Експлозията в складовете за утилизация на стари боеприпаси нагледно илюстрира до какво води съчетанието на безотговорността на държавния чиновник с алчността на мутрообразния частник. Резултат: трима в небитието, превърнати буквално в нищо, множество материални щети в околностите. Компенсации? Забравете. Щом министерството на финансите си позволява да запорира общинските сметки в Перник, където десетки сгради по чудо не рухнаха при земетресението и се нуждаят от спешен ремонт, надали някой ще се натисне да обезщетява пострадалите от ударната вълна.
Може би изцяло държавен контрол над старите боеприпаси би оправил нещата? Глупости! Бюрократичният формализъм и страх от вземане на самостоятелни решения, вече посочихме, е едната взривоопасна съставка. Дори да съумеят да не допуснат инциденти, разходите на средства и разхищаването им пак има ефект на взривена бомба. Просто отстрани, в очите на медиите не изглежда толкова драматично.
Ами ако е изцяло частно? Здрасти. То вече е такова. Печалбата над всичко. И после – бум! Със сигурност “бум” е калкулирано предварително и преценено като приемлив риск. Приемлив я! Та нали не чорбаджията рискува да бъде разкъсан на милиони парченца, а те – изгорени от пламъка на експлозията.
Частните фирми за съхранение и обезвреждане на муниции у нас вече представляват рутина. И това не е краят. По света се множат и частни военни компании – частни армии. А какво прави една армия? Воюва. Така на пазара излиза самата война – вече съвсем откровен бизнес, преди воден от правителства, а сега предоставен за облажване и на корпорациите – без посредник, директно. Например днес протестирате против сондажи за шистов газ и местната полиция общо взето внимава как пипа (особено преди избори), а утре наемниците на компанията просто ще ликвидират протеста както те си знаят.
Ето това значи частен военен бизнес. С нищо по-сладък от държавния за ратаите. А за чорбаджиите? Тях не ги мислете. Не всеки става чорбаджия. Нали трябва някой и да работи… и да мре поради направените от частния собственик икономии.
Единствено едно социализирано стопанство би притежавало механизма да съхранява и обезврежда опасни материали. А и изобщо да не ги произвежда, оставяйки войната в музея на историята, така както ще остави там (зад херметично бронирано стъкло като чумна зараза) и частната собственост, и държавата.
Васил Арапов