по повод статията на Ал. Наков в „Св. Мисъл“, брой 3 от март 2012 г.
На 9.9.1944 г. в България е извършен военен преврат, организиран за трети пореден път в рамките на 21 години от небезизвестните агенти на съветските тайни служби – Кимон Георгиев и Дамян Велчев, вездесъщите основатели на Военната лига през 1919 г. и на фашизоидно-болшевишкия кръг „Звено“ през 1927 г.
В превратаджийското правителство на ОФ (Отечествен фронт) първият е премиер, а Дамян Велчев – министър на войната, тоест те заемат двете най-важни държавни длъжности. В това правителство участва и земеделският лидер Никола Петков като министър без портфейл. В дузината му министерски задължения се откроява и особено важната функция контрол над дейността на МВР. Решението за ареста на делегатите на Общонационалната конференция на българските анархисти през март 1945 г. е взето на извънредно заседание именно от правителството на ОФ. Според споделеното впоследствие от Добри Терпешев – също министър без портфейл от БКП – пред хасковския анархист Панайот Манахилов това става по предложение на Петков, който се аргументира, че „анархистите са били винаги асоциални елементи“, които „в напрегнатата военновременна обстановка биха могли да създадат непредвидим хаос и големи неприятности на Народната власт“.
Нищо учудващо в становището на г-н Никола Петков, като се има предвид, че още земеделският водач Ал. Стамболийски не крие истеричната си фобия към анархистите, считайки ги за „умствено увредени, невротични субекти с психични отклонения“ и дори споделя с приближените си възможността за интернирането на такива психопатологични, хулиганстващи екземпляри в специално оборудвани заведения в трудно достъпните краища на държавата под непрекъсната военна охрана! Ако това не е мракобесен сталинско-фашистки синдром, здраве му кажи!
През м. март 2012 г. се навършиха 89 години от башибозушкото клане на българските анархисти, което правителството на БЗНС устройва в град Ямбол на 26 и 27 март 1923 г. В казармите на Четвърти конен полк без съд и присъда са разстреляни над 30 анархисти, сред които и обаятелният казанлъшки анархист Тодор Дързев, който пред дулата на манлихерите и картечниците пее руската анархистическа песен „Споемте-же песню под громы ударов…“ Картината е толкова потресаваща, че двама от екзекуторите припадат, а останалите панически изстрелват джепането си. Претекстът за кървавата вакханалия на властниците-дружбаши е проваленият митинг в Ямбол, свикан от ФАКБ срещу закона за изземване на огнестрелното оръжие от българското население. Общо арестуваните митингуващи наброяват над 300 души, като повече от половината впоследствие „изчезват безследно“. Кръвожадното избиване на митингуващите анархисти в Ямбол и незабавно последвалите свирепи репресии и убийства на членове на ФАКБ в цяла България е извършено по личната инициатива на министър-председателя Ал. Стамболийски.
Ето какво пише по този повод известният хасковски анархист Делчо Василев – брат на убития в Ямбол анархист Димитър Василев: „Стамболийски носи абсолютната отговорност за извършеното злодеяние в Ямбол, защото той беше начело на земеделското управление не като „народовластник“, а като самозабравил се тираничен самодържец и от негово име се извършиха всички тези садистични изстъпления в Ямбол и в България срещу анархистите, както и последвалото щедро възнаграждение на инквизиторите-убийци.
