„ Увеличи се концентрацията на собствеността около малък брой собственици и бяха създадени нови медии, безспорно с цел извличане на определени финансови и, вероятно, политически дивиденти.“

Годишен доклад на фондация

„Медийна демокрация“, 2011 г.

Дядото сменя канала на телевизора. Тази телевизия му харесва, напомня му за младите години. Звукът не пречи никому – внучката пише SMS-и на телефона, внучето играе на компютъра, снахата „споделя“ клюки във Facebook, а синът работи до късно.

„Хубаво нещо е телевизията – мисли си дядото. – Няма нужда да досаждаш на никого. Човек може да си доживее спокойно старините, без да занимава роднините със себе си. А как е било навремето, при дядото на моя дядо? Зиме цялата къща спи в една стая. Като им писне да мълчат, ако бащата е в настроение, разказват приказки или пеят песни. Все едни и същи. Лятно време не е било по-добре – от тъмно до тъмно навън, превивай гръб в жегите, па като им писне, пак запеят същите песни. Ама да пеят, колко да пеят – не е като по телевизията… Лятото поне децата са правели насаме в сеното. Сигурно и моя баща там са го направили. Той напролет се роди. И напролет си отиде. Толкова неща не си казахме… Дали някой ден, като си отида аз, и синът така ще си мисли – „колко неща можехме да си кажем?!“

Дядото се оглежда. Синът обаче го няма. Снахата и внучето си седят пред компютъра, а внучката вече се клати в такт с рекламите по радиото. Дядото отново сменя канала на телевизора.

Такова е ежедневието в днешното „здраво“ семейство, „градивната клетка“ на съвременното буржоазно общество. Според официалните статистики българският гражданин разполага средно с 4 часа и 30 минути свободно време, от което 2 часа и 43 минути преминават пред телевизора. Половината от децата прекарват по 2 часа на ден пред компютъра, а една четвърт от тях – още по 2 часа пред видеоигрите. В същото време разговорите с роднини, приятели и други хора отнемат 36 минути на ден.

Много неща са се променили тук от времето, когато е „направен“ дядото на дядото. Днешните чорбаджии не ходят на хаджилък, а на екскурзии в космоса. Хлябът е по-евтин, но безработните са повече. Децата умират по-рядко, но хората се страхуват да правят деца. Техническият прогрес създаде условия да променим живота си. Неравенството, несигурността, разделението на „висши“ и „нисши“, „успели“ и „излишни“ обаче се запази. Защото, заедно с възможностите за промяна, прогресът създаде и нови възможности за поддържане на статуквото.

В последните няколко десетилетия ежедневието се промени радикално. Родиха се, израснаха и остаряха поколения, които се изграждат като личности под влиянието на „средствата за масова информация“. Целта на тези „средства“ обаче никога не е била да „информира“. Цялата история на разпространението на информация, от първите театрални постановки в древността, до сателитните спътници в орбита, е пронизана от два мотива – печалба на пари и пропаганда на идеи. Печалбата на пари дълго време остава второстепенна задача на медиите, докато с развитието на комуникационните технологии информацията не се превръща в масов продукт. През 2010 година на медийната индустрия се падат около 3% от икономиката на САЩ. Влиянието ѝ върху съзнанието на хората е по-значително и по-трудно измеримо.

Много е писано по въпроса за интегрирането на масмедиите в системата на корпоративния капитал и за „фабрикуването на консенсус“ в интерес на управляващите класи. Тук обаче ще пропуснем въпроса за съзнателното и организирано манипулиране чрез медиите. Ще се опитаме да намерим онези характеристики на съвременната информационна среда, които предполагат промяна на съзнанието на хората в посока запазване на статуквото.

Най-съществената промяна в разпространението на информацията в последните десетилетия е количествена. Съвременните медии разполагат с технически средства да залеят мозъка на индивида с данни, да достигнат до него на всяко място, по всяко време. Разбира се, доколкото хората им позволяват, те се опитват да реализират този потенциал. В резултат на това ние се оказваме облъчени от данни (звуци, образи, текстове) на ръба на личната ни поносимост, а понякога, поради насилствени облъчвания като рекламите по улиците, дори отвъд нея.

Отличително качество на тези данни е ниската им информационна стойност. Тя е следствие от самата същност на медиите. Целта им не е да ни ограмотяват, а да печелят. Единият начин е като ни продават данни срещу пари. Колкото по-сложни, по-информационно натоварени са данните обаче, толкова по-трудно се възприемат, по-трудно се произвеждат и печалбата от тях е по-ниска. Оказва се по-ефективно да се продават данни, които не са информационно натоварени и лесно се възприемат от потребителите, т. е. лесно се осребряват. Това важи още по-силно в случаите, когато медията има доминираща роля на пазара, гарантиран достъп до съзнанието на масите и няма нужда да се привлича вниманието с демонстрации на оригиналност.

