ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

 “В начале  был мятеж,

Мятеж был против Бога,

И Бог  был  мятежом.  И всё,

что есть, началось чрез мятеж.”

Максимилиан Волошин

Голямите истини често са по-прости от “колумбово яйце”. Сред тях е и тази за революционния потенциал в ХХI век. За съжаление, дори когато тя може да ни извади очите, ние не я забелязваме или се стесняваме да я посочим. Изглежда Мусолини е бил прав, когато казвал, че “някои хора трябва да бъдат смазани от истината, за да я разберат”.

В своя предговор към издадената през 2007 г. френска брошура “Един проект за Социалната революция” бях повторил това, което по различни поводи съм казвал и писал многократно: Днешният век се характеризира с два качествено нови, комплексни, противоречиви и взаимозависими процеси, чиято колизия ще изправи човечеството пред съдбоносния хамлетов въпрос ДА БЪДЕ ИЛИ НЕ? Това са Роботронната Революция (Р.Р.) и Глобализацията (Г.), като фактори на Социалната революция. Първата представлява масовото нахлуване на електрониката, компютрите и роботите във всички сфери на живота и замяната на човешкия труд в различните процеси и операции на производството, разпределението и услугите от роботи и автомати. Глобализацията е резултат от подтикваната от Р.Р. икономическа, финансова и империалистическа експанзия на финансовия капитал, стремящ се към планетарно господство, вследствие неговата свръхконцентрация и свръхцентрализация. В основата на тези процеси стоят все по-нарастващия внос-износ на хора, стоки и капитали в страните от цялия свят, непрекъснато увеличаваща се “делокализация” на производствените мощности от “Първия” в “Третия” свят и неравномерно икономическо развитие на отделните страни, региони и континенти. Тези фактори и безмилостната конкуренция между голями и малки, водят до замяна на дипломатическия език с този на оръжията и на политиката – с нейното “продължение” войната.

Тези два процеса оказват своето неотразимо и променящо из основи всички политически и социаликономически структури и отношения в днешния свят: ДЪРЖАВА, КАПИТАЛИЗЪМ, КЛАСИ И НАЦИИ, МЕЖДУДЪРЖАВНИ СЪЮЗИ И КОАЛИЦИИ, ВОЕННИ ПАКТОВЕ, ПОЛИЦЕЙСКИ И ЮРИДИЧЕСКИ “ПРОСТРАНСТВА” и т.н. За разбирането на тяхната революционизираща роля вече има огромна литература – книги, брошури, статии, дебати, конференции и др. Сред тях си позволявам да посоча и моя скромен пионерски сборник от статии за “КРАЯТ НА ДЪРЖАВАТА И КАПИТАЛА”, писани в периода от 1973 г. до 1999 г. Както посочвам там, тези революционизиращи днешната политическа и социаликономическа система фактори, създават необходимите и достатъчни условия за унищожението на всяка национална, континентална или “глобална” държавна организация на обществото, както и на интернационалните мулти- и транснационални структури на капитала, на неговите локални пипала, и заедно с тях – за премахването на всички форми на собственост в икономиката (частна или държавна) и на социалните отношения между наемен труд и капитал, на господство и експлоатация, а следователно – на ЙЕРАРХИЯТА и на КЛАСИТЕ.

Наред с разрушителната част, Р.Р. и глобализацията подготвят необходимите социални и интернационални, материални и технологически условия за градивната роля на Социалната революция, тоест за замяната на днешното общество с АНАРХО-КОМУНИСТИЧЕСКОТО в световни мащаби.

В тази си поредна статия се спирам телеграфно на един не по-маловажен аспект от общата и частна теория на революцията, който само бе наченат в нашите разисквания: този за появата на новия РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ или за породените от Р.Р. и от глобализацията на капитала и на политиката нови социални сили, които, ако не искат да загинат заедно с цялия човешки вид, могат и трябва да извършат Социалната революция.

Едно от най-важните следствия от кръстосването на горните два фактора във века на залеза на последната йерархическа и класова система, е появата на днешните “опасни класи” (по аналогия с работническата класа от ХIХ век), за които през последното десетилетие заговориха единогласно политици, военни и полицаи, икономисти, юристи, магнати и финансисти, психолози, социолози и политолози, философи, футуролози и тем подобни научни лакеи.

Опасните класи са търсените и открити най-после в ХХI век “труженици” от погребалната агенция на историята. В тяхно лице теоретиците и практиците на Социалната революция ще намерят необходимия революционен потенциал, за да съкратят времето на последната фаза от развитието на днешната система, която за краткост наричат пазарна демокрация.

КОИ СА ТЕ И КАКВА Е ТЯХНАТА ПРИБЛИЗИТЕЛНА ЧИСЛЕНОСТ?

В литературата намираме най-разнообразни понятия за “новите опасни класи”:  прекариат, “излишни”, лумпенпролетариат, “нисши класи”, в енциклопедиите – тяхните дефиниции, а в статистическите годишници и статии – данни за тях.

ПРЕКАРИАТЪТ,

подобно на пролетариата, е понятие въведено от мюнхенския професор по социология Улрих Бек. Терминът е латински – от precarium = съмнителен, опасен, рискован, негарантиран, нестабилен, стоящ върху пясък. В него се включват работници, които нямат никакви социални гаранции, работят без трудов договор или са с временен такъв, заети са на непълен работен ден или седмица, извършват надомна работа или са на временно повикване за изпълнение само на дадена поръчка и т.н. Прекаризацията се предопределя от налагането на “дерегулация” на трудовите отношения, които работодателят (капиталист или държава) може да разтрогне по всяко време, щом това увеличава печалбите му. Жертви на прекаризацията, която е най-тясно свързана с Р.Р., стават все по-растящ брой днешни наемни работници, включая средни и висококвалифицирани кадри. Сред тях процентът на “социално слабите”, тежко болните, безработните е най-висок. Един френски пример илюстрира жестоките последици от несигурността, в която живеят този вид наемни работници. Само за периода 2008 – 2010 г. 30 души от наетите във Франс Телеком са се самоубили. Причината за това е, че 2/3 от общо 66-хилядния персонал на компанията, макар и с доживотни трудови договори, са принудени сега да сменят работата, ателието, цеха или бюрото в които са работили през всеки 2 – 3 години.

Друг нивелиращ резултат: след финансовия крах в САЩ, наченал през 2008 г., много фирми последваха примера на бившия СССР след 1991 г. – те съхраняват работните места, тоест работниците остават в списъците на компаниите, но ги пускат в неплатен безсрочен отпуск, поради което те се лишават от всякакви доходи. В средата на 2009 г. Националното статистическо бюро за труда съобщи, че над 30 милиона души са преминали на свита до минимум работна седмица или нямат никаква работа. Фиктивните работни места няма да станат реални дори, ако последва нов икономически бум.

В същото време, чрез “гъвкавостта” на работното време и на работните места, капиталът атакува и ликвидира една по една различните социални придобивки на работниците, резултат от тяхната вековна класова борба. Преди работодателите бяха принудени да заплащат за тези придобивки. Така в САЩ процентът на здравнозастрахованите е намалял от 69 % през 2000 г. до 60 % в 2009 г., като дялът, изплащан от работодателите спада от 74 % на 54 %. В 1980 г. пенсионната каса е плащала на 89 % от пенсионираните, а през 2010 – само на 52 % от тях. Много фирми налагат увеличено участие на работниците в застраховането им. Напр., от 2008 г. насам, “Форд” изисква те да плащат 20 % за всяка медицинска услуга и по 400 долара за застраховката си. А всеки нает на работа след 2003 г. няма пенсионна застраховка и е трябвало да се откаже от помощите за наем, за образование на децата и от платената си отпуска.

Деиндустриализацията или “делокализацията” (преместването на промишленото производство в страните на “Третия свят”, където работната ръка е най-евтина) се извършва с ускорени темпове. В англосаксонския свят, най-вече в САЩ и във Великобритания, тя маскира до известна степен процеса на прекаризацията, но поражда ред други нерешими проблеми за които ще стане дума в това изложение. При такава система на трудовите отношения, профсъюзите се обезкръвяват бързо (в САЩ например, сегашната численост на членовете им е стигнала своето най-ниско ниво от 70 години насам – от времето на прословутия Ню Диил на Франклин Рузвелт), а тяхната боеготовност е отстъпила място на пазарлъците и сделките между синдикалната бюрокрация и високо платените чиновници на държавата и капитала. На много места работодателите сами създават конкурентни, колабориращи с тях и с държавата жълти “профсъюзи”, със заплащана от тях бюрокрация, поради което организирането на старата класическа синдикална съпротива срещу капитала се превръща във “фантазия”.

По-долу са представени някои, макар и частични, официални данни за процесите на “прекаризация” в света, за тяхната скорост и за числеността на милионите “прекарии” (вместо пролетарии) – на първо място в страните от “първия свят”, за да станат ясни мащабите на феномена:

Италианският град Прато (в региона Тоскана) е имал в 1989 г. 180 000 жители, в по-голямата си част текстилни работници. По същото време там пристигат 35 китайци, които работят нелегално в една малка изба. Двадесет години по-късно – в 2008 г. китайците в Прато са 45 000 или 1/5 от населението, работещи в 4 200 китайски фирми, които произвеждат над един милион дрехи всеки ден. В 2010 г. само 20 000 пратчани имат редовна работа. Този бръз процес на превръщането на пролетариите в прекарии е типичен за глобализиращия се свят.

Според лидера на Японската конфедерация на профсъюзите Сакуджи Дайкоки над 17 милиона души в страната са на временна работа или работят на непълно работно време. Статистиките не дават точни числа за броя или процента на прекариите. Според други източници в Япония те са 1/3 от работещите, а в Южна Корея и Испания са половината от работното население. В 30-те страни на Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа, 1/3 от заетите напускат ежегодно работното си място, а в САЩ процентът им е още по-висок – 45 %. Там през 60-те години на ХХ век средностатистически един работник е имал през живота си четирима работодатели, а сега те са станали вече девет. Друг бич: само в автомобилната индустрия в Мичиган през периода 2000 – 2009 г. са съкратени 3/4 от работните места. (Това се нарича функционална гъвкавост!)

В най-мощната европейска икономика – германската – събарянето на стената и включването на бившите сателити на Москва в Европейския съюз, предизвика милионен поток от легални и нелегални гастарбайтери от Източна Европа в ГФР, които умножиха неимоверно броя на германските “прекарии”. Според изчисления на фондация “Фр. Еберт” през 2007 г. в ГФР те са били 7 милиона, а според данни на проф. Клаус Дерре от Иенския университет, прекарий е всеки трети немски наемен работник. Голяма част от тези работници са нелегални, тоест нерегистрирани, без трудови договори и без социални осигуровки. Този процес се извършва с поощрението на германските капиталисти и с мълчаливото съгласие на властите, защото води до ускорение на “прекаризирането” на “отечествените” наемни работници, поевтиняване на тяхния труд и увеличение на печалбите. По оценки на изследователите, броят на “нелегалните” работници в ГФР в началото на ХХI век е около 5 милиона души. В някои отрасли, като строителството “нелегалният труд” е повсеместен и преобладаващ.

В истински производителните работни места в ФРГ е ангажирано под 20 % от активното население. Според статистиката за професионално развитие в Англия (за 2000 г.) през предшестващите десет години са нарастнали най-вече слугинските услуги, като на ангажираните в тях се позволява да извършват част от работата на помощен парамедицински, учителски, юридически и пр. персонал. Така традиционните професии се разпадат на “елитни” и “прекарийни”.

Прекаризацията се увеличава и от непрекъснаторастящия брой имигранти, главно от “Третия свят”. Те образуват най-евтиния трудов “резервоар” от който се “източват” кандидати за най-мръсната и най-лошоплатена работа, с което допринасят за “гъвкавостта” на капиталистическата система и за понижаването на средните заплати, а заедно с тях и за смаляване на така наречената средна класа. Според статистиките броят на имигрантите в света е възлизал в 2010 г. на 214 милиона души (без нелегалните и вътрешната миграция /главно идваща от разоряващите се села/, която наброява към 750 милиона души). В САЩ легалните емигранти заемат 16 % от работните места, а нелегалните са към 12 милиона души за 2008 г.

Експертите твърдят, че в началото на този век броят на икономическите емигранти в “Първия свят” е достигнал 75 милиона души, като през последните две десетилетия само от Източна Европа са преминавали ежегодно в Западна над половин милион души. “Нелегалните” работят най-вече в селското стопанство, в ресторантьорството и в хотелиерството, в корабоплаването, камионьорството, строителството и дървообработването, в секс-”туризъма”, проституцията, детската порнография, стриптизи, просия, улична търговия и кражби на дребно. Според данни на шефа на отдела на белгийската полиция Бонтик, печалбите на капиталистите от експлоатацията на нелегалната работна сила в “Първия свят” надвишават десетократно тези на най-крупните наркокартели на планетата.

Днес капиталистическата икономика не може да функционира без труда на прекариата, на нелегалните наемни работници и на “заетите”, чиято зависимост не се отличава от робската. Това, макар и през зъби, се признава и официално. Когато през 2006 г. Буш-младши е заявил, че ще въведе много по-строги закони в емиграционната политика на САЩ и ще изгони всички установени нелегални емигранти от страната (12 милиона по официални и 36 милиона по неофициални данни), 108-ият кмет на Ню-Йорк и мултимилиардер Майкъл Блумбърг, заявил: “Икономиката на Ню-Йорк и на САЩ ще рухне.”

По данни на комисията за имиграционна реформа, в строителството на щата Невада, “нелегалните” са 60 %. В селското стопанство на Джорджия и Тенеси – 73 %. Огромен е тяхният брой и в най-крупните корпорации, като търговската верига “Уол-Март” – № 1 в света, а вездесъщият Бил Гейтс е похарчил само през 2007 г. 9 милиона долари на “Майкрософт” за поддръжка на кампанията за амнистия на нелегалните емигранти, които са донесли огромни печалби и за неговата компания. По данни на Интерпол трафикантите на нелегални работници печелят годишно над 30 милиарда долари.

Аналогично е положението и в Европа. Според кьолнския икономист Доминик Ернст чрез вливането на 2/3 от печалбите на нелегалната икономика в Германия в легалната, се обезпечава нормалното й функционирене. Всяка пета фамилия в Австрия използва нелегален слугински труд, предимно на гастарбайтери от Словакия, но за всичките години от 1989-а е бил глобен… само един виенски “добродетелен глава на семейство”!

Прекариатът ще продължи да расте главоломно, защото Китай и Индия (обединени в Киндия) освен за стоки, се отварят и за световния пазар на работната сила. Тази на “Киндия” заедно с трудовите ресурси на бившия източен блок, която е многократно по-евтина, отколкото в страните от “първия свят”, е равна по численост на работната сила в цялата останала глобална икономика.

Данните на официалната статистика за “сивата икономика” са фалшиви. Чиновниците, зависещи от държавата и научните работници – от бизнеса, са “съветвани” да премълчават истината, а “разследващите журналисти”, ако не са корумпирани, се страхуват от гангстерите, които се подвизават на черния пазар на труда. Латиноамериканските “специалисти” спорят от 15 години за заетите в “сивия сектор” и цифрите им варират от 23 % до 73 %!

В книгата си“РАБОТНИЦИ БЕЗ ГРАНИЦИ: ВЛИЯНИЕТО НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА ВЪРХУ МЕЖДУНАРОДНАТА МИГРАЦИЯ”,английският писател Питър Столкър пише, че още в началото на 90-те години на ХХ век 70 % от индустриалните работници в Индия и Пакистан са били “нелегални”, а в Африка и сега над 60 % от цялото работоспособно градско население работи в “нелегалност”. Тези данни не могат да бъдат намерени в никакъв официален статистически справочник.

“ИЗЛИШНИТЕ”

са следващата, най-голяма и невлизаща в ничии статистики, съставна част на “опасните класи”. Днешните свръхбогати и добре охранени внуци на поп Малтус и тяхните високоерудирани университетски и академични лакеи твърдят, че обитателите на Земята са станали прекалено много и че “устойчивото развитие на човешкия род е възможно само при стриктното съхранение на баланса между биоемкостта на планетата и населяващия я брой човешки същества”.

Този баланс изисква спазването на една варираща “средностатистическа норма на полагащия се минимаум биологично пространство за всяка човекоединица”. “Човекоединиците” над изчислената за страната или за континента сумарна норма, са ИЗЛИШНИ. Според различните неомалтусиански школи броят им варира в доста разтегливи граници, но изчисленията сочат красноречиво за какво иде реч. Следващите примери илюстрират канибалската им “философия”:

Според филантропът-милиардер Бил Гейтс (в реч пред закрита конференция в Лонг-Биич през 2010 г.), населението на земята може и трябва да бъде съкратено до 10 – 15 % от утрешните 9 милиарда души, преимуществено за сметка на обитателите на Третия свят. За постигането на тази високохуманна цел той е организирал Фондацията “Бил и Мелинда Гейтс”, разполагаща с над 30 милиарда долара. Друг човеколюбив и богобоязлив милиардер, медиен крал и основател на CNN – Тед Търнър – заявява през 1996 г. в интервю пред “природонаучното” списание Audubon, че намаляването на числеността на земното население с 95 % (до 225 – 300 милиона) “би било идеално”. Тъй като при тази “норма” в Царството на сенките биха били изпратени и 3/4 от “златния милиард”, протестите са заставили медийният магнат да бъде по-ларж – в друго свое интервю за филаделфийския университет през 2008 г. той се е съгласил на “съкращение само” със 70 %: “У нас (sic!) има твърде много хора. Затова имаме глобално затопляне. Нужни са ни по-малко хора, ползващи по-малко природни ресурси.”