В град Ниш правителството на Стамболийски бе сключило споразумение със сръбско-хърватско-словенското кралство за съвместни действия за унищожение на българското анархистическо движение, чиято масовост и организираност плашеше властимащите и в другите балкански държави. В резултат на това споразумение бе заповядана и касапницата над анархистите в град Ямбол. На „оперативка“ на министерския съвет Стамболийски наставлявал Константин Муравиев – негов племенник и министър на войната – и министъра на вътрешните работи Христо Стоянов „да организират унищожението на анархистите като бесни кучета, защото това налагат държавническите съображения“. (Държавен архив – Хасково, л. ф. 1057)
Дружбашката власт започва всеобхватна наказателна офанзива против анархистите в цялата страна. Само в град Хасково са арестувани над 50 души, между които известният с безпримерната си храброст Жеко Гергинов, неговите сподвижници Недю Георгиев, Стоянка Калянова, Руен Русев, Асен Хаджирусев, Зоя Бойкова и още редица други адепти на анархистическите идеи. Повечето от тях „изчезват безследно“ – тоест са избити без съд и присъда. Убит в затворническата си килия от надзирателите е и Жеко Гергинов…
В отговор един друг легендарен анархист – Васил Икономов – решава да вдигне във въздуха сградата, в която се провеждат заседанията на министерския съвет. В атентаторската група участват Георги Шейтанов, електромонтьорът от София Борис Буналов, който трябва да осигури изправността на адската машина, неговият съгражданин Йордан Николов – „Бакунин“, братята Делчо и Иван Василеви от Хасково и още неколцина анархисти, решени на всяка цена да въздадат възмездие на управляващите дружбаши за извършените от тях масови убийства в Ямбол и страната. Икономов възнамерява да използва опита на солунските атентатори-анархисти при взривяване на „Банк Отоман“ в Солун през 1903 г. Подготовката на начинанието обаче отнема много време и бива изпреварено от деветоюнския военен преврат на офицерската хунта на Кимон Георгиев, Дамян Велчев и генерал Иван Вълков…
Да се върнем обаче на „казуса Никола Петков“, с чиито внушения за незабавното арестуване и „обуздаване“ на делегатите на княжевската конференция на ФАКБ започва тази статия. Този високообразован политик-интелектуалец е съучастник на деветосептемврийските превратаджии и има пряко отношение и към развихрилите се убийства без съд и присъда в течение на почти година след 9.9.1044 г., в резултат на които „изчезват безследно“ хиляди „отявлени народни врагове“, сред които и български анархисти.
Докато е министър в правителството на ОФ, Никола Петков е с „бронирана съвест“ и враг на каквато и да е милост. Когато при него идва съпругата на последния министър-председател преди девети септември Константин Муравиев, за да измоли освобождението от карцера на тежко болния си мъж, тя остава смразена от високомерния отказ на Петков: „На народни врагове и на фашисти аз не помагам. Напусни веднага канцеларията ми!“ (Документален сборник „Непознатият Муравиев“ – спомени, стр. 219-220)
Когато обаче болшевишките главорези му скрояват „дървения балтон“ и Никола Петков изпада в безнадеждна немилост пред сталинските палачи в България, които го „даряват“ със смъртна присъда на 16 август 1947 г., от неговия политически хъс не остава и помен. Той пише 5 сърцераздирателни писма до агента на Сталин и министър-председател по съвместителство Георги Димитров, т. нар. „лайпцигски лъв“. В тях той го моли за прошка, като поголовно предава свои другари, които го били подвели и подклаждали опозиционните му настроения против „народната власт“. Четири писма в същия дух пише и до другия ръководен подлец, изпълняващ длъжността председател на републиката – Васил Коларов. Пише и до съветския извънреден и пълномощен министър в София – Степан Кирсанов. Ще цитирам откъслеци от писмата му до Георги Димитров, които завършват всеки път с една и съща фраза:
“В името на онова чудно момченце, Вашето покойно дете, чийто портрет Вие ни показахте, когато бяхме на гости у Вас в Москва, и гледахте с толкова бащинска любов, нежност и тъга, моля Ви, г-н министър-председателю, бъдете така добър и отменете моята смъртна присъда.“ (АМВР, II съд. 2649, т. 12, л. л. 14-15, 19-25, 39-45. Оригинал. Ръкопис. Препис.)
