Този народ няма потенциал за такива дела. Той няма потенциал дори за много по-елементарни нива на съпротива.

Господин Константинов, като репресиран и дългогодишен борец срещу диктатурата, смятате ли, че има справедливост за хора като вас?

Не става въпрос само за хората, които са се борили или са пострадали от нея. Смятам, че колкото и това понятие да е общо и трудно за дефиниране, никаква справедливост няма и за народа като цяло. В крайна сметка тези, които бяха добре преди така наречената промяна или подмяна, отново са добре и са заели всички ключови позиции.

Как си обяснявате това развитие на нещата?

Със създаването на нов „Свещен съюз“, който трябваше да гарантира „мекото кацане“ на рухващата съветска империя в резултат на студената война. Нашето нещастие, на всички народи от Централна и Източна Европа е, че победители и победени образуваха нещо подобно на Свещения съюз след епохата на Наполеон. Чрез него, с общи усилия, те успяха да тушират революционната ситуация и ние сме още в един нескончаем мирен преход, който на България струва поне 10 пъти повече жертви, отколкото би взела най-кървавата революция. Защото от 9 млн. останахме 6 млн. души.

Още през 1975 г., тогавашният заместник държавен секретар на САЩ от администрацията на президента Ричард Никсън, Хелмут Зоненфелд, в свой секретен доклад предупреждава: „Съветският съюз навлиза в своята най-тежка криза от началото на съществуванието си. Тази криза засяга и сателитите му и първата страна, в която ще настъпи социална експлозия, е Полша. Тя може да се разпространи, като верижна реакция в цялата империя на Москва. И от там, пожарът може да се прехвърли и в намиращата се в криза, макар и от друго естество, Западна Европа. Ние не можем да си позволим да се изправим пред една революционна ситуация от Тихия до Атлантическия океан, защото това ще ни струва много по-скъпо от Третата световна война. Затова трябва да убедим съветските ръководители в необходимостта от извършване на дълбоки реформи: в международно отношение – превръщане на „съветската“ Империя в подобие на Британското общежитие на народите, а социаликономически – в една смесена икономика, а ла титова Югославия, с държавен, частен и „самоуправляващ“ се сектори, с отваряне към пазарите за стоки, хора и идеи“. Всичко това формално намери израз в състоялото се същата година съвещание в Хелзинки с неговата „трета кошница“. Но вместо да се вслуша в „гласа на разума“, съветското ръководство по това време, олицетворявано от Брежнев, който вече беше жив труп, реши да нахлуе в Афганистан през 1979 г. Към това през 1980 г. се прибави наистина колосалната социална криза в Полша – „Солидарност“ събра 10 милиона членове. Макар и със закъснение от няколко години, със съвместните усилия на Запада и Изтока бе направено всичко възможно, за да се изтръгне революционното жило на „Солидарност“ и да се даде карт бланш на Ярузелски да въведе „военно положение“ и арестува 45 000 негови активисти. На сцената останаха само опортюнистите като Лех Валенса и неговите приятели интелектуалци от рода на Адам Михник, Яцек Курон и др. Този процес продължи осем години, за да се стигне до Кръглата маса през 1989 г., която даде очакваните резултати. След това един по един източноевропейските режими падаха, но при взаимна договореност, вследствие на която капитулацията на Изтока беше условна. В условията влизаше да няма процеси, подобни на Нюрнбергския срещу виновниците за престъпления, които по нищо не отстъпваха на нацистките и за които няма давност. Също така не се посегна на натрупаните от престъпниците богатства по време на диктатурата и на днешната пазарна демокрация.

Все пак, през 1953 г., когато взривихте паметника на Сталин, ситуацията беше далеч по-мрачна. Не беше ли безумие тогава един подобен акт от ваша страна?