Тези двама и редица други мултимилиардери, сред които и небезизвестният Уорън Бъфет, са членове-основатели на “Добрия клуб”, разполагащ с над 125 милиарда, данъчно необлагаеми, долари. Една от задачите на “добрите” милиардери е да финансират глобалните проекти и програми за съкращение на земното население с помощта на медикаменти, хербициди, генномодифицирани хранителни продукти и др.

На времето си “желязната лейди” Тачър бе заявила, че при горните “норми”, на СССР са напълно достатъчни 15 милиона души. Това предизвика нестихваща буря от възмущения сред великоруските патриоти, които обаче продължават да наблюдават с безмълвие или с задоволство вече второ десетилетие  поголовното изтребление на чеченците (ако не бройм царската и сталинската епохи).

В руския блог “Биомалтусианец”, чийто девиз е: “Първопричина за деградацията на земната биосфера, е недопустимо високата численост на световното население. Всичко останало – дестабилизация на климата, лоша екология, нашите социаликономически проблеми – са само нейно следствие.”

В “Био-демографическая парадигма выживания”, публикувана в “списанието за нетрадиционна екологическа ориентация” ЕКОЛОГИЧЕСКИЙ ПОСТМОДЕРН, руските социал-“еколози” са съставили твърде любопитни таблици. Особен интерес представлява табл. № 7 със “Списък на страните в света с излишно населние” за 2007 година.  Визирани са 107 страни с общо население над 80 % от земното – 5,470,982,000 души при “биологически допустимо население” от 1,922,121,200, тоест с пренаселеност от 3,548,868,800 души. В таблицата има данни за всяка от 107-те страни. Цитирам само данните и “научно мотивираните прогнози” за населението на Индия и Китай, което трябва да бъде “съкратено” респективно от 1,164,670,000 на 225,978,000 и от 1,356,551,000 на 497,042,000 “глави дребен човешки добитък”… За отбелязване е, че Русия и САЩ са извадени от списъка, наверно поради реминисценции за старото имперско величие и страхове от мученето и реакциите на местния “добитък”.

В Китай още от времето на “великия кормчия” Мао, проблемът с намаляване броя на “излишните” се решава по-експедитивно: родители, позволили си повече от едно дете, са заплашени с куршум в тила “за назидание” или “с еднопосочен билет” за китайския ГУЛАГ. Някой да е чул добрите филантропи и тяхните медии да заговорят на тази тема?

“Излишните” са тези, от които (в условията на разгъващата се Р.Р.) капиталът не може да извлича повече печалби. Те са “бреме” за бюджетите на пазарните демокрации, които са ги “отлъчили”. Както личи от очебийните и оправдани страхове на ситите, това са хората, които по много и по различни начини заплашват устоите на днешната политическа и социаликономическа система с едно ново “велико преселение на народите”. Това са огромните, опасни и гладни маси в “Първия”, през руините на “Втория” до “Третия свят”, които ако днешното социално и интернационално статукво се съхрани, въпреки цялата му абсурдност, със сигурност ще потеглят от своя “Юг” към земите на “златния милиард”. Затова господстващите класи от “Севера” искат “да ги “съкратят” с помощта на науката и филантропията, вместо с… Циклон Б.

Тази високоблагородна задача и “доказателствата” за ненужността, вредността и опасността на мизерстващите милиарди представители на рода Homo Sapiens, са предоставени на професорите от университетските катедри по фармакология, агрогенетика, социална “екология”, народопсихология, социология, политология, полит-“икономикс” и на “научните” сътрудници от многобройните институти, занимаващи се с “изследвания”, лабораторни и мащабни експериментирания, с чиято помощ търсят “финалното решение” на здравните, демографски, генетични, витални и пр. проблеми на “излишните”, вместо с… армиите на НАТО и със “сините каски”.

ПРОЛЕТАРИАТЪТ

Понятието е въведено от женевския икономист и историк Сисмонди по време на Великата френска революция. Към пролетариата той е отнасял всички бедни, лишени от средства и собственост, живеещи ден за ден.

Маркс, следвайки Родбертус, добавя към определението “доброволната” и “свободна” покупкопродажба на работната сила на лишените от средства за съществувание и производство пролетарии. С екстраполация на данни за ръста на английските работници през ХIХ век, той стига до заключение, че те ще се превърнат в болшинството от населението на всяка страна, поела по пътя на капитализма, виждайки в тяхно лице неговите “гробокопачи” и “строители на научния социализъм”.

Маркс твърди, че “централизацията на средствата за производство (в ръцете на капиталистите) и обобществяването на труда (на пролетариите) ще достигнат до точка на несъвместимост с капиталистическата им обвивка и тя ще експлодира. В определен момент, капиталът ще изчерпи възможностите си за “развитие на материалните производителни сили, те ще влязат в противоречие със съществуващите производствени отношения между капитал и наемен труд, в резултат на което ще настъпи епохата на социалната революция”. “Класовата борба, която не е мое откритие, ще завърши с установяване на диктатурата на пролетариата, която – уверява Маркс – е преход към премахване на всякакви класи и към общество без класи”, тоест към трансформация на буржоазното общество в социалистическо, в което държавата ще “отмре”, за да “скочим… в царството на свободата” – го допълва Енгелс. В края на своя живот, последният легитимира “легалния марксизъм”, обявявайки, че “скокът” ще се извърши по мирен начин – с изборната победа на социалдемократическите партии от II-и Интернационал и реализирането на 10-те точки от програмата на “Манифеста на компартиите”. До сюблимния момент, СД-вождовете трябва да пропагандират,  да агитират и да организират пролетариите, като избират сред тях и възпитават бъдещите… “офицери на революцията”, които “по никакъв начин не трябва да отведат пролетариата на барикадите, по правите улици на голямите градове, където тълпите ще са уязвими, като мишен за артилерията на врага…”

В резултат на “епичните политически и изборни борби” на СД-партиите преди, по време на и след Първата световна война последва тяхното абсолютно корумпиране от участието им във властта, както бе предсказал Михаил Бакунин. Вождове и партии се превърнаха в контрареволюционна сила, която участваше в смазването на всеки революционен опит на пролетариата. Те се интегрираха напълно в буржоазния елит, което даде основание на Роза Люксембург да заключи с погнуса: “Социалдемокрацията е вонящ политически труп”.

Не по-блестящи се оказаха и резултатите от “революционното завземане на властта” в Русия през 1917 г. Победите на Ленин, Троцки, Джугашвили-Сталин и компания, доведоха до още по-силното вмирисване на марксизма. “Диктатурата на секретариата” роди и утвърди “новата” експлоататорска класа на държавните капиталисти, бюрократи или номенклатурчици. След дълги и мъчителни перипетии, този процес приключи с капитулацията им в Студената война през 1989 г. и последвалите я мутации и метаморфози на партийните дегенерати в социалдемократи и червени буржоа.

Когато беше в апогея си, пролетариатът пропусна неповторими възможности, като позволи на двете по-важни разновидности на марксизма да го отклонят от пътя на социалната революция и катастрофира исторически. Той не успя да премахне държавната организация, нито частният и държавен капитализъм, за да еманципира себе си и да освободи човечеството. Да се твърди, че работническата класа не носи своята отговорност за всички тези резултати, е плитка демагогия, а да се повтаря, като IV-те интернационали до видиотяване, след всичко което историята им сервира, че проблемът е в “кризата на ръководството на пролетариата”, тоест в победата на Сталин над Троцки във фракционните борби между болшевиките през 20-те години на ХХ-и век, е свидетелство за… мозъчна недостатъчност или идеологическо безсрамие. Сталин и епигоните му са продукт на създадената от Ленин партийна и държавна бюрокрация, утвърдена от Червената армия на Троцки и от палачите на Дзержински. Потиснатите и експлоатираните създават или позволяват да бъдат “представлявани” от организации каквито заслужават и в замяна получават “харизматични” овни, които са си избрали сами, оставяйки се да бъдат предадени от тях, измамени и впрегнати в нов ярем или отведени в кланницата.

За изтеклите 150-години от времето на Международната Асоциация на Труда (МАТ) или на Първия Интернационал, събитията доказаха несъстоятелността на повтаряната до втръсване фраза от “Статутите на МАТ”: “Освобождението на работническата класа ще бъде дело на самите работници”. Те показаха неспособността си да се организират, за да се еманципират. (Испанската работническа класа беше донякъде едно изключение, но “една ляствица пролет не прави”!) По всяка вероятност, пролетариатът, въпреки няколкото свои героични, но безуспешни опити да сложи нейния край, ще слезе от сцената на социалната и политическа история на човечеството (както робите и селяните) без да постави своя печат върху нея. Днес е повече от ясно, че в перспективата на ускоряваща се роботронна или научнотехническа революция, ангажираните в наемния труд няма да бъдат „възходящата исторически класа на мнозинството“. Статистиките сочат обратните тенденции. В САЩ преди близо три десетилетия държавното чиновничество надхвърли по брой работниците от индустрията, а “апокрифните” и неомарксистки теоретици заговориха за “когнитариата”, като заместител. Вместо пролетарии, днес в „Първия свят“ расте неудържимо броят на лумпен-пролетариите, а в „Третия“ – и на париите.

Обобщени данни за количествените и качествени промени и тенденции в развитието на “същинския пролетариат” в страните с икономики, определящи физиономията на съвременния капитализъм, липсват или са изкривени от произволни амалгами между работници, чиновници и всевъзможни други “нисши страти” на разлагащата се социална тъкан. Съществуват “статистически” късчета, най-често противоречиви или фалшиви за някои страни, сектори, години или периоди, с които е много трудно, ако ли не и невъзможно, да се построи “пъзела”на тази някога “опасна класа”. Издирването, групирането и анализирането на данните, с оглед конструирането на таблици и графики на кривите на извършващите се промени в нейните среди, предполага сериозна колективна работа, за чието финансиране няма да се намерят “фондации” – Роботронната революция води наемния труд, а с него и капитала към сублимацията им. (Виж сборника “Краят на държавата и капитала”, Издателство Шрапнел, 2000.) Освен с развитието на Р.Р., броят на “същинската работническа класа” в Първия свят намалява поради “делокализацията” на предприятия и на цяли сектори от производството в бедните страни от “третия” и бившия “втори” светове, където работната сила е много по-евтина, а печалбите – много по-голями.

Въпреки, намаляващите по брой наемни работници, те са и ще останат поне до средата на настоящия век важен сектор от общия фронт на революционните сили срещу капитала и държавността, но трябва да се отчита реалната им роля и тегло сред останалите негови компоненти и да се отхвърли всякаква марксистка демагогия, схоластика и елитарни претенции за хегемония, авангардизъм, вождове, партии ръководителки и т. п. “теоретични” тези, които са абсолютно несъстоятелни и несъвместими със свободата, равенството и братството между хората и народите.

С не по-малка сила казаното важи за бедните, безимотните и безработните селяни в Африка, Азия и Латинска Америка, които все още са половината от световното население и образуват над 50 % от трудовите ресурси. Включването им в революционния фронт на “опасните класи” трябва да бъде една от стратегическите ни цели.

БЕЗРАБОТНИТЕ

Според Международната Организация на Труда (МОТ) безработни са всички над 15 годишна възраст, без работа, но търсещи активно и готови незабавно да започнат да работят. Те са спътник на капиталистическата социаликономическа система, на нейните неизбежни хронически и структурни кризи, на неутолимата алчност на собствениците за максимални печалби, оправдаващи я с неумолимия закон на конкуренцията, който господства в създадените от тях джунгли.

Днешният повсеместно и ускоряващо увеличаващ се брой на безработните е резултат от глобализацията, миграцията и делокализацията на производствените мощности и тяхните опустошителни последици едновременно за страните от “първия” и “третия” свят и най-вече следствие от роботронната революция, която обхваща постепенно всички сфери на световната икономика.

Статистическите данни за тази категория на “опасните класи” позволяват да се установи (по косвен път) числеността на работническата класа, процент от която са безработните. Но и тук се натъкваме на редица “странности” в статистиките. Например, според доклад на МОТ от 2008 г., броят на безработните е нарастнал за 10 години (от 1995 до 2005) с 25 %, като само младите безработни в света (от 15 до 24 години) са 88 милиона, тоест близо половината от всички, макар че те са само 1/4 от общото население. Само през 2007 г. безработните са нарастнали с 14 милиона. Прогнозата е, че през 2012 г. безработните ще стигнат 212 милиона. В нов доклад за същата 2012 год., на същата МОТ обаче, се прогнозира, че безработните ще достигнат 202 (!) милиона или с 6 милиона повече, отколкото са били през 2011 година. По неофициални данни на независими изследователи, броят на безработните в света вече надхвърля 800 милиона души!

Според въпросния доклад, икономическият ръст изостава от този на безработните и е абсолютно невероятно през следващите две години да се създадат нови 80 милиона работни места, колкото ще бъдат новопристигналите на “пазара на труда”! МОТ счита, че тази тенденция е особено “смущаваща” за Европа, където от 2010 г. насам безработните са се увеличили с 2/3! В “мъртва точка” е оживяването на трудовия пазар в Япония и в САЩ. В новите икономики на БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) също се забелязва стагнация в предлагането на нови работни места. МОТ обяснява масовото им намаляване с кризата, започнала през 2008-2009 г. През този период те са се съкратили с 20 милиона и се прогнозира допълнително намаляване на работните места с още толкова милиони до края на 2012 г. Ще приведем отново данни за “Цитаделата на световния капитализъм” – САЩ. През 2010 г. социалното положение на американските безработни е сравнимо с това от 1930 (годината на най-тежката икономическа криза в историята). Един от всеки 8 американци живее с купони за храна. Дългосрочната безработица обхваща 40 % от изгубилите работата си. Следната таблица за “ръста” на новосъздаваните работни места в десетилетията от 1940 до 2009 е достатъчно красноречива и не се нуждае от коментар:

1940 – 1949 – 40 %;  1950 – 1959 – малко под 40 %; 1960 – 1969  – малко над 40 %;

1970 – 1979 – 28 %;  1980 – 1989 – 20 %;  1990 – 1999 – 20 %;

2000 – 2009 – минус 0,8 %.

Ускореното разгъване на Р.Р., вследствие конкуренцията с разбудилите се гиганти от КРИБ (Китай, Русия, Индия, Бразилия) наверно ще увеличава “минусите”, тоест закриването на все повече работни места през следващите 1 – 2 – 3 десетилетия в условията на избухващите “демографски бомби”.

В САЩ според официалната статистика безработните, както и в Европейския съюз, са около 10 %, а по неофициални данни или с използване на официалната методология от 1980 година – двойно повече. “Първенството е “спечелено” от Испания, където според данни на Националния статистически институт през първото тримесечие на годината безработните са се увеличили с 365 900 души и са достигнали цифрата 5 639 500 или 24,44% от активното й население. Със 153 400 е нараснал броят на испанските домакинства, в които всички работоспособни членове са без работа; сега те са 1 728 400. Броят на работещите е 17 433 200 или 59,94% от активното население (23 072 800 души).

Както посочихме, феноменът не е присъщ само на страните от “Първия свят”. Според изследване на Държавното статистическо управление на Китай, през 2011 г. в селското стопанство са работили 253 милиона души. Те са се увеличили с 4,5 % в сравнение с 2010 г., а вътрешната миграция към градовете през последното десетилетие е 159 милиона души. От тях над 1/3 са ниско платени (по средните китайски норми от 320 долари месечно). По-голямата част изобщо не познават социалните осигуровки.

За отбелязване е огромният дял на безработните в повечето страни на Африка, където те варират между 70 % и 95 % от активното население! Според МОТ, днес, всеки трети жител на планетата в активна възраст (над 1,1 милиард души) търси работа или е безработен и живее под чертата на бедността, тоест с по-малко от два долара на ден! Нейният председател Хуан Сомавия счита, че процесът ще продължи, въпреки всички усилия на правителствата да преодолеят безработицата. Специалистите са изчислили, че ако работните места в света се увеличават с 2 %, което е в сферата на мечтите, безработните ще продължат да нарастват с по 4 милиона души ежегодно. В доклада се казва, че главната вина за увеличението на безработицата и за икономическата несигурност е в политиката на “затягане на коланите”, на атака срещу заплатите и социалните права на трудещите се, в рязкото намаляване на покупателната способност на “нисшите” слоеве от населението и че приближава моментът, когато “капанът на налаганата им от властта аскетичност може да изщрака”…“Увеличават се рисковете от социални сътресения в Европа, Близкия Изток и арабския свят, Черна Африка и др…” “Социалната стабилност може да бъде достигната само, ако през следващите десет години се създадат 600 милиона работни места”(!)

“Щастливците” сред безработните все още успяват да намерят временна, макар и несигурна работа без социални осигуровки. В САЩ, през първата година на “рецесията”,  са съкратени 8 400 000 работници от които над два милиона няма да могат да си намерят работа, а в Англия броят на съкратените редовни работни места е 650 хиляди, докато този на “прекариите” се е увеличил само с 80 000!

Прекариатът намира своята “ниша” и преживява в “сивата икономика”, чийто дял от “националната” е както следва: 25 % в Гърция, по 20 % в Испания, Италия и Португалия, 10 % в Германия. Тя расте в рецесията и това позволява на безработните да намерят “на черно” средства за живот около прословутия “праг на бедността”.

