ОЦК произвежда метали, от които има нужда цял свят. Да не можеш да ги продадеш, трябва да си пълен дебил… или да имаш план.

Всеки път системата ще предложи някакво „решение“. Ще каже: опитайте го, не бъдете неконструктивни!

Предложението обаче е бродене из лабиринт. Направо копие на правителствените сайтове по любимия на президента проект „електронно правителство“. Предназначено е човек да се оплете и да затъне в него, да се почувства глупав и незначителен и когато му писне и отново се опита да удари с мазолест юмрук по масата за преговори, веднага го спират с привидно кротки думи, но очите им – змийски, че щом не става така, извиняваме се, ето друга процедура, тя непременно ще проработи, всички ще са доволни, ще съхраним социалния мир. Забаламосан от тия дрънканици, работникът пак омеква и пак се впуща в дебрите, попада от една чакалня в друга, цял керван чакални. И винаги системата ще има още едно „решение на проблема“. И още едно, и още – този път „най-доброто“, и пак, и отново. Съпроводено с баене, подобно на заклинания на врачка, гъгнива литургия на поп, унил и неразбираем вой на ходжа: в рамките на закона, в рамките на закона, без екстремизъм, без екстремизъм, социален мир, социален мир, трябва да се поеме тази цена, трябва да се поеме тази цена…

И така – без край. Докато не ви опее същият поп или ходжа – срещу пари в брой.

Стига!

Къде го тоя социален мир? Плащането на чужд масраф в тази криза е като бавно източване на кръвта – убийство демек. Къде стават масови убийства? На война! С мръсната разлика, че фронтът за съпротива липсва. Вместо него – военнопленнически лагер, а там – тракат картечници: сметки, сметки, сметки! Дълг, дълг, дълг! Косят редиците на пленниците. На прицел не стои онази шепа негодници, дето са направили задълженията. Стоят техните жертви.

Закон? Къде го тоя закон да защити сиромасите? Затова пък има закони, които ще обявят и най-отрудения човек за мързеливец и абдал – пада му се! Другото, което препоръчва законът – и препоръката е дебело подплатена с мрачните муцуни на съдии и тъмничари, – е търпението. Да минат процедурите. Да се назобят адвокати и магистрати, да си вземат надници заптиетата от охраната на съдилищата, секретарките, прокурорите и останалата паплач.

През 2000 година предприемчиви господа фалираха предприятието „Плама-Плевен“. Увиснаха десетки работници с невзети заплати – от пет до осем хилядарки по онези цени. Въртя се процедурата, сука се – през юни 2012 съдът в Страсбург милостиво се произнесе: прави са работниците! Ах, радост неземна. Справедливостта възтържествува: българската държава, не чистата и святата република, а тази тук, е осъдена да изплати на ДЕВЕТ души по 2200 евро. А останалите? Едни не доживяха, други се отказаха. Горчивите „щастливци“ преглътнаха подигравката. Понеже тези пари са обещани. Кога ще ги дадат и какъв данък ще им треснат – няма я баба Ванга да рече.

Общо за страната по официални данни задълженията на предприятията към работниците надхвърлят 1 милиард лева. Като вземем предвид, че заплатите в мнозинството си са мизерни, защото от мизерните заплати на подчинените си се замогват бизнесмените, какво се получава?

Около 50 предприятия, пак по официални признания, са на дереджето на ОЦК Кърджали. Работниците се заканват люто, даже се сбиват… ама помежду си. Не се спогодили по страшно важния въпрос коя партия по-добре ги защитавала. Резил.

Първа инвестиционна банка, уж кредиторът на ОЦК, а на практика кредитор на собственика Захариев, залъгва хората с нов инвеститор. Нов Захариев. Металурзите достигнаха тавана на радикализма си – ще напускат без предизвестие. Синдикатите ги молят да не бързат. Работниците казват, че ще си търсят правата по съдебен път. Юнаци. Нека погледнат колегите си от „Плама“. Дваж повече резил.

Харно де, ама какво да се прави?

Свободата, казали са умни хора, е на върха на копието. ОЦК не произвежда домати, които се развалят. Нито електрокари, които се чупят. Нито някаква друга продукция, която не се търси заради техническото ѝ и морално остаряване. ОЦК произвежда метали, от които има нужда куп производства – по цял свят. Да не можеш да ги продадеш, трябва да си пълен дебил… или да имаш план.

Свободните хора, когато не им платят за работата, си вземат изработеното сами. Задържаните заплати нека ги сметнат като вноска за покупка на ОЦК. Вноска първа и последна. Те знаят най-добре работата в комбината, да го пускат да работи – за тях. Под управление на работнически съвет. Пак същият съвет ще намери къде да пласира продукцията и справедливо ще разпредели спечеленото между всички, които работят.

Кой обаче ще позволи такова нещо? Това не е въпрос от свободни хора. Това е блеене на овце. Вие имате не правото, а задължението и свободата сами да си позволите подобно действие.

Ще ви пратят джандари, съдии-изпълнители, мутри, провокатори, празнодумци – много сган. Поне ще видите кой иска от вас да страдате до гроб, ще видите кой е вашият враг, преди да го смажете… или да се оставите да бъдете смазани. •

Хасан Девринджи