Аз винаги съм бил волунтарист и като такъв съм считал, че съпротивата винаги е възможна. Вземете Унгарската революция, която насмете режима за 24 часа. Тогава армията премина на страната на въстаниците, партията се разложи и разпусна, а „героите“ на Държавна сигурност избягаха в съседните соцстрани. Значи и тогава беше възможно да се съпротивляваме. Събитията в ГДР през 1953 г. и в Чехословакия 1968 г. също го доказаха.

Вие искали ли сте пенсия или обезщетение като репресиран?

За себе си никога не съм искал нито пенсия, нито обезщетение, но приятели от моята организация ме накараха, казвайки ми: „Ти като не ги щеш тия пари, дай ги на организацията.“ Тогава и аз направих постъпки. Процедурата минаваше през областната управа. Там ме мотаха две години. Тоя документ дайте, оня дайте – всичко беше една непрекъсната предумишлена гавра. Накрая заместник областният управител, който, забележете, се казваше Сталин Генадиев, ме извика и ми каза: „Вие сте правилно репресиран и не може да получите обезщетение.“ По този повод екип на втори канал на германската телевизия направи филм, с който и тази история е документирана.

Когато ви номинираха за Комисията по досиетата, вас не ви приеха, защото сте осъждан, а сега този член беше отменен. Не сте ли доволен от това решение?

Случаят не е точно такъв. Осъждан съм, но след като се върнах от емиграция, се води дело по реда на надзора във Върховния съд и бях оневинен. Следователно срещу мене не можеха да използват параграфа от закона, че осъдени, дори и реабилитирани, не могат да бъдат членове на комисията. Тогава наредиха на Иван Драшков да се разрови в старите архиви на ДС и да се опита да докаже, че съм терорист. Парламентарната комисия, която по това време се доминираше от членовете на тройната коалиция, прие тази полицейска теза и с този мотив бях отстранен. Всъщност реалната причина беше друга. Те отлично знаеха, че ако аз се добера до документи, доказващи престъпленията, или например науча, че Първанов е агент на ДС, нищо нямаше да ме спре да оповестя такива факти, независимо от закона, който предвиждаше затвор и глоби за подобен акт. Затова всички институции, включително и така наречената опозиция, възприеха тази теза и си отдъхнаха. В евангелието е казано: „Познайте истината и тя ще ви направи свободни“. За съжаление, у нас хората не поискаха да узнаят истината, нито пожелаха да бъдат свободни. Забележете, не ставаше въпрос даже за покаяние или за наказание, а за изваждане на цялата истина за диктаторския режим, а след това и тази за неговите „демократични“ приемници. Но трябва да има воля за това.

Често критикувате дейността на Комисията по досиетата, но не е ли тя ограничена по закон?

Вярно, ограничена е от закона. Но вече се смениха няколко състава на комисии, защо никоя от тях не предложи необходимите промени? Най-същественото е, че така наречените архиви продължават да бъдат изцяло под контрола на службите и комисията получава това, което те решат, че може да ѝ бъде дадено. Вторият проблем е, че нито комисията, нито който и да било друг нямат никаква възможност, нито право да се докоснат до активираните агенти, чиято тайна е „бронирана“ от днешните служби от рода на ДАНС, НРС и др. Това им дава възможност да активират точно тези доносници, които те искат да запазят в тайна. Освен това е абсолютна лъжа, че партийни членове не са били вербувани…

Всесилни ли бяха службите на тоталитарния режим?