На фона на тази картина, социалната поляризация в света приема невиждани размери. На единия полюс расте броят на милиардерите и на милионерите (с чиито богатства, печалби, приходи, “начин на живот”, разкош, разточителства и лукс до извратеност, ще се занимаем отделно, тук отбелязвам само, че някои бутилки вина от специални изби или остарели с над стотина години стигат до умопомрачителната цена от половин милион долара, а в Англия, богаташите обичали да им се сервират блюда, посипани със златни стърготини от по 25000 лири стерлинги порцията!), в същото време правителствата подпомагат “изпадналите в затруднение банкери” за сметка на съкращаващата се като шагрен “средна класа” и на получаващите заплати под медианата им, а на другия полюс се увеличават мизерията в “развитите” и глада – в бедните страни. “Опасните класи”, които са като бомба със закъснител в търбуха на капитала, преливат вече от предградията и на най-богатите страни, приближавайки се към критичната маса на експлозията и верижните реакции.

Според времетраенето на безработицата, жертвите й могат да се причислят към различни “опасни класи”. Колкото и условен да е този критерий, тези които се надяват, че ще намерят макар и временна работа, все още са части от пролетариата или прекариата. “Безнадеждно и безвъзвратно” безработните принадлежат към следващата категория на “опасните класи”.

ЛУМПЕНПРОЛЕТАРИАТЪТ

Този слой от населениетоне е елементарен обект за изследване. Анализаторите трябва да вземат под внимание количествените и качествените промени, които е претърпял от Рим до днес. (Тази “класа” е единствената, която е оцеляла досега през цялата древна и нова социална история на човечеството.) Под лумпени, в капиталистическото общество се разбират декласираните слоеве, състоящи се от изхвърлените от производството, трайно безработните, хора без определено занятие и постоянна месторабота, нямащи никаква или почти никаква собственост, живеещи в хроническа нищета, препитаващи се от случайни работи, мизерстващи бедняци, проститутки, просяци, скитници, принудени да живеят на границите на престъпния свят, чиято житейска цел е… оцеляването.

Към това определение марксистите добавят с презрение: хора без “социални корени”, които не принадлежат към никоя от съществуващите класи, нямат “нравствен кодекс”, нито собствена политическа позиция и организация, готови да се подчинят на всеки притежаващ реалната власт в дадения момент или “да нарушат законите и обществения ред” и т.п.

Важно е да отбележим, че в сегашния стадий от развитието на капитализма се извършва повсеместна и поголовна „лумпенизация на обществото“. Оттук-нататък, социалният облик на градовете ще се определя все повече от лумпените. Ликвидацията на работните места, поради автоматизацията на всички трудови процеси, изпраща огромни маси млади хора сред декласираните. Те стават все по-многобройни, докато нуждата от работна ръка намалява. Това се придружава от невъзможност да си намерят работни места, от загуба на трудовите навици и от деквалификация. Повечето от тях не могат да разчитат на работа, прилично заплащане на труда им, нито на висше образование в перспектива, защото са ненужни на капитала.

В условията на днешната системна и социална криза, породена от Р.Р. и от глобализацията, процентът на тези слоеве от световното население ще се увеличава бурно, тяхната психология ще се распространява сред останалата част от “нисшите класи”, а “успялите” едва ли ще могат да се оградят от тяхния наплив с електронни “китайски стени” и наемни стрелци-убийци. Тази непроизвеждаща, но потребяваща “класа” ще търси спасение в криминални и всевъзможни “асоциални” форми на съществуване, в стихийни бунтове, създавайки все по-голями главоболия на частните и държавни охранители на днешния “обществен ред”, който я е породил. В САЩ полицията и другите репресивни органи нямат други средства срещу “лумпените”, освен най-брутално “голо” насилие. Системният държавен терор е насочен вече и срещу бялите “престъпници”  – нещо, което доскоро беше резервирано само за цветното и най-бедно население в най-богатата страна на света.

Добреохранените и благовъзпитани английски еснафи наричат презрително и издевателски, принадлежащите към този слой на опасните класи “чави”. Като правило, те произхождат от “низините”, от “подземията” и от предградията с имигранти, прииждащи на острова от колониите на бившата империя. За принадлежащите към “висшите и средни страти” на обществената пирамида, чавите са “идиоти”, “отрепки”, “мутри”, “говеда”, “плъхове” и т.н. Когато “имат щастие”, те работят в сферата на услугите срещу най-мизерно заплащане на труда им, но обикновено не си намират работа и влачат жалко съществувание за сметка на мизерните и унизителни “социални помощи” от държавния или общински бюджет. “Висшите” и “средните” се гаврят с тях, казвайки, че с това се  “поощрявала вродената им ленност”.

“Чавите” живеели в многоетажните панели на бедните райони. Били с лош вкус и дъх на устата, необразовани или завършили в учебни заведения с “нулев рейтинг”, некултурни, с антисоциално поведение, превърнали се в символ на непоносима вулгарност и на войнстващо невежество. Устройвали си срещи и пиели долнокачествена бира в закусвалните за бързо хранене, разхождали се “безцелно” из супермаркетите и търговските центрове, обличали се просташки в не “маркови” одежди, обувки и шапки, обичали бойни кучета, снабдявали моторите си със свръхмощни сирени и т.н. Изобщо, заключават някои тяхни “изследователи”, работническата класа се маргинализира и губи своя престиж.

В Китай, в Индия и в други развиващи се страни, властниците също си задават тревожния въпрос “Какво да се прави?” със стотиците милиони селяни, останали без земя или със занаятчиите – без работа, поради индустриализацията и механизацията на тези сфери на труда. Те са наясно вече, че с декрети на властта и с морализаторски проповеди не ще могат да контролират ръста им.

Мизерното предгробно живуркане на все повече увеличаващите се бедни, “декласирани” и безнадеждни слоеве от населението на света води до масивно криминализиране сред най-“нисшите” слоеве. На глада и посягането към трапезата на ситите, властта отговаря с репресии и затвори, които са инкубатори и лаборатории за “излишните” от прекариата до лумпенпролетариата. От 1970 г. досега (2010 г.) броят на затворниците се е увеличил в САЩ пет пъти, в Гърция, Испания и Холандия – 3 пъти.

Към лумпенпролетариата или към “излишните” (в зависимост от мерките, които властта и имащите класи предприемат или подготвят срещу тях) можем да прибавим множеството затворници и концлагеристи, престъпили законите на една престъпна система. Статистиките тук са още по-фалшиви и противоречиви. Навярно, само в Китай “питомците”, изпратени зад телените мрежи в “трудово-възпитателните общежития” на китайския ГУЛАГ, надхвърлят общия брой на затворниците в останалата част на света, които по официални данни варират от осем до двадесет милиона души или са повече от всички армии, взети вкупом.

Част от лумпенизираната интелигенция, а и не само тя, поради дипломите си имат вождистки, авангардистки претенции. Поради това е нужно да разглеждаме под лупа мотивите, които са ги довели до революционното поприще.

“ПЕТОТО СЪСЛОВИЕ”

Такъв е днешният “социален пейзаж” в “най-добрия от всички възможни светове”, който е в основата на надвисващата социална криза, към която глобализацията прибавя и интернационалната криза. От тази бифуркация (“момент на дестабилизация”) ще изкристализират проблемите, с които предстои да се сблъскваме през ХХI-и век в революционната ни работа сред новите и старите “опасни класи”, обитаващи долните етажи в пирамидата на “модерното” капиталистическо общество. В своята “1984” Джордж Оруел ги нарича “Нисши класи”. В свои статии аз също съм използвал термина за съвкупността от “прекарии”, “излишни”, пролетарии, безработни, “лумпенпролетарии” и др. От описателните им дефиниции се вижда, че тези множества се припокриват и общото им сечение клони към 1, тоест по-голямата част от елементите им са общи. Това позволява да ги обединим в една обща категория, която образува революционния потенциал на ХХI век, защото “опасните класи” са единствени, които се умножават и са заинтересувани от разрушението на породилото ги социално и интернационално статукво. По аналогия с “четвъртото съсловие” от времето на Великата френска революция, тяхната експлозивна смес може да се нарече ПЕТО СЪСЛОВИЕ. (N.B.: Както е известно, според законодателството на абсолютната монархия, в “генералните щати”, които се свиквали нерегулярно по усмотрение на краля, са фигурирали само три съсловия: аристокрацията, духовенството и буржоазията. Тоест, “четвъртото съсловие” юридически “не е съществувало”, което не е попречило под това име да бъдат обединени най-революционните елементи сред санкюлотите, каквито са последователите на Жак Ру или “бесните”. В своята “История на Великата Френската Революция от 1789 до 1793 г.” Кропоткин ги нарича “народни комунисти” и “предтечи на анархистите”. Към “несъществуващото” четвърто съсловие историци прибавят и привържениците на първата Парижка Комуна (1793-1794 г.) с нейния главен прокурор Пиер Шоме и ебертистите начело с Жак Рене Эбер. Всички те са били гилотинирани от “неподкупния” Робеспиер по време на Голямия терор, с което фактически е спрян възходът и еволюцията на Великата революция “наляво” и е започнал истинският “Термидор”, за да завърши с контрареволюцията и нейните етапи: Директория, Консулство, Империята на Наполеон Бонапарт и реставрацията на режима на Бурбоните. Едва по-късно, през 70-те години на ХIХ-и век, понятието Четвърто съсловие добива гражданственост след появата на книгата на немския социалконсерватор и публицист Рудолф Мейер /1839 – 1899/ – “Борбата на Четвъртото съсловие за еманципация”. С това име Мейер е обозначавал пролетариата. Колкото и странно да изглежда това за един консерватор, той е симпатизирал на работническите борби и е бил осъден от Бисмарк за друга своя книга – “Политическите основи на корупцията в Германия”.)

ПЕТОТО СЪСЛОВИЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В СМЪРТНА ЗАПЛАХА

ЗА СОЦИАЛНОТО И ИНТЕРНАЦИОНАЛНО СТАТУКВО

Безработни, лумпенпролетарии, прекарии, “излишни”, затворници и другите “нисши” социални слоеве в “развитите страни от Първия свят” наброяват вече над 100 милиона души, които стряскат все повече господарите на света, тяхните преторианци и учени слуги. Страхът им е роден от това, че заедно с тези от “Третия свят” те са вече стотици милиони, ако ли не милиард. Тяхният брой ще расте в геометрична прогресия, веднъж, поради неудържимия ръст на компютри и роботи, на автоматизирани заводи, лаборатории и услуги, на телекомуникации, на научно-техническите революции в земеделието и във всички сфери на човешкия труд без изключение, и втори път поради глобализация на икономиката, на трудовите, стоковите и финансовите “потоци” и пазари, на износа на капитали и на цeли индустрии в “развиващите се страни” с тяхното милиардно население. Временните печалби на транснационалните корпорации от “инвестициите” там, едва ли ще компенсират тройния резултат:

– в страните износителки на капитали се закриват работни места, което ускорява увеличаването на процента на собствените им “прекарии”, безработни и смъкването на заплатите на пролетариите до… китайските;

– в страните, в които се инвестират капиталите, икономиката се модернизира, макар и със закъснение Р.Р. ще породи същите проблеми, като в “Първия свят” и част от изхвърлените от селското стопанство, от допотопните индустрии и от занаятите ще потърсят спасение в серия от “велики преселения” било в гигантските “отечествени” мегаполиси, било в илюзорната “Обетована земя”, в която охранените са се заградили с охранители и с “крепостни стени”, мислейки ги за недостъпни, забравяйки че предмостията на “варварите” вече са там – в гетата и предградията на голямите европейски и американски градове;

– всичко това ще увеличава лавинообразно броят на “излишните”, за които няма статистика, но дори грубите сметки ще покажат, че към средата на века те ще бъдат 5 – 6 милиарда души, тоест поне половината и най-вероятно около 2/3 от тогавашното земно население. 

Обедняването на “отечествените” пролетарии и прекарии в страните на “златния милиард”, вследствие конкуренцията им с евтината, но квалифицираща се работна ръка от “развиващите се страни”, води до “замразяване на заплатите”, а инфлацията предизвиква необратимото им реално свиване с по 1, 2, 3 % ежегодно. Процесите очертават тенденции на все по-масово “прекаризиране” и на прословутата “средна класа”, която все повече заприличва на “неправилно изстискана паста за зъби”, от която към “висшата класа” се процеждат единични щастливци, а в долната й част се стича нарастващият брой на бъдещите “излишни”…

На другия полюс се концентрират крезовски богатства, в резултат на което в перспектива там ще останат няколко хиляди мултимилиардери и в най-добрия случай още няколко милиона милионери, с което “информационното общество” ще постави края на “великото общество на консумацията”.

Тези необратими процеси са предостатъчни, за да предизвикат кошмарите на “елитите” пред заплахата от образуване на общ революционен фронт на “туземните” с местните и чужди безработни и затворници, с вносните и отечествените ниско заплащани “заети” пролетарии и прекарии, на белите и цветни лумпенпролетарии, много от които вече са с университетски дипломи, но без всяка надежда да намерят каквато и да е работа, макар и нямаща нищо общо със “специалността” им… Милиони млади американки и американци с висше образоване днес работят като келнерки и бармани.

Р.Р. и глобализацията са в основата на неудържимият ръст на Петото съсловие или на “опасните класи”. Те не са “призрак”, а милиарди от плът и кръв, които растат числено и за физическото си оцеляване в капиталистическото общество, минирано от роботронната революция, нямат друг избор ОСВЕН СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ.

Собствениците на света предчувстват, че не разполагат с много време. Те са изчислили, че до 3-4 десетилетия, което е едно мигване на историята, “опасните” милиарди неизбежно ще поставят неумолимия въпрос “КОЙ – КОГО?” в условията на перманентна глобална криза и следващи я революционни ситуации.

Пред Международен политически форум, състоял се на 7 и 8 септември 2011 г. в гр. Ярославъл (Русия), “посветен на проблемите на глобалната безопасност и възникването на локални конфликти, на развитието на демократичните институции и нрави, особено в многонационалните държави с различни вероизповедания и най-вече на усъвършенстване на борбата със социалното неравенство”, един от блестящите теоретични умове на световната буржоазия – Збигнев Бжежински, който знае какво, кога, къде и защо приказва, е заявил: “Възможно е възникването на проблеми, които ще поставят под въпрос самото съществувание на цивилизацията. Те могат да бъдат решени само с общите ни усилия. Глобалната стабилност може да бъде постигната само с помощта на мащабно сътрудничество, а не чрез имперско доминиране.” Тоест, Бжежински призовава всички държави – голями и малки – за нов “Свещен съюз” за съвместни политически, полицейски и военни “усилия”…

 ОТГОВОРЪТ НА  ЕЛИТИТЕ СРЕЩУ ЗАПЛАХАТА

Ако съдим по дискусиите на закрито и открито за пренаселеността на планетата (виж параграфа за “излишните”), членовете на “Добрия клуб” като че ли са направили своя избор и са намерили отговор в продължението на известното “финално решение” с други, “по-меки” (фармацевтически, вместо химически) средства.

Освен “добрите милиардери” и държавните мъже, изпреварващо, сериозно, усилено и не случайно, с проблемите, които предвкусват, че ще им създаде петото съсловие, се занимават теоретици, политолози, политици и практици на “пост-капитализма”. Те разработват комплексен арсенал за матиране на всякакви опити да се организира съпротивата срещу мизерното настояще и още по-мрачното, кърваво или “безкръвно” бъдеще, което му готвят.

В инструментариума на превантивната контрареволюция влизат “философска”, идейна, юридическа, полицейска, съдебна и военна подготовка:

– употреба на училището, университетите, институтите, “интелектуалците” и медиите за дискредитиране на революционерите и на самата идея за революция;

– политика на разрушаване на солидарността между “опасните класи”, чрез манипулация и примитивна демагогия на патриотарско, “футболно”, кръчмарско или бакалско ниво и на разединяването им с помощта на диференциация на заплатите и на “помощите” или с лишаване от тях на “непослушните, на непокорните и на имащите лошо поведение”;

– “борбата срещу тероризма” е превърната в официална доктрина, с която държавите и “висшите” касти целят легитимиране на произвола и подготвят “законния” терор на репресивните институции срещу всички противници на статуквото, където и да се намират, подвеждайки ги под общ знаменател;

– гласуват закони, поощряващи и заплащащи доносничеството (казват, че само за откриването и убийството на Осама бен Ладен са похарчили над един трилион долари от бюджета на САЩ) и гарантиращи или най-малкото, оневиняващи употребата на полицейското насилие;

– картотекират се “опасните индивиди” и се определят целеви групи, които ще станат първия обект на репресивната политика, за да бъдат сплашени останалите, докато дойде и тяхния ред да бъдат отведени в “салханата”;

– въстановяват се инквизициите в “следствието”, извънредните съдилища,  садистичните наказания “за назидание” и безчовечните режими в килиите на затворите, целящи моралното, интелектуално или физическо унищожение на “непоправимите”;

– чрез тайната дипломация и откритата политика на сътрудничество, се създава общо полицейско и юридическо “пространство” и глобален “свещен” военен съюз в защита на “новия световен ред”;

– създават се професионални армии от платени убийци “за бързо реагиране” в която и да е точка на планетата и за потушаване на всяка искра, огнище или пожар на социалното недоволство.

Целта е “краят на социалната история на човечеството” и увековечаването на господството, на привилегиите и на неравенството между хората и народите.

