живот, но и върху икономическия. От там произлиза и огромната концентрация на хора в Атина и в Солун, която е неизбежна, защото за целите на управлението и на контрола са нужни голям брой чиновници и работници. В момента по – голямата част от работниците на заплата зависят от Държавата, обществения сектор и туризма.

Без съмнение обаче, силното държавно присъствие в икономическия живот на страната бива ограничено след влизането на Гърция в ЕС през 1981 г. Тази ситуация, както и вълната от приватизации (не само в Гърция, но и в Аржентина), с които беше изпълнен периода 1990 – 2000 г. предизвикаха известно разделяне на държавния апарат в ущърб на частния сектор относно въпросите, по които преди само държавата имаше изключителното право да взема решения. Един от тези сектори е образованието, в който (след приватизациите) започнаха да се появяват първите огнища на протести против “гъвкавото” работно време и уволненията. Това, което започна в образователния сектор малко по малко се разрасна и достигна и до други сектори като този на услугите.

Всички станаха свидетели на последствията от протестните вълни.

В момента Гърция преживява най – силната рецесия от 1970 г. насам. Безработицата сред младежите е около 40 % и именно те станаха главните инициатори на бунтовете. От седмици страната е парализирана от повече от 15 всеобщи стачки, които бяха обявени още щом започна голямата кризисна вълна. Последната от стачките, тази през юни, имаше съвсем ясна цел – да попречи на въвеждането на обществените “орязвания”, които бяха предложени от Международния Валутен Фонд и от Европейската Централна Банка, за да се защитят интересите на френските и немските банки, които са и главните кредитори на Гърция. Парадоксалното е, че същите банки принудиха Гърция да поиска заеми от тях, за да погаси дълговете си. Или с други думи казано, същите кредитори, които изискват от Гърция да приложи техните ограничителни мерки, са готови да дават заеми, за да изплаща после гръцката държава. Става въпрос за 50 000 000 000 евро, както и за “спестяване” в размер на 28 000 000 000 евро, което ще се отрази изключително негативно върху икономическите и социалните придобивки, които гръцкият народ си е извоювал през последните 40 години.

В момента икономическата и социалната система в Гърция е повече от агонизираща, откъдето и да се погледне. Затова пък гръцкият народ не остана безучастен, а точно обратното – предприе решителна съпротива срещу яростта на световните финансови институции. Действията на гръцкото анархистко движение са концентрирани именно в това пробуждане за борба; гръцките анархисти изиграха изключително важна роля в уличните бунтове, както и в окупирането на фабриките, офисите и университетите. И въпреки, че анархисткото движение в Гърция е малко по обхват (в сравнение с радикалните революционни позиции на Гръцката комунистическа партия, например), анархистите успяха да спечелят общественото уважение.
За разлика от други региони в Европа, в Гърция анархосиндикализмът не е мажоритарно анархистко движение, а точно обратното – недоволството преминава отвъд границите на синдикалните рамки и “пазара на труда”. Под “капитализъм като свързваща система” не се разбира непременно противопоставянето “капитал – труд”, защото идеята за социална борба, разглеждана само в чисто икономически аспект, означава достигане до средата на пътя без възможност да се продължи напред. Възможността за скъсване със сегашната система не трябва да се разглежда като “изолация на трудещите се”, а да се анализира много по – задълбочено. Борбата трябва да се разглежда като цялостна еманципация, която не трябва да засегне “работниците на заплата”, а да излезе открито против консуматорското общество и против системата, която превръща човешкия живот в стока.

Социалната експлозия в Гърция е само началото. Кризата ще обхване и други европейски държави, които са с по – силни икономики, каквито например са Италия, Испания и Португалия. Ситуацията в Гърция е съдбоносна не само за световния икономически ред (с неговите добре познати финансови рецепти за намаляване на дълга, социални “орязвания” и приватизации), но също така и за всички онези, които виждат в гръцките бунтове начин за изправяне против политическата и икономическата власт. Огромното значение на това, което се случва по гръцките улици се състои във възможността гръцките бунтове да се превърнат в катализатор на съпротивата срещу капитала и в други държави, на които тепърва им предстои да изпаднат в подобна икономическа криза. Затова бунтът и съпротивата трябва да излязат извън границите на Гърция; трябва да си дадем сметка, че проблемът не е типично гръцки, а е световен. Проблемът е капитализмът в каквато и да е форма.

Статията е публикувана в
“Либертад!”, бр. № 59, октомври – ноември 2011 г.
Буенос Айрес, Аржентина
автор: Гастон

Превод от испански език за „Без Лого“:
Ирис Ким