Мисля, че ги познавам добре. Срещу мен те имаха 10 разработки, от които 5-те бяха навън, в емиграция. Мит е, че бяха толкова силни. Едно от многото доказателства е, че въпреки „работата“ на десетки доносници и ръководещи ги офицери, вследствие на която трябваше да бъда съден отново, аз успях да избягам от капаните им. Имам много доказателства, че като професионалисти са нула, а и никак не са куражлии – това личеше от поведението им по време на емиграцията ни. Що се отнася до културното им ниво, мога да ви дам следния пример. Преди години бях на гости у приятел. Разговорът ни е бил подслушван. В него той ми чете свои мемоари и стигна до едно място, озаглавено Pro domo sua, което на латински означава „За себе си“. Този, който е прослушвал записа, не е знаел значението на израза и е написал: „Продомов псува“. В този вид доносът минава по йерархическия път и стига чак до бюрото на шефа на ДС Григор Шопов. Въпреки това, никой не е поправил машинописката, а отстрани в полето началството е сложило резолюция: „Да се установи кой е този Продомов, дето псува“.

Причината за всичко, което стана по време на диктатурата, е в нашето овче поведение. У нас борба нямаше. Ако си спомняте, лозунгът при промяната беше „Да оцелеем!“ Е, оцеляхме – с една трета по-малко. Един народ който си поставя за цел „да оцелее“, е свършен. Затова казвам, че силата на ДС беше в слабостта на народа.

Успяват ли службите да влияят на съвременния политически живот у нас?

Разбира се. Вижте например доведения от тях за премиер Сакскобургготски или Симеон 2. Как по друг начин, освен със сътрудничеството му с КГБ, може да се обясни, че политически емигрант като него, е ходил три пъти в Съветския съюз още преди промяната. Пише го един испански журналист в биографията му „Един практичен цар“, чийто автор е. Вижте и българската опозиция как еволюира. Започна се със СДС, който беше един конгломерат, дълбоко инфилтриран от агентурата, после на смяна дойде г-н Кобургготов, а сега и Б. Б. Така както върви, накрая и на Алексей Петров ще дойде редът да оглави опозицията. Какво пречи на Трактора да стане шеф на десницата?

Възможно ли е агентурата на ДС все още да действа?

Що се касае до мен, имам доказателства, че все още ме разработват. През 1998 година моята разработка, която ПГУ беше нарекла „Сердар“, е проучвана от „опозиционера“ Димо Гяуров. Предполагам, че не от научен интерес се е ровил в досието ми. В 2007 г., когато отхвърлиха кандидатурата ми за Комисията по досиетата, поисках да видя отново петдесетте тома на досието си. Тогава констатирах, че офицерите на които е било възложено да търсят компрометиращи факти за мене, отново са си водили бележки и създавали нови „строго секретни“ документи, основаващи се на стария архив на уж бившата ДС. Предполагам, че те не са спрели тази си „дейност“ и до момента. Един техен агент наскоро ми беше казал: „Бай Георги, ти и като умреш, ще продължи разработването ти.“

При такова положение, може ли да се очакват някакви промени у нас?

За съжаление, докато се съхранява това „общество в преход“ с неговите класи – наследници на номенклатурата и нейната агентура, не мисля, че нещо би могло да се промени без революция. Но нека да не се заблуждаваме – този народ няма потенциал за такива дела. Той няма потенциал дори за много по-елементарни нива на съпротива. Умират десетки хиляди годишно от невъзможност да се лекуват или не им плащат по 6 месеца, по 1 година и гладуват… и въпреки това всички мълчат или само мърморят под носа си. В същото време, са съвсем далече от мисълта да опитат да се организират, да поставят исканията си и да ги отстояват. При това не говоря за революция, а за действия в рамките на конституцията. Това е и причината новите поколения да не търсят решаване на проблемите си тука, а да заминават в чужбина, надявайки се отново други да свършат работата вместо тях.

Ако не ме лъже инстинктът, този път, по силата на сложен комплекс от социални, политически, икономически, технологични и интернационални фактори, чието действие подкопава сегашното статукво, в света зрее не регионална, а истинска глобална революционна криза, от която никакъв „Свещен съюз“ няма да бъде в състояние да избави неговите господари. Тя неизбежно ще рефлектира и върху прословутия граждански и социален мир у нас, но за съжаление отново, както винаги досега, промените ще настъпват, предизвикани от външни сили. •