МАЛТУСИАНСКИТЕ И ДРУГИ “ЕЛИТАРНИ” СЦЕНАРИИ

СРЕЩУ ПЕТОТО СЪСЛОВИЕ

В параграфа за “излишните” видяхме плановете за научната им “физическа неутрализация” и “решенията на човешката криза”, към които се ориентират филантропите от “висшата класа” с помощта на по-рафинираната, но не по-малко ефикасна от “науката” на д-р Менгеле. Преди да изброя някои изглеждащи “фантастично” хипотетични сценарии за справяне с “предизвикателствата на опасните класи”, предоставям на вниманието на заинтересованите “Моделът за развитие” на неоконсерваторите. Той е наглед доста елементарен, но ако се допусне осъществяването му, резултатите за човешкия род ще бъдат не по-малко печални от “финалното решение” на национал-“социализма” или от човешката пустиня, която остави след себе си “научния социализъм”.

Моделът се основава на:

– Манипулация, деградация, дегенерация, оглупяване и видиотяване на “нисшите класи” с помощта на медиите, поп-“културата”, наркотиците и алкохола и накрая, ако е необходимо, с имплантиране на чипове, с чиято помощ може да се управлява дистанционно човешкото поведение. В резерва към съществуващите официални репресивни институции и междуправителствените съглашения за “справяне с терористическата заплаха”, се планира създаването на частни армии от охранители, застрахователи и наемни убийци за решаване на по-дребни, но “щекотливи за съвестта проблеми” (в която област република БГ отново е изпреварила САЩ – броят на частните паравоенни групировки надхвърля по численост петкратно българската армия).

Ако петото съсловие не организира своята съпротива срещу господарите на света и борбата си за еманципация, няма друга социална сила, която би могла да спре тяхните зловещи сценарии, проекти, стратегии и експерименти. Възможностите са многобройни:

Превръщане на света в огромен тръст-комбинат – от казино, бардак и ТВО (“трудововъзпитателни общежития”) с управителнен съвет от “висши” собственици, които могат да гарантират пълна заетост в комбината на средните и на петото съсловие, като крупиета и сводници, полицаи и проститутки, частни охранители и слугини, надзиратели и доносници с тяхните “обекти” зад телените мрежи.

Изграждане на една съвременна империя с “променлива геометрия” (в смисъл на включване и изключване от метрополията и периферията на отделни голями и малки страни и разместване на “стратите”), чрез поглъщане на едрите и средни национални капиталисти от глобалния световен пазар и от владеещите транснационалния финансов капитал компании (ТНК) и олигарси или чрез разширението й с помощта на армиите на една или няколко коалирали се суперсили. Стратификацията й на патриции, военни и търговци, плебеи, лумпени и роби както в древния Рим, на аристократи, наемници, буржоа и закрепостени слуги и парии, като в западния феодализъм или в ориенталския деспотизъм, или на висши, средни и нисши “страти”, ала Оруел с тяхните “вътрешни” и “външни” партийци, полицаи, шпиони, военни, куртизани, шутове и “учени”, дребни акционери, бюрократи и всевъзможни други паразити, слуги, “свободни” просяци, домашни роби и затворници.

Империята може да се обзаведе с циркове, „поп-култури“ и зрелища, с хазартни и публични домове, с лаборатории за изследване на резултатите от изкуственото заразяване на обитателите от богуугодните заведения със СПИН, с организиране на спектакли с публични инквизиции и развлекателни екзекуции на неудобни вещици и държавни престъпници и десетки още прелести на един тоталитаризъм, пред който всяко въображение би побледняло.

Изчерпване на демокрацията и установяване на “мека диктатура” на ТНК (транснационалните компании). Когато предизборните кампании, словесните дуели и палячовщините на партийните клоуни станат скучни, манипулациите на медиите не забавляват вече “електората” и “гарантираните свободи и право на избор” започнат да се упражняват само от “народните избранници” и от тяхните партийни щабове, тогава “елитите” могат да потърсят “политическо решение” и алтернатива в пълзящия “мек” тоталитаризъм на ТНК, упражняван от финансовите, икономически, военни и полицейски пипала на междудържавни институции, като МВФ, Световната Банка, Световната търговска организация (СТО) и глобалния пазар, Г8 и Г20, НАТО, НАФТА, Брюкселската бюрокрация, всевъзможните Международни съдилища, Интерпол и Европол и др., чиято власт ще замести т. нар. национален суверинитет и изпразнената дори от буржоазното й съдържание пазарна демокрация с нейното “равенство пред законите” и трите “независими” власти (изпълнителна, законодателна и съдебна), зад които и над които стои властта на “бюрата” – на несменяемата бюрокрация и “невидимата” троица на истинската власт: на парите, на медиите и на мафията.

Лумпените на война. Лумпенпролетариатът, както казахме, е единствената “класа”, която е надживяла всички “цивилизации” – от робовладелската до капиталистическата. Той беше инкубатор и на “авангардните” партии на болшевики, фашисти или нацисти, които, заграбвайки властта, се превръщаха в патриции и “граждани”. В онези отминали епохи обаче, лумпените бяха незначително малцинство. Днес и още повече утре, те ще бъдат абсолютното, дори “квалифицирано” болшинство, което, както казва Бжежински, “може да постави под въпрос самото съществувание на цивилизацията”.В този случай, ако държавните мъже не намерят друго решение, освен “мирното и безшумно прочистване” на лумпените, те навярно ще прибягнат до изпитаното средство на мобилизирането им за мащабни световни или регоинални войни с класически оръжия, изпращайки ги в окопите, като се възползват от опита на СС-войски или на палачите от СМЕРШ в тила им за борба с дезертьорите, “шпионите” и прочее “народни врагове”.

Макар от шестдесет и седем години да не е имало световни войни, така нар. малки, локални или превантивни войни не са спирали, трясъкът на бомбите и снарядите не е заглъхвал и жертвите им едва ли са по-малко от тези, които загинаха в двете империалистически касапници през първата половина на ХХ-и век. Една допълнителна възможност открива създаването на военен триъгълник или многоъгълник от империи (ала Оруел) и анихилиране на “опасните класи”, посредством безконечни войни в пограничните им периферии.

Опитите за възкресение на марксизма в “човешко (и по-научно) лице”. “Загриженост” за съдбата на “нисшите класи” проявяват и от “крайната левица”. В наше време старата пиеса с “революционния” преврат на ленинскосталинските лумпени и заместването на бившата господстваща класа с “нова” държавно-капиталистическа (в състав от партийни, военно-полицейски и административни бюрократи), едва ли може да бъде поставена повторно на историческата сцена – нали по-старият “класик”, казваше, че такива неща са възможни само като фарс. Масовите разстрели, “великите строежи на комунизма” в необятния ГУЛАГ или пълненето на бездънни каци в соц-лудницата още не са забравени и изглеждат архаично във века на роботронната революция, но въпреки измамите, започнали с полуанархистическия маскарад на Ленин през лятото на 1917-а и завършили с буржоазните метаморфози на “съветската” номенклатура и мандарините на китайската компартия (ККП), въпреки всичко това, някои правят отново опити да реанимират марксизма “с човешко лице”. Няма да се спирам на предлаганите от троцкистите “решения на кризата на човечеството”, защото след ужасите и крушенията през ХХ-и век, те продължават да твърдят, че са… “истинските ленинци” и след кончината на СССР, все още са за “безусловна защита на… завоеванията на октомври”.

Някои модерни или неомарксисти, като Антонио Негри и Майкъл Хардт, искат с помощта на терминологични злоупотреби (“множеството” срещу “империята”) да прокарат контрабандно отново старото бланкистко-ленинско “революционно” завземане на властта и установяване в нова премяна на една “демократична диктатура” на “учените” и упражняващите интелектуален труд или на “когнитариата” (по подобие на пролетариата).

Още през 19-и век Бакунин предупреждаваше, че диктатурата на псевдо или на действителните учени може да се окаже едно от най-отвратителните средства за укрепване властта на елитите: “Познаването на социологията предполага сериозни знания на учения за всички други науки. Много ли такива учени има в Европа? Не повече от 20 – 30 души; ако им се даде властта, ще се получи най-нелеп и най-отвратителен деспотизъм. Най-напред ще се изпогризат един други, а ако се обединят – тежко на човешкия род: “Дайте им пълна свобода и те ще започнат същите експерименти с човечеството, каквито сега извършват с кучетата, с котките и с морските свинчета, в името на… науката.”

Към това, аз бих добавил само, че властникът и ученият са взаимно изключващи се фигури – или си учен, или си властник – средно положение тук е изключено: упражняването на властта деквалифицира учения, което прави невъзможна “диктатурата на когнитариата”.

Прекаралият 40 години от “трудовия си живот” в британската бюрокрация Сър Норкот Паркинсън, в един от своите “закони” е обяснил не само как се извършва деквалификацията, но и деградацията в чиновническата бюрокрация, независимо от нейния произход – от пролетариата или от “когнитариата”:

“Ако интелигентният чиновник иска да съхрани службата си, на своето работно място той трябва да избягва всякакви сериозни разговори, от които би проличало интелектуалното му превъзходство. (Началствата не търпят превъзхождащите ги). Там той може да говори за конни надбягвания, за футбол, за конкурси “мис вселена” или за “раздаването на Оскарите”, за модни ревюта или за ТОТО, за това как е прекарал отпуската си или какъв сериал е гледал по телевизията, изобщо за каквото си иска, само не и за проблеми, за събития или за комплексни ситуации, чиито анализ изисква надхвърлящи филистерския кръгозор интереси, задълбочени познания и интелектуален капацитет. В противен случай, той ще бъде изхвърлен, като чуждо тяло, защото началството прочиства от антуража си всеки, който стърчи с няколко сантиметра, не дай бог с цяла глава над него. Когато в подобна атмосфера старият началник бъде повишен, преместен на друга “работа” или умре, го замества някой от подчинените му, който провежда същата прочиствателна операция по отношение на колегите си. Така, само след няколко смени, в британските йерархични структури на всяка от институциите, бюрократичните ведомства и държавни служби започва истинско състезание по… идиотизъм.”

Такъв е “законът за противоестествения йерархичен и бюрократичен подбор”!

Интеграция в интеграцията или предложения на отдавна интегриралата се в капитализма социалдемократическа “левица” за интегриране на “опасните класи” в него. За по-младите поколения е необходима кратка историческа справка. Разногласията между партиите във Втория интернационал (1889 – 1914 г.) по въпроса за пътя към властта и използването й като инструмент за смяна на капитализма със социализъм, започнаха в началото на ХХ-ти век и завършиха с окончателен разрив по време на Първата световна война, когато предвожданите от Ленин руски болшевики “се наведоха, по собствения му израз, за да вземат търкалящата се по улиците на Петроград власт” през октомври 1917-а.

Лидерите на социалдемокрацията бяха избрали парламентарния път към властта за разлика от марксленинските “революционери”, чиято абсолютна диктатура ги превърна в тоталитарен “авангард” на държавния капитализъм и гарантира безразделното им господство в рухналата империя в продължение на 75 години, за да завърши с обратния преход от държавен към частен монополизъм, който ги върна в изходната точка.

Но Бакунин предупреждаваше, че властта корумпира всеки, който я вземе, независимо от пътя към нея. Преди и след краха на Втория интернационал, вождовете му бяха опитомени и интегрирани напълно в капиталистическото общество, ставайки част от политическия му елит. Така, изхвърляйки на порции марксизма (окончателната им и официална раздяла с него се извърши през 1959 г. на VI конгрес на дошлия на смяна Социнтерн в Хамбург), те изпревариха и в това отношение “революционерите”. Разкаялите се след 1989 г. блудни дъщери, сред които и преименувалата се БКП, бяха приети с разтворени обятия и днес заедно образуват световната демократична “левица”. Тя не е хомогенна и сегашните й съставки (социалдемократи, порозовяли болшевики или “зелени”) предлагат различни “решения” на проблемите на петото съсловие. Малцина все още бръщолевят за някакъв мъгляв, недефиниран “демократичен социализъм”, докато болшинството е за “социален капитализъм”…

През 2011 г. на научен конгрес (ако паметта не ми изневерява, участващите в него “учени” бяха еколози) се твърдеше, че за да получи “американски” modus vivendi, населението на земята се нуждае от 4 ½ планети, което е дипломатичен начин да се каже, че трябва да бъде съкратено с близо 80 %.

В публикуваната през същата 2011 г. книга „The Precariat: The New Dangerous Class” (“Прекариатът: Новата опасна класа”) авторът й Гай Стендинг, английски философ, социолог, експерт и политик навярно от лейбъристката шарлатанска школа, ако употребим бакунисткия речник и език, казва унило и тревожно, че “Прекариатът придобива общо съзнание за уязвимостта си” (което не вещае нищо радостно за СД-гувернантките и тяхните “работодатели”). Той изразява страха на “средния” британски филистер от “новите опасни класи” и дава своя социалдемократически отговор на предизвикателството, което прекариатът е отправил към “левицата”.

Спирам се по-подробно върху изложените авторови мисли и идеи, защото макар и фалшива алтернатива, те са кредото на привилегированите слуги на капитала и “доброжелатели на нисшите класи”. Освен това, те импулсираха написването на тези редове, в които конспектирам отдавна зреещия анархистически ответ срещу новите глобални военнополицейски, политически, идеологически, икономически, финансови и пазарни, “предизвикателства” на “елитите” към човечеството.

Книгата е пореден опит за измама на Петото съсловие и в същото време свидетелства за духовната и идейна нищета на днешната “левица”. В главата, озаглавена “Прекариатът – социалдемократическото предизвикателство”, Гай Стендинг прави нелицеприятни констатации за проблемите на съвременния капитализъм и предлага решения, които излагам дословно, защото са характерни за мисленето и политиката не само на доминиращата в Англия лейбъристка “левица” спрямо раждащата се “нова основна класа” или реформисткото крило на демократическата партия в САЩ.

Привеждам един по-дълъг пасаж, който доизяснява същността на “новата опасна класа” и проблемите, които тя създава или може да създаде скоро на съвременното капиталистическо общество:

“Прекариатът включва не само лишените от трудова сигурност, въпреки че мнозина са на временни трудови договори, работещи при непълна заетост в телефонни центрове за помощ или по споразумения за подизпълнителство. Съставен е от онези, които имат чувството, че животът им е изграден от несвързани звена, в чиито контекст те не могат да изградят една желана професионална кариера и да комбинират балансирано формите на работа и труд, с тези за забавление и свободно време. Заради гъвкавия пазар на труда, при който професионалните общности са унищожени, прекариатът не може да изгради своя социална памет, т.е. чувство за принадлежност към общност с достойнство, статус, етика и солидарност. Всичко му се изплъзва. Членовете му осъзнават, че при отношенията си с другите, над тях е надвиснала сянката на безнадеждно бъдеще, тъй като е малко вероятно да влязат отново във взаимоотношения със същите хора. Прекариаризираното съзнание, е съзнание без корени, прескачащо от тема на тема, страдащо от крайно разстройство на вниманието.

Прекариатът е и скитник в отношенията си с другите. Тъй като няма професионален живот, по-малко образованата част от тази класа гневно избухва, както при привидно безсмислените бунтове в Англия през август. Той пренебрегва бъдещето, защото долавя, че няма бъдеще за губене.

Прекариатът не се състои само от жертви; голяма част от образованата младеж, която е част от него, съзнателно поставя под съмнение трудовата етика на родителите си. Но, независимо от това, разрастването му е ускорено от неолибералната глобализация, която провежда огъвкавяване на трудовия пазар, превръща всичко в разменна стока, преструктурира социалната закрила от универсална (за всеки) към избирателна и подбира “облагодетелствани”, в зависимост от средствата и поведението им.”

В книгата си Стендинг открива, че “за пръв път в историята, доминиращата левица не разполага с прогресивна програма”, защото е “забравила, че всяко прогресивно политическо движение се основава на гнева, на нуждите и на очакванията на формиращата се основна класа (прекариатът), чието грозно и разрушително лице се видя по време на палежите в Лондон и бунтовете в цяла Англия през август 2011 г.”

Авторът казва, че е от особена важност политиците, особено “левите”, да разберат защо прекариатът се разраства, какво иска и че не е съставен от лумпени. Предвид умножаването и пробуждането му, те трябва да бъдат нащрек, защото в противен случай “палежите ще се окажат само начало”, а… новата опасна класа може да ги изяде заедно с “най-хубавия от възможните светове”. За да се избегне подобна развръзка, трябва да йбъде “предложена прогресивна политика и привлекателна програма”. Съветникът на “лявата” част от английския политически елит и професор по “задгробни науки”, е разбрал, че парализиращият страх, който извира от вярата във всемогъщието на държавата и репресивните институции, спрямо които отделният индивид и атомизираният колектив бяха безпомощни, вече започва да се разсейва и да изчезва. “Опасните класи” са на път да се превърнат “в класи за себе си”, а в атмосферата се носи мирисът на революционна ситуация.

“Тази, намираща се в процес на декомпозиция и изграждане опасна класа е разделена на разочаровани и огорчени фракции, обединени от несигурността и страха. Част от нея може да се обърне към десния екстремизъм, а друга – да се насочи към анархистично поведение както в Лондон и в провинцията на Англия, или към политическа апатия”. (Която едва ли може да бъде трайна!)