Също в извадка от първото писмо от 19 август 1947 г.: “Уважаеми г. министър-председателю, позволете ми да се обърна към Вас за милост. Признавам, че моята двегодишна политическа дейност е изцяло погрешна и най-искрено се разкайвам за нея. Трябва да Ви изповядам, че тази моя дейност, за която на първо място нося отговорност, разбира се, аз, е резултат на внушения и съвети, давани ми от други. Кой би могъл да не вземе под внимание и да се усъмни в съветите на главата на БПЦ Негово Блаженство Екзарх Стефан, имащ доверието на правителството… Той посъветва завръщането на д-р Г. М. Димитров, защото се ползвал с пълното доверие на западните демокрации. Негово Блаженство до края на участието ми в управлението явно, а и след това тайно, направляваше със своите съвети и указания нашата дейност. Кой не би се вслушал в съвета на народния регент проф. Венелин Ганев да се направи изложение за отлагане на изборите, насрочени за 26 август 1945 г.? Това изложение беше подписано от мен, а е написано от първата до последната страница от народния регент проф. В. Ганев, но цели две години аз понесох всички обвинения за него. Та нали проф. Петко Стайнов, тогава м-р на външните работи, представител на „Звено“ в правителството на ОФ, успя да отложи изборите. Кой не би повярвал на народния регент проф. В. Ганев, когато заявява, че ще предизвика криза в правителството на г. К. Георгиев, която бе осуетена само благодарение на личната намеса на г. генерал Бирюзов пред регентите. Кой не би повярвал на довчерашните колеги-министри звенари, социалдемократи, земеделци, че се работи вътре, че трябва да се продължи дейността и да се търси удобният момент за криза? … Както виждате, г-н министър-председателю, върху мен са влияели с внушения и съвети хора, на които не може да не се вярва, защото някои от тях и днес участват в управлението… Моля Ви г-н министър-председателю, дайте ми възможност отново да заработя с всички сили за единствената спасителна за България политика, водена от правителството на ОФ под Ваше ръководство, а именно: искрено сътрудничество между БРП (к) и БЗНС чрез ОФ и сърдечна дружба със СССР, която единствена може да осигури бъдещето и преуспяването на България.“
Останалите писма на разкайващия се Никола Петков са в същия унизителен тон и дух, явно пишещият не съзнава историческия факт, че „Москва на сълзи не вярва“, че за държавниците моралът е фиктивна категория, че за тях важи само вълчият нагон да налапат цялата държавна власт и не прощават на никой, който дръзне да посегне към нея.
Едно съвсем бегло сравнение между държавника и анархиста е ярко показателно. Нима може да се сравни хленчещият, умоляващ земеделски водач Никола Петков или не по-малко треперещият за живота си сталинист Трайчо Костов, който преди да бъде пречукан от собствените си „съратници“, е един от палачите на Никола Петков, с героичното държание на анархиста Тодор Дързев, загинал с песен на уста пред екзекуторите?!… Автентични факти свидетелстват, че подобно е поведението на плеядата анархисти пред смъртта или през дългите години в каменните душегубки на затворите. Ето заключителните думи на анархиста Манол Васев пред хасковския околийски съд през 1956 г., само месец след като е освободен от Старозагорския затвор, където е изтърпял предишната си петгодишна присъда: “Граждани съдии, обвинявате ме, че водя пропаганда в полза на империалистическите държави! Това е най-идиотската клевета, която съм чувал през живота си. Що не видите вашия сюзерен Хрушчов, който в момента е на официално посещение в Бъкингамския дворец, където целува пантофката на кралицата-императрица, ами ми дрънкате врели-некипели!… За милост няма да ви моля, защото ми е все едно какво ще решите – аз ще си остана такъв, какъвто съм! Аз съм анархист и не мога да не говоря срещу властта. Ние анархистите сме врагове на всяка власт, защо да не говорим и против вашата?! Говорил съм и пак ще говоря така…“ Манол Васев е убит – отровен в края на тази поредна своя присъда и в негова памет ще завърша тази си статия така:
Историята на човечеството не познава от памтивека друг вид държавници – в коя да е държава! Съпоставете революционера, бунтовника поет и хъш, другаря на Христо Ботев – Стефан Стамболов с превърналия се от властта в мизерен бандит, министър-председател и мастит държавен мъж – Ст. Стамболов, комуто паметник издигнаха днешните бандити от Мултигруп и Митьо „Гестапото“!
Така че, Народе, сбирай си ума овреме и не забравяй, че всяка държава е една голяма банда и всички властници и държавници са вероломни бандити и скверни, мерзки, гнусни, мафиозни свине! •
МАКАР