Друг начин за генериране на печалба е рекламата. Рекламата реално е пропагандата на идеи, без значение дали се пропагандира пазаруването на маратонки, или ползата от Европейския съюз. По същите причини, поради които медиите продават лесно смилаема информация, идеите се прокарват чрез лесносмилаеми данни, по ирационалните пътеки в човешкото съзнание. Поднесените идеи нямат нужда от сериозни логически основания. В среда, в която количеството не е проблем, а качеството не е критерий, изключително лесно се имитира консенсус в подкрепа на дадена идея. Повтарянето на плоски лъжи, докато започнат да изглеждат истина, се прилага в модерната медийна среда вече десетилетия и носи огромни печалби. Сам по себе си този факт е доказателство за неговата ефективност.

Малкото значима информация, която медиите разпространяват, е изцяло зависима от възможностите за генериране на печалба. Тя е съобразена с правителствения контрол, пропагандираните идеи и лесното възприемане от потребителите. Всеки опит за генериране и разпространение на по-значима информация над абсолютния минимум, необходим за ежедневното функциониране на системата (прогнозата за времето, спортни новини, политически интриги), се санкционира преди всичко икономически, а когато и където се налага – и политически. Затова медиите се ограничават с преповтарянето на информационните агенции и на съобщенията от правителствени и корпоративни пресцентрове. Така източниците на значима информация остават много малко.

От една страна, самата технология създава условия за информационен монопол. От друга, расте експоненциално делът на ненужната информация в общия информационен поток, който залива хората. Като следствие, ние оставаме практически неинформирани за нещата, които се случват около нас.

В същото време живеем с чувството, че сме добре информирани. Всяка новина, всяка рекламна кампания, която се подхваща от медиите, стига до нас от няколко различни източника. Онова, което наричаме общество, ни се представя от телевизионния екран. Ние го възприемаме като обективна действителност, която обаче по никакъв начин не зависи от личността ни. Събитията и обстоятелствата са „обществено значими“, само ако са отразени достатъчно в медиите. Подмяната на реалния свят с телевизионния стига дотам, че зрителят плаща пари, спечелени с труд в реалния свят, за да участва във вземането на решения за случващото се във виртуалния свят на електронните медии. Това влияе на ценностите и оттам – на поведението ни.

Познанието отпада като ценност. По времето на дядото на дядото, светът е изглеждал непознат за хората и всеки, който демонстрира непопулярни знания, е изглеждал по-близо до универсалната истина. Днес виртуалният свят ни залива отвсякъде и всеки, който изследва нещо извън него, изглежда далеч от истината. Хората не виждат смисъл да се информират за нещата извън виртуалния свят, след като не „живеят“ в тях, а мозъкът им и без това е претоварен с информация. Това бягство от съществената информация на свой ред създава условия за маскиране на виртуалния свят като реален.

Старите ценности обаче са заместени от нови. Участието във виртуалния свят замества участието в (познанието за) реалния. Консуматорските ценности се налагат толкова лесно именно поради вездесъщия виртуален свят – онова, което превърнеш в забележителност във виртуалния свят, се превръща и в ценност за хората и определя поведението им.

Ето как се получава така, че уж „хората“ са тук, а „народът“ го няма никакъв. Спойката между отделните личности, създавана от решаването на общите проблеми в реалния свят, е позагубена. Виртуалният свят е създаден и регулиран от корпорациите и правителствата, ценностите в него са подменени в техен интерес, а за да подмениш ценностите трябва да подмениш реалната общност с виртуална. Само че такива виртуални общности не правят „народ“, а именно „народът“ прави революциите…

Всичко написано дотук обяснява ситуацията такава, каквато я виждаме днес. В наши дни светът се променя бързо, особено светът на комуникациите. Вестниците вече загинаха. Глобалната информационна мрежа е на път да изхвърли на боклука телевизионните мрежи, контролирани от огромни корпорации. Виртуалното общуване се променя – протестите по света, организирани чрез него, са само повърхностен белег за това. Може би именно виртуализирането на общуването, в комбинация с достъпните технологии за мултимедийна информация, ще култивира нови ценности. Може би тези ценности ще сплотят „народа“ за себе си и ще отхвърлят самата идея за властта. Ако анархистите имаха прогнози за това бъдеще, може би биха могли да бъдат част от него. •

Златко