Трета част от прекариата, според Стендинг, търси напразно “зелената социална демокрация” и точно това е “предизвикателството”, стоящо пред блока на СД и зелените. Те трябва да намерят отговор в създаване и изказ на програма, която да привлече мнозинството в един прогресивен, съграждащ (и най-вече сдържащ) консенсус”. Стендинг забравя, че наскоро, дори в “страната с неограничените възможности”, републиканците в американския конгрес отхвърлиха категорично предлаганите от Обама мизерни социални мерки даже за едно най-евтино медицинско осигуряване на 50-те милиона мизерстващи лумпенпролетарии и прекарии, чийто брой от тук-нататък само ще се увеличава. От предложения изход, можем да заключим, че за такива като Стендинг Петото съсловие е стадо от преживни добичета, които се нуждаят от свежо, прясно… сено или поне от “зелени очила”, т.е. от илюзията, че може да го получат. Той се надява, че с “привлекателната програма” ще могат отново да измамят “оформящата се основна класа”, след което да я изпратят в “салон за разкрасяване”, за да я напудрят и снабдят малка част от нея с перуки и кюлоти, а останалите – в публичния дом под грижите на старата СД-“маминка” и нейните философстващи професори и субпродукти – от училищата и църквата до медийните звезди, социолозите и идеолозите. Консенсусът на Стендинг не е между “прекариите” и останалите “опасни класи”, чийто социален проблем е решим единствено чрез организацията и революцията, а между социалдемократическия “елит” и господарите на света. Той признава, че за увеличението на прекариата в Англия е допринесла най-много лейбъристката политика на Тони Блеър, но ни успокоява, че навсякъде – от САЩ през Гърция, Италия, Испания и Германия до Токио е така и е предизвикало повсеместните демонстрации и бунтове на младите. Причината за такава политика на управляващите партии от соц-интерна Стендинг вижда във “фаустовската сделка”, чиято същност е отпускане на кредити и временни безлихвени помощи за лишените или получаващи ниски доходи прекарии. (Той не казва кой е Мефистофелът на социалдемократическия “Фауст”, продал отдавна душата си, когато още в началото на ХХ-ти век влезе в политическата игра, чийто залог беше спечелването на късове власт и привилегии за СД-министри и депутати срещу предателството им спрямо Петото съсловие, което те имаха претенцията да представляват.) Тъй като падежът на сделката настъпва, Стендинг препоръчва на “левицата” час по-скоро да изработи привлекателна стратегия”, съобразена с “изискванията на ХХI век”, за прелъстяване на “опасните класи.

Много време няма – предупреждава той – неофашистките сирени могат да привлекат прекариата и ако не му се предложи “прогресивна алтернатива”, той ще захвърли “своя алтруизъм, толерантност и уважение към различието”. Английският СД-философ не желае да си спомни, че фашизмът и войната бяха последната защита на капитала срещу “опасните класи” през 20-те и 30-те години на ХХ-и век, и че именно милиардерите, с тацитното съгласие на “левицата”, финансираха неговия възход в Италия, Португалия, Германия, Испания или коя и да е страна в Европа и света, над която надвисваше заплахата от Социалната революция. Днес Стендинг упреква СД-вождовете, че вместо да протегнат ръка на прекариата, “са се оставили да бъдат подмамени от обаянието на новия елит на свръхбогатите, от който се надявали да получат финансова и друга подкрепа”.

Така, обръщайки гръб на Петото съсловие, те се изправят пред разочарованите “прекарии”, които не желаят да подкрепят с гласа си тяхните кандидати в изборите. “За да спрат неофашизма (като привържениците на “Чаената партия” – фракция в републиканската партия на САЩ, на Английската лига за отбрана, на Националния фронт във Франция, на “Истинските финландци”, шведските демократи, Берлускони и др., които напоследък регистрират важни изборни успехи) на прекариата трябва да се предложи това, към което той се стреми”.  Стендинг разбира, че само с обещания за нови работни места, едва ли ще привлекат хората с ниски доходи или лишените от тях: “Нужна е нова Райска политика, която да преоткрие троицата Свобода, Равенство и Братство (и навярно вечно блаженство в царството небесно), неща, които прекариатът разбира…”

“Трябва да се води борба за контрол върху ключовите активи на системата за производство на егалитаристка основа, дори равенството никога да не бъде постигнато. Важна е поетата посока.” Той укорява ненаситната алчност и апетитите на социалдемократическите властници, които са позволили под тяхно ръководство да се увеличи неравенството и да се появят соц-милионери, ала Гракси, Дюма или Шрьодер. “Във Великата трансформация, която предстои /или вече преживяваме/ прогресивната политика трябва да се изгражда върху борбата за равенство и за контрол над най-важните активи на икономиката в полза на оформящата се основна класа”. (Стендинг запазва в тайна как прекариатът ще контролира държавата и капитала?)

Днес, продължава той, въпросните ключови активи са:

Икономическата сигурност, от която е лишено мнозинството, докато богатите тънат в лукс, което подхранва екстремизма и ксенофобията. Социалните помощи, “малките” или предоставените от държавата “обществени работи” вече не могат да прелъстят многократно “прекарваните”, още повече, че “помощите” се раздават от корумпирани държавни чиновници, които ги “отклоняват” към своя джоб. Вместо тях, се предлага “гласуване на закон, който да легитимира правото на всеки законен жител на държавата, да получава минимален доход, независимо от това дали работи или не”.

Говорейки за “равенство” Стендинг,  който е враг на идеята за Социална революция, предлага да се “постигне консенсус” за равенство между мултимилиардерите и Петото съсловие, чрез раздаване на… “минимални доходи за интегриране” в днешното общество, в което, както във френското от навечерието на Великата Френска Революция, “висшите” са на път да се смалят под 4 %, а “нисшите” да надхвърлят 96-те процента на абат Сейес. Социал-демократическият отговор на предизвикателството, което прекариатът отправя към това общество, е стар, ако не като света, поне колкото Римската империя, която в добавка към хляба, е гарантирала за своите лумпени и зрелища. В ХХI век, “новите” соц-стратези препоръчват да се набута… по един комат хляб в устата на протестиращите прекарии, за да млъкнат. “Тази мярка, казва авторът на “Новите опасни класи”, била защитавана от великите утописти Томас Мор, Том Пейн, Бертран Ръсел и др. видни обществени мислители и икономисти.” Тя била на път да се реализира в днешна Бразилия по схемата bolsa familia (фамилна стипендия), отпускана за 50 милиона души. (В една страна, която заема челната позиция в световната ранг-листа на неравенството!) Така то щяло да се “снижи” и да даде своите положителни резултати: срещу такова “изравняване”, подпомаганите гласували вече неколкократно за “прогресивните бразилски политици”. (У нас на това му казват “купуване на гласове”).

Констатирал, че едно нищожно малцинство “прави нелигитимно пари от парите”, за да се намали неравенството, Стендинг иска “да се осигури със закон едно справедливо разпределение на финансовия капитал (“забравяйки”, че той е плод на спекула, хазарт, взаимно мамене и перманентно изяждане на дребосъка от едрите финансови акули), да се увеличи бюджетът за обществени нужди, достъпът до правна помощ, да се намалят бюрократичните прегради към помощите, да се осигурят повече паркове, библиотеки и обществени… тоалетни; пожарните команди и охраната да обслужват всички, а не само богаташите”…

За да се проведат в живота тези “егалитаристки мерки”, “прогресивните лидери трябвало да произлизат от средите на прекариата и да познават неговия modus vivendi”. Иначе неизбежно се отива към провал, защото “пожарите и бунтовете в английските градове вече излъчват сигналите за събуждане” на Петото съсловие. Десницата, ще ги демонизира, прибягвайки до репресии, а средната класа ще ги приеме с равнодушие. Затова, за да се избегне адската политика, спасението е в… “райската”.

Изглежда, Гай Стендинг отстои на светлинни години от истината.

– Никакви “райски обещания” вече не могат да помогнат – Р.Р. ликвидира “пазара на труда”, а с него и капитала, младите няма къде да продават работната си сила (защото няма работни места), а увеличението на трудовия стаж за пенсиониране при масовата безработица на 15 – 24-годишните е пълен абсурд.

– Такива мерки свидетелстват за абсолютното неразбиране на епохата, в която “елитите” продължават да витаят във виртуалното пространство на финансовите спекулации и да търсят напразно “ниши” и начини да съхранят свиващите се печалби, спестявайки от социалните бюджети;

– “Прогресивните лидери” дори да произлизат от прекариата, щом седнат в министерските кресла, престават да имат каквото и да е общо с “прекариите”;

– “Формите на неравенство” са резултат от съществуванието на държавата, тоест на онази част от “елита”, която се подвизава в сферите на политическата власт – професионални политици, бюрократи, военни и полицейски началства, които срещу разделяне на плячката, с помощта на манипулации и репресии гарантират “правото” за богатите на мързел, на мошеничество, на произвол, на охолство и на разкош;

– “Фашизмът” е субпродукт на изпадналия в безизходица частен капитализъм;

– Прекариите са резултат от “фактора Р.Р.”, от глобализацията и от волята на властници и капиталисти да съхранят йерархията и класовото общество. Срещу тях “прекариатът” има само едно оръжие – Социалната революция (с материална основа – роботронната). Ако останат “със скръстени ненужни ръце на празни гърди”, най-вероятно прогнилият свят на капитала и държавността ще се срути, затрупвайки ги под развалините си.

Наред с изброените до тук либерални, консервативни, социалдемократически или тоталитарни подходи и различните им комбинации, с които се търси “решение на квадратурата на кръга”, съществуват още множество сценарии. Реализацията на кой и да е от тях, обаче, включая “левия”, не обещава нищо друго, освен удължаване агонията на човешкия род в условия на деградация, дегенерация и кретенизация, предшестващи духовната му смърт и физическия край.

ОБЩ СТАТУС, РАНГ В КЛАСАЦИЯТА И ТЕНДЕНЦИИ

В РАЗВИТИЕТО НА “ВЕЛИКИТЕ” СИЛИ В “ГЛОБАЛНОТО СЕЛО”

В предишната част на “АПОКАЛИПСИСА” посочих обитателите на подземните етажи на социалната пирамида в съвременния свят, като негов революционен потенциал, защото Социалната революция е въпрос на живот и смърт за “опасните класи”.

За определяне вероятността на революционната (или контрареволюционна) перспектива в съвременния капитализъм, е необходим и анализ на общото състояние на глобалните и регионалните сили с тяхните “сфери на влияние”, на съотношението между икономическите и военнополитическите им потенциали и на тенденциите в развитието им. Започвам тази операция с краха на бившия СССР и неговия “лагер”, които се оказаха “най-слабото звено” във веригата на световния империализъм и по всяка вероятност – начало на края му.

Неведнъж съм определял неговата политическа и социаликономическа същност и ранг сред великите сили в света на властта и капитала, които доведоха до имплозията след 1989 г., затова отправям интересуващите се от детайлите на комплексния процес към изследването “Социология на социализма” – една рекапитулация на заключенията до които бях стигнал в проучванията си на маркс-ленинската теория и практика до 1973 г. (отпечатана в броевете на в-к “Свободна Мисъл” от № 4, 2011 г. до № 2, 2012 г. и публикувана интегрално в Том I-ви на моите “Емигрантски спомени”, изд. Шрапнел, 2011 г.), както и към серията статии от средата на 70-те до края на 80-те години на ХХ-ти век”: Характера на Руската революция; Андропов, кризата и “отмирането” на държавата; Положението, причините и лечението на “болния човек на планетата”; СССР: Реформа или Революция;, “Международното положение” и изхода от него; Бележки за държавно-капиталистическата империя на Москва; Мюнхен или Метерних? и др., в които продължавах анализа на събитията след 1973 г. и развитието на кризата на държавния капитализъм, довела до неговия крах и до създалата се най-обнадеждаваща революционна ситуация през последните десетилетия на ХХ-ти век. Те са публикувани в емигрантския печат и в сборника “БАРУТНИ (ПО)МИСЛИ – статии 1974 – 1989 г.”, Издателство “Шрапнел”, 2004, а тук ги резюмирам:

КРАХЪТ НА “ТРЕТИЯ РИМ”

През октомври 1917 г. руските социалдемократи – болшевики завзеха властта чрез преврат срещу женския батальон и двете роти юнкери, охраняващи временното правителство на Керенски в Петроград и след четиригодишна кръвопролитна гражданска война, установиха безразделната си диктатура, като елиминираха или ликвидираха противниците си. Наред с това, реализирайки програмата на “Манифеста на комунистическата партията” на Маркс и Енгелс, те спряха започналата през февруари 1917 г.  революция на полупът, за да я върнат след това в… средновековието и епохата на Иван Грозни.

В резултат, остатъците от крепостничеството и частният капитализъм в Русия бяха заменени с одържавената икономика, помешчическо-капиталистическата класа – с партийната и държавна номенклатура, а самодържавието – с диктатурата на олицетворявания от административната, военно-полицейска и стопанска бюрокрация държавен капитал, на който тя стана колективен собственик. Посредством диктатурата си “новата класа” доведе тенденциите на концентрация и централизация на капиталите до последния им предел. Бе съзаден един-единствен държавен тръст – от който съсобствениците получаваха своите дивиденти според ранга им в партийната и държавна йерархия. “Новото” класово общество, което се различаваше от класическия частен капитализъм по своята форма на собственост, притежаваше всички негови атрибути: наемен труд и капитал, стоково производство и пазар, принадена стойност и печалби, резултат от експлоатацията на работническата класа, конкуренция, империализъм, войни и колониализъм.

На тази основа се разгъна класовата борба на пролетариата от индустрията и земеделието срещу диктатурата на държавния капитал, която, за да утвърди и разшири господството си, обяви борбата между “дружеските класи” за престъпна и пусна в ход репресивните полицейски институции. За да смаже бунтовете и стачките на въставащия пролетариат, “новата” господстваща и експлоататорска класа обикновено ги потопяваше в кръв. От друга страна, с ръста на държавния капитал, империалистическата експанзия сблъскваше интересите на Москва с тези на останалите имперски хищници и водеше до засилване на милитаризма и опасността от конфликти и войни.

В смисъла на гореизложеното, резултатите от Руската революция през 1917-1921 г. ни позволяват да я определим, като една закъсняла и ретроградна модификация на буржоазните, чиито терор нямаше аналог в историята.

Перспективата на една революционна развръзка в държавнокапиталистическата система, се основаваше на социалните експлозии, започнали с Махновщината в Украйна през 1918 – 1921 г., с въстанието на работниците и матросите в Кронщад срещу болшевишката диктатура, избухнало през март 1921 г. (петдесет години след Парижката Комуна под знамето на нейните идеали) и повторното закрепостяване на руските селяни, наречено “колективизация”, която погълна жертви (по признания на Сталин пред Чърчил) колкото още една гражданска война. Войната на класите продължи в страните от Източноевропейския колониален двор на Московската метрополия след окупацията им в края на Втората световна война. Нейните върхове бяха достигнати по време на стихийната революция на работническите териториални и производствени съвети в Унгария през октомври 1956 г. и борбите на полската работническа класа за Хляб и Свобода през 1956, 1970, 1976 и 1980-1989 г. Анализът на класовите борби, на процесите на гниене в империята и на придружаващите ги международни събития, обяснява краха на създадената от Ленин и Сталин система, която, като за гавра, наричаха “лагер на… мира, демокрацията и социализма”.

Поражението на режима в една Трета световна война, като продължение на “Студената”, също би облагоприятствала създаването на небивала революционна ситуация.

През 1975 г., две години след моята първа “Рекапитулация” на събитията от 1917-1945-1973 г., сякаш в потвърждение на надеждите ни за една велика Социална революция в “съветския” блок, в пресата проникнаха извадките от два секретни доклада, предназначени за дипломатите на Вашингтон. Първият – на тогавашния държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър за световното положение и вторият на неговия заместник Хелмут Зоненфелд, отговарящ за американската източна политика. В своя доклад за страните от поверения му ресор, той направи няколко проникновени констатации и изводи, които е добре да напомним, за да стане по-ясна причинно-следствената верига от събития през годините и десетилетията до днес.

Анализрайки данните и процесите на Изток, Зоненфелд бе стигнал до заключение, че “Съветската” империя навлиза в своята най-тежка криза от годините на създаването си, която вещае грандиозни социални и международни сътресения. Най-близко до критичния праг, след който следва експлозия, е Полша. (Прогнозата му датираше от 1975 г. – 14 години преди развръзката!) Предвид всеобщата криза на “съветския” блок, заместник-държавният секретар на САЩ предупреждаваше тревожно американската дипломация и висша администрация, че е възможна верижна реакция от въстания в страните от Източноевропейската периферия и от там – в метрополията и вътрешната периферия (от “съюзните” републики) на СССР. Понеже се касаеше за революционни процеси в огромен масив от територии и хора, контролът над които е несигурен и за които все още няма измислени “завеси” и “стени”, докладчикът се опасяваше, че революционната “зараза” може да се разпространи и в Западна Европа, намираща се по това време в разгара на своята поредна и най-тежка следвоенна криза, импулсирана от началото на Р.Р., която политици и икономисти свързваха несъстоятелно с така нар. петролни шокове.

“Перспективата” на една социална революция от Владивосток до Атлантика, предупреждаваше Зоненфелд, може да струва на САЩ много по-скъпо от Третата световна война. (Две десетилетия по-късно тогавашният германски канцлер Хелмут Кол изрази същите опасения пред Бил Клинтън по повод руската криза.) От тези констатации и прогнози на заместника на Кисинджър, следваха препоръките му за американската политика. Сред тях за отбелязване бяха две.

Заявявайки, че Западът не се стреми към ликвидирането на СССР, Зоненфелд съветваше да се работи за “реформирането” на застрашената империя. Той виждаше изход в две взаимно допълващи се посоки. Върху интернационална плоскост – в “преустройство” на метрополията и перифериите й, по подобие на “общежитието на народите” в бившата Британска империя, а във вътрешен план, препоръчваше умножаване на елементите на смесената икономика, както в някогашния ленински НЭП или по-близкия до нас югославски “социализъм” с неговия “самоуправляващ се” сектор в индустрията, наред с държавния и частния и една по-голяма “отвореност” на реформираната империя към световния пазар. В същата 1975 година тези препоръки бяха маскирани като “третата кошница от Хелзинки”… с нейните “свободни движения на стоки, хора и идеи”.

Както е известно, ръководството на Кремъл подписа Хелзинкските спогодби, но избра другия, “класически път” за изход от кризата. С войната в Авганистан, то разчиташе на бърза победа и експлоатирането й за замазване на цепнатините в “монолитния” блок. Вместо очакванията, кризата се задълбочи с редуващи се топли и хладни вълни, образувани от алтернативно сменящите се рецидиви на “мирно съвместно съществуване на системите с различен обществен строй” и на мини-“студени войни”. (По същество, това бяха модификации на политиката на Ко-управление на преразпределения с Ялтенската спогодба от 1945 г. следвоенен свят). Междувременно, през 1976 г. и 1980 г. в Полша избухнаха масовите и окървавени стачки, за които предупреждаваше Зоненфелд. Второто навдигане на полската работническа класа, доведе до създаването на независимия синдикат “Солидарност” с неговите десет милиона членове.

В тази атмосфера, през 1981 г. Каспар Уайнбъргър – военен министър на САЩ по време на Рейгъновото управление – заяви в интервю пред “Шпигел”: “Скоро СССР ще слезе от световната сцена не с гръм и трясък, а със скимтене”. За тази откровенност, на която малцина обърнаха внимание, военният министър беше критикуван, защото повдигаше завесата над истинското положение на нещата, което противоречеше на официалната пропаганда на Вашингтон. Тя целеше мобилизация и “затягане на коланите” в полза на военно-промишления комплекс и представяше фиктивната мощ на СССР, като смъртна заплаха за “Свободния свят”. Върнал се в нейния коловоз, Уайнбъргър разработи програмата на “Звездните войни”, която удвои военния бюджет на САЩ. На това предизвикателство Москва не беше в състояние да отговори. (Робърт Макнамара – един от предшествениците на военния министър – беше предрекъл още през 1965 г.: “Днес ние отделяме 10 % от националния си доход за въоръжаване. За да поддържа паритета, СССР е принуден да отделя 30 % от своя. Ако е необходимо, ние също можем да отделим 30 % и тогава съветите трябва да престанат да ядат.”) Това “съревнование” и смъртоносното изоставане на Москва в сферата на Р.Р. станаха едни от основните причини за капитулацията й в края на 80-те години на ХХ-ти век.

КРИЗА В КРИЗАТА. В политбюро на ЦК на КПСС се оформиха две фракции, които търсеха изход от кризата и решение в две противоположни посоки. Условно те бяха наречени консерватори и реформатори. Израз на вътрешно-партийната политическа криза в разпадналото се на две склерозирало “обкръжение на Брежнев”, стана няколкократната смяна на генерални секретари в “партията авангард” – КПСС. За по-малко от три години, на фона на неугасващите огнища в Авганистан и Полша, вследствие борбите за надмощие на фракциите в Кремъл, след кончината на “клинично живия” Брежнев се изредиха още два “живи трупа”: полумъртвият “либерал” и бивш шеф на КГБ Андропов, който “ръководеше” в течение на 15 месеца СССР от смъртния си одър в правителствената болница. Посетилият го през това време шеф на Ке д’Орсе Клод Шейсон казаваше, че имал мозък на компютър, без да уточни генерацията му… След погребението му, връх отново взе “консервативната фракция” на политбюро и провъзгласи за наследник на Андропов бившия шофьор на Брежнев – Черненко, който умря след нови 13 месеца. Новият генерален секретар беше подвижна болница, залиташе при придвижванията си и не можеше да се качи и слезе от трибуната без помощта на охраната си. По това време, наречено геронтокрация, на подбив зевзеците казваха, че ще трябват още няколко години, докато в овакантения от Джугашвили трон се изредят всички склеротици от политбюро със средна възраст над 75 години. Докато се сменяха живите трупове, вътрешната и международна криза на империята беше навлязла в последната си фаза. Фракциите се споразумяха и старият сталинист Громико – дългогодишен външен министър на СССР и доаен на склерозиралите апаратчици от най-висшия ешалон – предложи 54-годишното протеже на Андропов Михаил Горбачов за високия пост, представяйки го като “човекът със стоманените зъби”. С настаняването на последният “цезар на Третия Рим” в овакантените покои на Романовци настъпи истински потоп от събития и процеси, които обаче не бяха в състояние да реанимират изпадналата в кома империя.

Новият генерален или “минерален” секретар се развихри. (Това си прозвище той получи заради своята безнадеждна “борба” срещу поголовното и безпросветно пиянство – учени от Сибирската академия бяха съобщили, че в страната има 36 милиона алкохолици!) Започнаха пленуми, като “декемврийския” от 1986 г., на който Горбачов изнесе доклад, наречен от едни “130 страници, които разтърсиха света”, а други го кръстиха доклад – погром или потоп.

В него се установяваше катастрофалното положение на страната или диагнозата, ако ползваме медицинския речник, причините на заболяването или етиологията и лечението, което д-р Горбачов предлагаше на “болния човек на планетата или на епохата” – СССР. Тези моменти трябва да се напомнят на всички недобити сталинисти и носталгици, продължаващи да обясняват рухването на империята с… предателството на подкупената от Запада партийна върхушка и лично на “княза на тъмнината”, преоблечен за случая, като генерален секретар на КПСС. (Сред тях, за жалост, се нареди и завърналият се след 21-годишно изгнание велик логик и критик на “реалния комунизъм” – Александър Зиновьев, чиито гениални сатири бяха станали вече ненужни и вредни за глобалните цели на капитала и не намираха повече купувачи на Западния пазар.) Последваха нови пленуми и доклади на “младия” генсек, в чието лице тогава някои виждаха един нов Сталин, който ще реши кризата по сталински. В тях се съобщаваха официално “тайни”, които бяха известни на всички: консервативен механизъм на управление, масова поява на готовановци и лентяи, пиянство, наркомания, цинизъм, престъпност, измамничество, рушветчийство, поощряване на ласкателството и славословието, грубост, командване, насилия, пренебрегване на всякакви закони, показно благополучие, речи-тостове, банкети, юбилеи и т.н., и т.н., с които изобилстваше всяка губерния на необятната Гоголевска страна с нейните партийни помещици и номенклатурни Ноздревци, Собакевичевци, Чичиковци и тем подобни “герои на нашето време”.

“В окаяно положение се намират не само икономиката, политиката и социалната сфера. В културата, литературата и изкуството е пълно с посредствени и безлични творения, които вместо да обогатяват мисълта и възвисяват, насаждат пошлост, безнравственост и примитивен вкус…” Създала се е мафиотска атмосфера, в която върлуват огромни гангстерски банди, оглавявани от партийните ръководители на цяли “социалистически” републики на “съюза”. Мафии има и в Москва – в министерствата на външната търговия и на вътрешните работи. “Навсякъде са се появили паразити, партийни дегенерати, които пиянстват, безчинстват и нарушават държавната и партийна дисциплина и се занимават с присвояване, подкупи, фалшификации на данни за лични облаги.”

В своя преглед на “резултатите” и разискванията на “Декемврийския пленум на ЦК на КПСС”, аз писах в началото на януари 1987 г.:

“Като описва симптомите и синдромите на заболяването на “съветското” общество, наред със словестната диария, наречена “гласност”, д-р Горбачов предписва идеологически клизми и очистително за част от кадровия апарат, очевидно смятайки, че се касае за… запек, докато Русия е бременна със социалната революция.  Кога и какво ще се роди от тая бременност е още трудно да се предскаже, но родилните напъни вече са започнали. Предлаганите ”самоуправленчески начала” могат само да ускорят родилния процес или аборта, защото ленинизмът и самоуправлението са несъвместими. Диктатурата и самоуправлението образуват два полюса, които създават обстановка, известна като “двувластие” – ситуация нетрайна, от която се връщат назад към сталинския “ред” или се отива към плашещата горбачовци “анархия”. От двете – едното! Но генералният секретар казва: “Другари, ние нямаме друг път! Не можем да отстъпваме, няма накъде да отстъпим!”

В статията “СССР – РЕФОРМА ИЛИ РЕВОЛЮЦИЯ”, посветена пак на “руския въпрос”, подлагах повторно на системен анализ процесите в метрополията и нейните периферии: “Създаденото общество от партията (която Ленин скромно нарече “честта, ума и съвестта на нашата епоха”) ние определяме като ДЪРЖАВНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКО, защото в него бяха съхранени основните категории на капитализма – НАЕМНИЯТ ТРУД И НЕГОВАТА ЕКСПЛОАТАЦИЯ. Тази разновидност се характеризира с тоталната етатизация на всички отрасли на икономиката, на финансите, на културата и на идейния живот. На държавния монопол върху собствеността – кореспондира безразделната диктатура на партийната, административната и военно-полицейската бюрокрация, образуващи класата на държавните капиталисти, чийто антипод са наемните работници от индустрията, земеделието и услугите. Ролята на идеологически мотор, за превръщане на крепостническа Русия в държавно-капиталистическа, изигра марксизмът. Оръдие на преврата беше партията на Ленин, Троцки, Сталин и компания. Това не е историческа необходимост, но резултатите от досегашните завземания на властта от маркс-ленинските партии навсякъде по света са еднакви. Повторението на тези “случайности”върху всички континенти, анализът на програмата на “Комунистическия манифест” и нейните реализации в слаборазвитите страни (в полуразвитата Източна Европа “социализмът” беше наложен с “безкористната помощ” на Червената армия) позволяват да твърдим, че марксизмът във всичките му разновидности е най-завършения идеологически и програмен израз на тенденцията към концентрация и централизация на властта и на капиталите, и на трансформирането на ПРЕД-КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ ЦИВИЛИЗАЦИИ В ДЪРЖАВНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКИ!”

Един “галопиращ” преглед на историята на кризите и конфликтите на държавния капитализъм, ме водеше до заключението, че “След сталинското свръх-производство на чугун, колхози и трупове, след хрушчовото “размразяване” и брежневата “стагнация”, държавно-капиталистическа Русия навлиза в една нова фаза на своята криза, която има всички изгледи да завърши с “КРАХ”!

Класическите фактори на тая криза бяха: Сблъсъкът на интересите на СССР с тези на другите имперски сили и образуването на единен фронт срещу Москва, резултат от което беше последвалата я изолация и падежа на полиците за откритите сметки със съседите: Китай, Япония, Германия, Полша и Румъния и най-вече съперничеството с другата свръхсила – САЩ.

Освен конфронтацията с империалистическите сили, основите на империята са разядени от отношенията на метрополията с колониалните й периферии и   избухващите в тях експлозии на класова война с пролетариата.

“Властта е направила всичко, зависещо от нея, за да свърже всички социални, национални и интернационални противоречия в гордиевия възел на една революционна криза. Закривайки всички пътища за създаване на едно свободно общество от свободни хора, тя не е оставила никакви други възможности на трудовия народ и на неговата младеж, освен ДА СЪБОРЯТ ДИКТАТУРАТА.”

Акцентирах с особенна сила върху появата на новия непознат в миналото фактор – роботронната революция, чието въздействие тепърва ще се чувства във всички сфери на днешната цивилизация и особено на нейния държавнокапиталистически вариант. Подчертавах отново решителното изоставане на Русия в Р.Р., с каквото самопризнание започваше новия доклад на Горбачов пред януарския пленум на ЦК на КПСС през 1987 г.

Отбелязвах катастрофалното изоставане на СССР в темповете на икономическо и военно развитие и надвисналата военна опасност над империята: “Липсата на социални и материални условия за разгъване на Р.Р., всенародната апатия и бюрократическата инерция, влачат неумолимо имперския кораб към някакъв “бермудски триъгълник” на историята”… защото миналото е доказало, че всеки опит да се реформира системата, води заплашително до загубване контрола над промените, а настоящето показва, че неизменността е станала невъзможна!”

Фракционните борби в средите на търсещата решение и спасение господстваща и експлоататорска класа изостряха създаващата се революционна ситуация и вещаеха бури над империята. “В подобни условия – цитирах нобеловият лауреат по химия за 1977 година Иля ПРИГОЖИН – системата загубва своето равновесие и започва да има ирационално поведение. Предишните закони, които са регулирали нейното съществувание и функциониране, губят силата си. В подобни моменти е невъзможно да се предвиди теоретически посоката, която ще поеме промяната: дали системата ще се дезинтегрира в хаоса или внезапно ще се изкачи на едно по-високо ниво на организация и революционни преобразувания”. И Иля Пригожин заключаваше:“Когато вследствие бавните, но непрекъснати изменения, флуктуации и асинхронни осцилации на подсистемите си, една система е доведена до дестабилизация и загуба на равновесие, тя става свръхчувствителна и уязвима за действието на вътрешни и външни сили, безпомощни до този момент в опитите си да я променят или разрушат. Акцията на тези сили, подготвяна от цялото предшестващо развитие, и мащаба на нейните резултати изглеждат като случайност или “чудо” за страничния наблюдател.”

Завършвах оптимистично: “Такава експлозивна ситуация е на път да се създаде в “съветската” система и тя кара Горбачов да търси трескаво изход. Той се надява да избегне дезинтеграцията в хаоса, чрез реформиране на държавнокапиталиситическите отношения във всичките им прояви. Според нас, неговите опити за лекуване на неизлечимо заболялата империя, заедно с изброените класически и нови фактори на кризата, могат само да ускорят развръзката. 70-годишният “цикъл” на държавнокапиталистическото общество навлиза във фазата, която наричат КРАХ. “Съветската” империя се отправя към революционна криза, аналогична на тези от 1953, 1956, 1968, 1980 – 1981 година в нейните развити Източноевропейски колонии (ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша). Затова е необходимо в пропагандата си да разясняваме този характер на кризата и перспективите, които се откриват пред Социалната революция. Необходимо е да съдействаме с всички сили за превръщането на единичните и изолирани актове на недоволство и съпротива в ГРУПОВИ и на тях – във всеобща борба, да се работи за разпалването и сливането на избухващите тук и там пламъци В ЕДИН ВСЕОБЩ И ОЧИСТИТЕЛЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОЖАР! Необходимо е най-после, да се каже ясно и високо, че НАБЛИЖАВА МОМЕНТА ЗА РЕВОЛЮЦИОННИ ДЕЙСТВИЯ И В НАШИТЕ СТРАНИ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА! И, че “конверге-нцията” на двете революции – в метрополията и в перифериите, ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В ПРЕЛЮД НА СВЕТОВНАТА СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ!”

Такива бяха очакванията ми в началото на 1987 г. В потвърждение, след по-малко от три години ескалираха събитията в Източна Европа (демонстрации, стачки и отваряне на границите), затъването в тресавището на войната срещу авганистанската съпротива, работническите борби в Полша и декларациите на Москва, че повече няма да ги усмирява с армиите си, както през 1953, 1956 и 1968 г. Те свидетелстваха за изчерпване на имперските възможности. Колониите се превръщаха в губещо “предприятие”, Руската империя беше на път да се разпадне, както това стана през 50-те и 60-те години на ХХ-ти век с Британската и Френската.

При посещението си в Източен Берлин, столица на несъществуващата вече ГДР, в началото на октомври 1989 г. Горбачов, придружен от Яковлев – идеолога на “перестройката”, беше посрещнат от стохилядни демонстрации, което го накара да “посъветва” местния диктатор Хонекер да ускори реформите. На въпроса на последния: “Защо отстъпваме без бой и без всякакъв отпор?” Яковлев му отговорил, че над СССР надвисва революция, в сравнение с която Октомврийската ще прилича на буря в чаша с вода.

Съвпадащите с признанията на Яковлев, преценки на Зоненфелд потвърждаваха схващането ни за ускореното приближаване на системата към състояние на “бифуркация”. Но, в стана на зреещата революция взе връх опортюнизма, поради което там отсъстваше необходимия минимум от организация, поне със сила на размаха на крилата на пеперудката над Тихия океан, която можеше да отприщи ураганът. “Масите” не се бяха разбудили от дълбокия летаргичен сън, революционната ситуация или “бифуркция” бе проиграна и пропусната, и вместо дезинтеграция и разрушаване на системата, станахме безпомощни свидетели на “велурените рефолюции” (по Дарендорф) и на един нескончаем “преход” към пазарна демокрация и частномонополистически капитализъм с всички произтичащи от това следствия, в които над две десетилетия вече протича политическия, икономически и социален живот на Изток.

Със съвместните усилия на “Запада” и “Изтока”, бе осигурено “мекото кацане” на номенклатурата и трансформацията й в червена буржоазия. Този подход беше експериментиран най-напред в Полша. Новият подем на класовата борба през 1980 г., чиято кулминация е състоялият се през септември 1981 г. Първи конгрес на синдиката “Солидарност”, на който се прие първата и забравена вече Програма за превръщането на Полша в “самоуправляваща се Република на трудещите се”, надвеси над официалния свят призрака на Унгарската социална революция от 1956 г. Това потвърждаваше опасенията на Зоненфелд и улесни създаването на “Свещенния съюз” между всички сили на стария свят – от Москва и Варшава, през Ватикана и европейската социалдемокрация до Бон, Париж, Лондон и Вашингтон. Пред общата опасност, те забравиха противоречи-вите си интереси и с общи усилия се заеха да гасят Полското революционно огнище. Западът укри от света информациите на избягалия заместник-началник на полския генерален щаб за съвещанието на Варшавския пакт, на което бе констатирано, че за матирането на съпротивата на полската работническа класа, Москва ще се нуждае от 40 дивизии, което тя не може да си позволи, без да оголи другите граници на СССР и най-вече тази с Китай. Премълчаха и за подготвяното от генерал Ярузелски “военно положение”, докато Ватиканът и полският Епископат съветваха Валенза към “умереност”, а полските тайни служби прочистваха “Солидарност” от всякакви революционни елементи.

“Усмирителните операции” и пазарлъци между Изтока и Запада за условията на мира след края на “Студената война”, продължиха чак до началото на 1989 г., когато в резултат, у контрагентите се създаде сигурност за успеха на новата тактика на опитомяване и превръщане на “Солидарност” в “опозиция на нейно величество Номенклатурата”. Тогава се откри първата “Кръгла маса”, около която седнаха заедно палачи, жертви и доносници. Скоро в Полша се проведоха и “първите свободни избори”, след което “полският модел” на преодоляване на революционната криза, над който бабуваха съвместно в течение на девет години победени и победители, бе приложен в останалите страни от бившия соц-лагер, и две години по-късно – в самия СССР, който се разпадна на съставните си части след един пуч на “консерваторите”, който приличаше на фарс. Елцин подаде оставката на арестуваното от “пучистите” семейство Горбачови, републиките от вътрешната периферия на империята прокламираха своята независимост и Русия се прибра в граници, по-тесни от тези, в които преди повече от пет века я беше оставил цар Иван IV Грозни.

Капитулацията и “мирният преход” от държавен капитализъм към частен, бяха сделка между страхуващите се от революционната развръзка “високодоговарящи се страни”. САЩ и другите “велики демокрации” имаха набран опит в използване на партийните, административни и полицейски кадри на диктатурите в нацистка Германия, в милитаристична Япония или във фашистка Италия за “опазване на следвоенния международен, граждански и социален мир”. Те се споразумяха с Москва и с върхушките на компартиите от периферията, в чието лице намериха най-верни слуги и защитници на стратегическите си, финансови и икономически интереси във “вакуума” на рухналата империя, а номенклатурчиците получиха в замяна покровителството на довчерашните си смъртни врагове, гаранции за безнаказаност за извършените стари и нови престъпления (най-голямо от които е нанесеният удар върху идеала за еманципация на човечеството от игото на капитала и държавността) и тяхното съдействие за съхраняване на богатствата и привилегиите им след капитулацията.

Така държавнокапиталистическата класа се “демократизира” и с помощта на победителите запази своите господстващи позиции в страните, в които беше упражнявала диктатурата си в течение на половин век, като мутира в несъществувал социален хибрид между експлоататорска класа и мафия. Така победители и победени в Студената война с общи усилия преодоляха (засега) най-голямата революционна криза през втората половина на ХХ-ти век и успяха да ликвидират в зародиш надеждите за раждането на един нов, свободен и справедлив свят от недрата на Социалната революция…

Днес мутантите на държавно-капиталистическата класа на бившия СССР продължават стесненото си регионално господство под знамето на пазарната демокрация и с помощта на “конвергенцията си с настъпващия тоталитаризъм в отворените западни общества”, които поради всестранната криза в която са изпаднали са на път да “спуснат кепенците” без да са си извадили поука от краха на “Третия Рим”.

Същевременно, в новата си стратегия победителите в Студената война са отредили на Русия ролята на съюзник и аванпост на юдейскохристиянската цивилизация срещу Китай. Напълно в стила на нейните “велики царе на капитала”  е да компенсират руското пушечно месо отново с териториите и населението на бившите соц-републики от старите периферии и дворове на Московската метрополия.

В сайтовете на Интернет, в материали под надслов “ужасяющая статистика…”, могат да се намерят данни (част от които цитирам) за днешния интернационален и социален статус на остатъците от изгубилата студената война “съветска” империя. От тях косите настръхват. Можем да се усъмним в достоверността им, защото не са посочени източниците, но и официалните едва ли заслужават по-голямо доверие. Едно е сигурно, днес Русия е второстепенна сила. В решаващите сфери на Р.Р., тя е все така изостанала. Според различни източници, за 100 години е слезла от 6-то (в предвоенната 1913 г.) на десето до осмо место в света по БВП – до Индия и Италия. Произвежда не повече от 2 % от световния БВП (резултат най-вече от търговията със суровини, оръжие и… проститутки), макар да разполага с 30 % от природните ресурси на планетата.

Процентно броят на милиардерите в днешната Руска “Федерация” е четири пъти по-голям от “средната световна норма” (специално в Москва те са 78, което е повече от броя им в Ню-Йорк – 58 и в Лондон – 39!) В замяна на това или точно поради това, стандартът на работниците и селяните й е сравним с този на събратята им от африканските страни. В документи на Държавния департамент на САЩ, публикувани от Уикилийкс, се казва, че сред руските милиардери най-богат е бившият полковник от КГБ и настоящ, дългогодишен президент на така наречената Руска Федерация – Владимир Путин. Богатството му се оценява на около 40 милиарда долара, което го поставя на първо място в класацията на европейските милиардери. Пак там се съдържат данни за преплитането и пълното сливане на властта с “организираната престъпност”, нещо което не е изненада (феноменът е бил известен още на свети Августин Блаженни през IV век). Сред руските милиардери са гангстери като дългогодишните кметове на Москва и Петербург – Лужков и Собчак, които в определени моменти от “кариерата” си покровителстваха полковника от резерва на КГБ, а в други бяха негови конкуренти. Прочее, тази тясна “руска връзка” между власт и пари, датира от преди “демократизацията”, когато беше олицетворявана от партийните, административни и стопански номенклатурчици в “републиките” и центъра, както и от висшите чинове на тайната полиция и армията.

Неизвестни остават две неща: колко дълбоко е разцеплението между клановете в мутиралата в буржоазна мафия държавнокапиталистическа класа и доколко богаташите и властниците на Русия са подставени лица на конкуриращите се банди или на победителите в “Стдената война”? За отбелязване е казаното по този повод от отлично информираният З. Бжежински. В интервю от 4 ноември 2008 г., взето от видната шлюха и журналистка – Даря Асламова от правителствения вестник “Комсомолская правда”, на един от провокационните й въпроси той отговаря: “Не зная доколко “вашият елит” е ваш, след като негови 500 милиарда долара са в нашите (американски) банки?”

Сред ужасяващите статистики намираме най-тежките социални проблеми на “нисшите класи”, съществували в цялата нова и най-нова руска, “съветска” и пост-съветска история:

–          Ежегодно 60 000 души се самоубиват и Русия е на първо място в света по детски самоубийства.

–          На първо място по процент на безработните.

–          На първо място по брой на желаещите да получат убежище в чужбина.

–          На първо място по политически убийства.

–          На първо място в света по обем на търговията с роби (и секс-робини).

–          На първо място в света по продажба на алкохол – с 40 % алкохолици сред мъжете и 17 % алкохолнозависими сред жените…

–          На първо място по смъртност от сърдечно-съдови заболявания.

–          Всяка година умират 70 000 деца и с 40 % е нараснала смъртността на 15 до 19 годишните.

–          На първо място в Европа по употреба на наркотици.

–          На първо място в света по брой на пушещи деца и юноши.

–          На първо място в Европа по броя на безпризорни сираци – 4 милиона.

–          На първо място в Европа по детска смъртност.

–          На първо място по разпространение на детска порнография.

–          На първо място по темпове на заболяване от СПИН с 2 милиона болни и серопозитивни.

–          С 11 милиона инвалиди и 37 милиона пенсионери.

–          На първо място в света по брой на абортите – 4 милиона годишно, по два аборта на всяко едно раждане и 10 милиона самотни майки.

–          20 % от населението живее с по-малко от 1 долар на ден.

–          Продължителността на живота се е съкратила за последните 20 години с 10 години, а населението намалява с по 1 милион годишно.

–          Ежегодно в Русия се извършват 3,8 милиона престъпления от тях – 27,5 хиляди са убийства.

–          Тя е на трето място в света по общия брой на убийствата и на първо по броя на затворниците на 100 хиляди жители – 1,1 милиона души.

Такава е свръхтежката цена, която руския народ заплаща за обратния преход от държавен към частен капитализъм. Тя по нищо не отстъпва на заплатената за началния демарш – от полубуржоазна и полукрепостническа Русия към “Съюза” (?) на “Съветските” (??) “Социалистически” (???) “Републики” (????) през 1917 – 1931 г. или на жертвите в двете световни войни. Затова твърдяхме, че и най-кървавата революция срещу разлагащата се диктатура щеше да струва на народа стократно по-малко жертви!  

След всичко това, пред днешното руско общество се очертава “перспективата” на още по-тежка, макар и латентна, криза от преживяната през първите две и двете последни десетилетия на ХХ век.

И на последно по място, но не и по важност, остава фактът, че “решението” или потушаването на регионалната “съветска” криза през 90-те години на миналия век, разкрива друга, много по-мащабна, глобална, която е само в началото си.

Вместо “край на историята”, се оказва, че тя едва сега започва!

КРУШЕНИЕТО НА “АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА

ЗА НОВ СВЕТОВЕН РЕД И ЗА СЛАГАНЕ КРАЙ НА ИСТОРИЯТА”

След капитулацията и разпада на Варшавския пакт Америка остана единствената свръхсила в света. С приключване на “студената война” се отвориха страниците на нова епоха, която нарекоха глобализация. Нейн мотор са САЩ. Поради доминиращата им позиция във финансовата, икономическата, политическата, военната и “културната” сфери, отговорът на въпроса какво са САЩ и на къде отиват?, е ключов за разбирането на капитализма и държавността в съвременния свят, на тенденциите в развитието, посоката и бъдещето им. Определянето на същността и анализа на извършващите се в САЩ процеси през изтеклите две десетилетия, ще позволят по-добрата ориентация в текущата история на света, в прогнозирането на интернационалното и социалното му развитие и в това, което най-вече ни интересува – перспективите на Световната Социална революция.

Това развитие показа, че апетитите на господарите на света и тяхните съюзници или прислужници и опитите им да наложат контрол над политическата и над социалната история на човечеството, се оказаха един мираж. В края на ХХ-ти век капиталистическото общество преодоля най-тежката криза в своята история, за да се изправи в началото на новия век пред още по-дълбока, по-всеобхватна и навярно последна криза, която вещае края му.

Преди да изложа факти и аргументи в подкрепа на това твърдение, ще припомня практическите и теоретически провали на американските политици, стратези и футоролози през последните 25 години. Те са свидетелство за свръхускорения ход на историята и за динамичната смяна на събития и ситуации, които състаряват мълниеносно представите ни за света и затрудняват извънредно “пророчествата” за неговото бъдеще.

В края на 1988 г. експертите в Съвета за национална сигурност при президента на САЩ бяха дошли до заключение, че “СССР вече не ни е (или не може да ни бъде) враг” и предвкусваха сладостта на победата, която трябваше да им осигури господството над света. Очакваните перспективи обаче бяха прекалено розови, за да бъдат вярни. В документ от 69 страници, Съветът очертаваше плановете и стратегията на САЩ за следващите 25 години, които изтичат в 2013 г.! В него се препоръчваше пренасочването на американските армии към други граници и хоризонти, откъдето очакваха да надвиснат нови заплахи над “Империята на доброто”. Стратезите от Вашингтон имаха предвид на първо място Япония със съседната Тихоокеанска зона на “драконите” и “тигрите” и намиращият се в мутация Китай. Финансистите и икономистите обръщаха внимание на факта, че капиталите и стоките през Тихия океан са надминали по обем и в стойностно изражение тези през Атлантика, а сценаристите от Холивуд и “свободолюбиви” и услужливи писатели рисуваха “новия враг” в жълто, с дръпнати очи.

Революционната криза, разразила се в “Третия Рим” (Империята на Москва с нейните три периферии), която достигна кулминационната си точка в последното десетилетие на миналия век, бе овладяна с общите усилия на враждуващите до вчера победители и победени – конкуренти и претенденти в борбата за световно господство.

Когато Руската империя се срути, американският президент Буш-старши заговори за “новия световен ред”, което словосъчетание предизвикваше неприятни асоциации с краткия и удържим възход на Третия райх. Някои държавници, сред които и българските, придобили трайни слугински рефлекси,  побързаха да предложат услугите си за установяването му, а други го свързваха с позабравения роман на Джек Лондон – “Желязната пета”.

По същото време, обхванатият от общата еуфория Френсис Фукуяма – заместник-държавен секретар в администрацията на Буш-старши, бакалавър на политическата философия, д-р по политология на Харвардския университет, сътрудник в Хъдзъновския и редица други ключови институти, разработващи стратегическите проблеми на американската външна политика, стана световно известен със своята статия “Краят на историята”, публикувана през 1989 г. Тя представляваше своего рода идеологическа попара, предназначена да подхрани с философски аргументи вярата на “електората” в окончателната световна победа на американския либерален капитализъм и на демократичната форма на държавата или по-накъсо – на пазарната демокрация, почиваща върху така нар. средна класа.

Една добра идея за проектирания “нов световен ред” дадоха два документа от началото на 1992 г. (докладите на Пол Волфовиц – политически съветник, бъдещ заместник-министър на отбраната на САЩ /2001-2005 г./ и бъдещ президент на Световната банка /2005-2007 г./ и на адмирал Джеремия, публикувани в края на март във в-к “Ню-Йорк Таймс”). Основната цел на прокламираната с нова сила американска стратегия беше осигуряването на световното “присъствие” на американската държавна и икономическа машина и затвърдяването на статута й на единствена свръхсила в света. “Хегемонията на САЩ върху планетата трябва да бъде съхранена на всяка цена, като използването на всички средства, включително и на огромния военен арсенал, ако това се окаже необходимо, е позволено. С неговата помощ трябва да бъдат разубедени която и да е нация или група нации, изкушаващи се да поставят под въпрос превъзходството на САЩ в установения икономически и политически ред.” Трябва, продължаваха авторите на докладите, да се поддържа една доминираща военна сила, “за да се въздържат евентуалните съперници от аспирации към по-голяма глобална или регионална роля” от тази, която им е отредена от Вашингтон в поддържането на новия планетарен ред… “Този ред, в крайна сметка, е гарантиран от САЩ и те трябва да бъдат готови да действат самостоятелно, в случай, че е невъзможно да се вземат колективни мерки (чрез ООН или НАТО) или когато кризите налагат незабавни действия.” Засега и в близките няколко години, главна грижа на стратезите от Пентагона щеше да остане възпрепятстването на евентуалното раждане от пепелта на една нова велика сила на Изток, която би поставила под въпрос “стабилността” на Европейския континент. Затова, задача № 1 за американската външна политика си оставаше поддържане на декомпозицията на бившия СССР, задълбочаването и, ако е нужно, подпомагане на поцеса на разложение на т. нар. Руска Федерация и във всички случай препречване на възможността за възстановяване на Русия или на една конкурентна коалиция около нея, защото “тя си остава единствената сила в света, която може да разруши САЩ”.

Внимателният прочит на докладите, показва че тази стратегия не беше само “източна”. Тя е глобална: трябва да се попречи на всеки, който и да е, където и да е, по какъвто и начин да би се опитал – с икономическа експанзия, с национализъм, религиозен фанатизъм, с ядрени или конвенционални оръжия или с революция – да застраши абсолютното превъзходство на американската мощ.

В това отношение, обект на повишено внимание от страна на американските стратези бяха не само бившите врагове, но и досегашните приятели на САЩ: “Ние, се казва в доклада “Волфовиц”, трябва да действаме, за да препречим пътищата на създаване на самостоятелна европейска система за сигурност, която може да дестабилизира НАТО” (в който военен съюз, отдавна беше известно… кой пие, кой плаща и кой поръчва музиката). Т.е., няма да има европейска отбрана, ако тя е несъвместима с изискванията на американската доктрина, стратегия и интереси. Обединението на Европа ще бъде подкрепено от САЩ само, ако старият континент се откаже от старите си идеи за “нов световен ред”, противоречащ на американския проект. Както се каза, братството си е братство, но сиренето е с пари! “За да се осъществи тази наша цел – продължава Волфовиц – американското присъствие в Европа и поддържането на “моралнополитическото единство” в Западния съюз си остава от витална важност”. (Каквото, впрочем е “присъствието” на американските дивизии, армади и бази в Европа, в Близкия и Далечен Изток, в Централна Америка и Африка и ако е нужно – и на Луната!)

“В новата обстановка и при променените съотношения на сили – предчувстваха смътно докладчиците – грижи могат да ни създадат обединена Германия в центъра на Европа и Япония в Далечния Изток. Затова, и занапред трябва да се изключи възможността те да се превърнат в ядрени сили.” (!) За да се попречи на появата на една велика военна сила в Далечния Изток (в доклада се говори за Япония и дори за обединена Корея, като тактично се премълчаваше Китай) САЩ трябва да поддържат солидно военно присъствие – “от първа величина” – и в тази част от глобуса. И за да не останат никакви съмнения относно глобалните намерения на Смердяковците от Пентагона, които очевидно мислят, че всичко им е позволено, докладчиците прецизираха: “Така, САЩ ще бъдат способни да допринесат за стабилността на реда и на регионалната сигурност (…) и да попречат на създаването на един стратегически вакуум или каквато и да е регионална хегемония.”

Докладчиците демонстрираха същата непреклонна воля да се поддържа рангът на САЩ, като единствена и неоспорима свръхсила в света и да се съхрани нейната хегемония чрез засиления капацитет за интервенция в коя и да е точка на планетата. По такъв начин, слизайки на следващото ниво в йерархическия ред на силите, американските стратези стигат до “детайли”, които трябва да “уредят” проблемите в коя и да е стратегическа зона върху петте континента. Освен възпрепятстване появата на конкуренти и независими сили, от само себе си се подразбира, че тяхната стратегия изключва автоматично всякакви революционни и “утопични” стремежи за ревизия на така замисления “нов ред”. Санкционирането и матирането им е задача на военнополицейските сили на “международната пазарна общност”. Актуализирането на НАТО и на другите многостранни и двустранни военни съюзи, както и модернизирането на “класическите” арсенали и създаването на “корпуси за бързо реагиране”, трябва да парализират волята за борба срещу този ред и да подскажат, че размишленията на Френсис Фукуяма не са само хегелиански упражнения на философстващ чиновник от държавния департамент…

Тези доклади, документи и стратегия, разработени от експертите на толкова респектабилни институции, като Националния Съвет за Сигурност, Държавния Департамент, Пентагона и ЦРУ, както и практическите стъпки на американската политика, дипломация, милитаризъм и капитали свидетелстваха за недвусмислената воля на “елитите” да моделират политическия, икономически и социален живот върху планетата с оглед собствените им интереси. Продължаващата и след края на студената война политика на стратезите на “новия световен ред”,  превъоръжаването и модернизирането на разрушителната мощ на арсенала на САЩ говорят красноречиво за волята да се доизгради и съхрани един “щит”, който да позволи на американските “делови среди” безпрепятственото практикуване на “Петата свобода” върху двете полукълба, тоест гарантирането на възможността да се плячкосва планетата и да се провеждат безнаказано наказателни операции срещу всеки, който би дръзнал да смути установената върху нея “желязна хармония”.

Но империята е синоним на световни империалистически войни. Предварителна стъпка за реализирането на очертаните в докладите на Волфовиц и Джеремия цели, беше изпращането на армиите на САЩ от Буш-старши в операцията “Пустинна буря”, насочена формално срещу Садам Хюсеин, а фактически, за да се настанят трайно във виталния за европейската икономика стратегически регион на близкия Изток. След това военната машина на САЩ “оказа хуманитарна помощ” на Сомалия – в рога на Африка, откъдето можеше лесно да се затвори Персийския залив. Последваха интервенции и бомбардировки в Белград и в други части на бивша Югославия. Разпадът на СССР улесни включването на армиите на бившите източноевропейски колонии на Москва в НАТО и продължението на войната за подчинение на Авганистан, след изтикването на червената армия от там, и настаняване на “демократични” марионетни правителства. При Буш-син последва втора война в Ирак, която заедно с авганистанската продължава до днес и навярно ще завърши с оттегляне, като това стана в Индокитай през 1975 г. Сега се говори за война срещу Иран, което ако стане факт, историята може да ускори своя ход, ОКАЗВАЙКИ СЕ НЕУПРАВЛЯЕМ ПРОЦЕС и за теоретиците, и за стратезите на несъстоялата се глобална империя на транснационалния капитал.

Подобни цели не са нещо ново в историята на САЩ. Те са в пълна приемственост със столетната американска имперска политика, наченала в края на ХIХ-и и продължила до края на ХХ-и век с последователното настаняване в отворилите се “вакууми” след изчезването на поредната империя – от Испанската до “Съветската”. В по-следващите страници и параграфи на “Апокалипсис – кога?” се спирам на резултатите от опитите на щатските елити да реализират имперските си планове и стратегия, за да покажа, че новата всестранна криза, която е безспорен и всепризнат факт, вещае приключване на процеса на възход и разширение на американската хегемония – навътре и навън; че последната империя е преминала през зенита си, и сега започва слизането или сгромолясването й в историческата бездна, погълнала толкова стремежи към световно господство, като разгледам новопоявилите се обстоятелства и фактори, поради които космическият апетит на доларовата империя я сблъсква неизбежно с проблема на кокосовия орех и маймуната, превръщащ в драма нейните опити да погълне несъразмерното със задното й отвърстие земно кълбо…

Възникването на този проблем може да бъде проследен и в книгите и статиите от изтеклия четвърт век, излезли под перото на един от забележителните политически мислители на световния буржоазен елит и стратег на американската имперска политика – Збигнев Бжежински. Еволюциите в оценката на американската мощ през 1986 – 1997 – 2004 – 2011 г. са отразени в неговите книги: “ПЛАНЪТ НА ИГРАТА” (1986) /виж моето резюме в сборника “БАРУТНИ ПОМИСЛИ”, стр. 258-270/, “ГОЛЯМАТА ШАХМАТНА ДЪСКА” (1997), “ИЗБОРЪТ – ГЛОБАЛНО ГОСПОДСТВО или ГЛОБАЛНО ЛИДЕРСТВО?” (2004) и “СТРАТЕГИЧЕСКАТА ВИЗИЯ – Америка и глобалната сила” (2011). Те са многозначителни и говорят за “спадането на гумите” на стратега.

В “Планът на играта”, излязла от печат през 1986 г. Збигнев БЖЕЖИНСКИ заяви, че Евразия е главният земен масив на планетата, в който се намират 2/3 от богатствата на света и населението му. Господството над нея, писа той, обезпечава властта над планетата и прокламира като стратегическа цел на американската политика овладяването на този “масив”. Главното препятствие за постигането й, тогава той виждаше в СССР и съветваше американските политици, генерали и финансови магнати да мобилизират мощна трилателална коалиция между Западна Европа, Япония и САЩ под ръководството на последните, към която да присъединят и “комунистически” Китай, за да спрат и задушат аналогичните империалистически стремежи на Москва. Струва си да се отбележи, че това бе написано в момент, когато залезът на “империята на злото” беше станал очевиден не само за специалисти, като Уайнбъргър, който още през 1981 г. съобщи, че кукумявката е изпяла песента й.

В следващите си писания Бжежински постави основния въпрос за американските “елити”: Как да се предотврати опасността или какви изпреварващи действиея да се предприемат, за да бъде приета доброволно или зорноволно “ръководната роля на САЩ” в един мултиполярен свят с много претендиращи или потенциални центрове на несъстоялата се глобална империя, което от своя страна е основа и предпоставка за непрекъснати локални и регионални конфликти, които водят човечеството към Третата световна или Първата глобална война, на фона на която двете империалистически войни от първата половина на ХХ век, могат да приличат на бриз, сравнен с ураган.

Едва след четвърт век, в новата си книга “Стратегическата визия”, върху която се спирам по-долу, Бжежински внесе поправки в предлаганата стратегия, които промениха “визията” му за очакваната по-рано глобална победа на САЩ и не оставиха камък върху камък от предишната.

За негово оправдание трябва да кажа, че прогнозирането в историята все още не е силната страна на социологията и още по-малко на политологията. Бакунин, когото често са обвинявали, че вземал втория месец на бременността за девети, беше наясно в това отношение. Други, преди и след него, чиито блестящи умствени способности не могат да бъдат отричани, са правили къде по-фатални и кардинални грешки. Маркс например, преди 150 години вярвал, че е “напипал корените на Социалната революция във… Великобритания”, а само два месеца преди началото на Руската революция Ленин твърдял, че “старците от неговото поколение, няма да я доживеят”. Голямият руски писател, логик и носталгик Александр Зиновьев – в книгата си “Комунизм как реальность”, писа през 1980 г., че това е система за векове, която никой не е в състояние да събори и единственото, което може да се направи, е да се работи за бавното й усъвършенстване и вчовечаване. След по-малко от 20 години, когато от “вековната система” бяха останали само купища развалини, той обясни в книгата си “ГЛОБАЛНОТО СВРЪХОБЩЕСТВО И РУСКАТА ТРАГЕДИЯ”, че крахът бил настъпил, поради… предателството на Горбачов и Елцин, и ни убеждаваше вече в противното: че “западнизмът” (както бе кръстил изживяващото последните си десетилетия капиталистическо общство) е успял да установи своя контрол над социалното развитие на човечеството и по този начин да го замрази, тоест да спре социалните еволюции и революции в историята…

В редица свои статии, изявления и интервюта от последните години и в новата си книга “Стратегическата визия (Америка и кризата на глобалната сила)”,  излязла и у нас през 2012 г., Бжежински казва: “След края на СССР всички очакваха, без уговорки, доминирането на САЩ в света, но се получи по-неспокойна и сложна ситуация от предишната…” Причините за това според него са:

Растящата пропаст между бедни и богати и социалното неравенство. Само един пример: през 1991 г. заплатата на директорите на предприятията е превишавала средната заплата 70 пъти, докато през 2011 г. това отношение е 1 : 325 или за 20 години пропастта е станала 5 пъти по-дълбока. Новите поколения не могат вече да разчитат на по-висок стандарт от този на родителите си. Процесът се извършва на фона на  замразяване или намаляване доходите на “нисшите” и на “средната класа, която е фундамент на стабилната държава”. При създадената финансова система се осъществяват безконтролно огромни транзакции в цялия свят, водейки до чудовищни спекулации и безмерно самообогатяване на малцина. Подобно пренебрежение на елементарната справедливост е взривоопасно. Не се инвестира в инфраструктурата: транспорт, комуникации, здравеопазване образование са в окаяно състояние и безнадеждно остаряли. Същевременно, спортисти, треньори и собственици на спортни клубове и отбори получават неизмеримо по-високи доходи от учители, лекари, стругари, стоманолеяри или селскостопански работници, защото създават зрелища и забавления, с които отвличат вниманието на тълпите от реалните и насъщни проблеми от жизнена важност за обществото… Политическите мъже са изгубили всякаква мярка и скромност. САЩ водят безкрайни войни, за които сключват непрестанни заеми, което ги превръща в неплатежоспособен длъжник.

Преди половин век “социалната стратификация” и разпределението на БВП в американското общество се изразяваха със следните цифри: горните 20 % имаха 40 % от него, средните 40 % притежаваха 40 % от него и останалите 20 % от БВП се разпределяха между долните 40 %. През последните 50 години концентрацията на богатствата и свиването на средната класа за сметка на увеличаващите се “нисши слоеве”, се извършваха с темпове, които заедно с промените в класацията на свръхсилите, която по всяка вероятност в близките 15 – 20 години ще се оглави от Китай, могат да станат предвестник на “дестабилизацията и на световния хаос”, на края на цивилизацията и дори на човечеството.

“Съвременна Америка (а и цялия Запад) – казва Бжежински – се е променила (в сравнение с времето на “отците – основатели”) и се е превърнала в страна на поразителни социални контрасти. Независимо от демокрацията, американското общество се състои от свръхбогато малцинство, неделима част от което са и държавните мъже и политици, и все по-увеличаващо се болшинство на нямащите. Днес в Америка 1 % най-богати фамилии владеят около 35 % от националното богатство, докато нисшите 90 % имат около 25 %. Не мисля, продължава Бжежински, че се приближаваме към гибел, но очевидно се хлъзгаме към засилване на социалните конфликти, на класовата враждебност и на различни форми на радикализъм. Когато долният сегмент на средната класа пострада сериозно от икономическата разруха и безработицата, могат да се очакват граждански вълнения.”

Очакваното от Бжежински разбунтуване на средната класа, вследствие нейното поразяване от икономическото безправие и разоряването й от кризата, е бунт в който тя вече е престанала да бъде “средна” и на свой ред се е лумпенизирала.

“Збиг” предупреждава и за опасността от разпада на мултиетническата “американска нация”, в която отделните етноси не са претопени до степен да изгубят връзките си със страните на своя произход. Сред тях са: “европейци” с всичката им разноцветност и историческа, културна и т.н. специфичност, “негри” – бивши роби и настоящи “излишни”, латиноамериканци, азиатци, евреи, мюсюлмани и т.н.

Вътрешните трудности се придружават от външнополитически проблеми. Оставайки свръхдържава, САЩ се справят с труд с измъкващите се изпод контрола им глобални промени, извършващи се на социално-икономическата и на геополитическата арени. Социално и икономически светът се е превърнал в игрище на което все по-силно присъстват три динамични реалности: глобализацията, интернационализацията и дерегулацията. Финансовата сфера, главно спекулантска и без връзка с новите технологии и форми на труд, е получила възможност да създава мигновенно богатства с безпрецедентни мащаби. Инвестициите и преместването на работната сила на международната арена се диктуват от меркантилния егоизъм и нямат нищо общо с обществения интерес. Съществува разрив между политическата и социално-икономическата сфера на глобално ниво. На политическата сцена концентрацията на глобалната сила в ръцете на няколко държави с огромни икономически и военни възможности се съпровожда от дисперсията на политическата мощ на Запада, докато мощта на Изтока расте.

От друга страна, комуникационните възможности и взаимната обвързаност в глобалния свят улесняват младото и често безработно население на развиващите се страни да се мобилизира заедно с неспокойното студентство от “първия свят”, създавайки предпоставки за общи протести срещу богатото и привилегировано от корумпираните правителства малцинство, което изгладнява 90 % от човечеството. Възмущението от властта и привилегиите разгаря страстите, ражда и засилва протестите и недоволството, особено на младите от “Петото съсловие” и “създава взривоопасен потенциал, който заплашва с международен хаос и безредици от голям мащаб.”

Но поради неравномерното икономическо развитие Западът (САЩ) е изгубил доминиращото си положение в света и е изтървал юздите. На сцената излизат нови свръхсили – на първо място Китай – с които  не могат да се споразумеят за подялбата на дивидентите.  Замислят нова война с Иран, която може да се окаже катастрофална. Постоянно разширяващата се война с исляма или една внезапна, всеобхватна криза на американската система ще предизвикат верижна реакция, която от своя страна ще породи глобален политически и икономически хаос. Това разклащане на основите се придружава от глобално политическо пробуждане, самосъзнание и стремежи на обществото, най-вече на младите хора в развиващите се страни (болезнено травмирани от спомените за многовековното колониално или имперско господство). В резултат на глобалната политическа активност, каквато не е имало никога в историята на човечеството, светът става неуправляем и това заплашва да разбие съществуващия международен ред.

Бжежински прогнозира скорошното начало на много сериозни външни сътресения. Според него, те ще бъдат резултат от борбата между световните икономически центрове – САЩ, Япония и Европа. Той предупреждава, че: “През следващите 10 – 25 години САЩ или ще си останат главната опора на стабилността, или ще се превърнат в принципен проблем на световния хаос”…

Глобалната стабилност, според него трябва да бъде постигната чрез мащабно сътрудничество (от Ванкувър до Владивосток), защото справянето с проблемите, които поставят под въпрос самото съществувание на “цивилизацията” (т.е. на властта и капитала) не е по силите на никоя отделна държава…

Със съжаление Бжежински констатира, че антиамериканизмът е в историческа връзка с политиката на системна намеса и извличане на печалби и изгоди от всички страни, региони и континенти за “американския елит”, който не съзнава истинския мащаб на глобалните и социални промени и не е способен да реагира адекватно на възникващите предизвикателства в САЩ и в Света.  За разлика от предишните империи, които господстваха в един фрагментиран и не толкова взаимозависим свят, Америка съществува в “стремително глобализиращ се свят” и най-вече в условията на поява на милиарди “излишни”, които са започнали своето преселение и пробуждане от което, подобно внезапната поява на кристали в един пренаситен разтвор, чиято температура отдавна е преминала прага на кристализирацията, отлагана чрез продължителното му разбъркване/ дерегулиране, е възможно ускореното им революционно организиране. “Ако Америка продължи да се свлича по наклонената плоскост във вътрешната си и да води късогледа външна политика, еднозначно ще настъпи залеза й и победител от това ще бъде… хаоса. В света се извършва процес на децентрализация, като мощта, силата и влиянието необратимо се преместват от Запад на Изток. Ако не успеем да постигнем разумен компромис, нас ни очаква световен хаос, от който не е далече и края на човешката цивилизация… Алтернатива на щатската абдикация от глобалната власт, предупреждава пак Бжежински, е международната анархия.”

Всичко това заедно води до край на водещата роля на САЩ  и това е най-лошия сценарий за него: американската криза може да се превърне в криза на цялия свят. За да се избегне подобен “край на историята”, той иска да я… измами.

Решението на глобалната криза, според Бж., е в краткосрочното и справедливо разпределение на социалните жертви, в замяна на дългосрочното въстановяване на благосъстоянието и националното богатство на САЩ за което, отбелязва той с прискърбие, на днешните американски елити липсва “правилно разбрания егоизъм”. Същото лекарство се предлага и в глобален мащаб: “нужно е широко стратегическо виждане и усет за историческите цели, което може да бъде постигнато само, ако великите сили (малките не влизат в сметката) възприемат “правилния егоистичен принцип” в отношенията помежду си (при разпределяне кожата на одраното човечество). Практическото приложение на тази капиталистическа и империалистическа “етика” трябва да се изрази в обуздаване на финансовата спекулация, която може да има фатални икономически и социални последици. Това предполага незабавна организация на широк и строг национален и международен контрол. Ефикасната глобална политическа кооперация може да бъде резултат само от широкия консенсус, стимулиран регионално и глобално.

При внимателен прочит на писанията на Бжежински, подтекстът им е прозрачен: Основна цел остава контролът на САЩ върху Евразийския континент с всички средства, начиная с римското “Разделяй и владей!”, защото ако се допусне създаване на “злонамерена коалиция” или единична държава (подразбирай Китай), която да ги изтласка от “свръхконтинента” в който живее 75 % от световното население, притежава 75 % от енергийните запаси на света и 60 % от С.Б.П. (световния брутен продукт), това ще е края не само на мисълта за “лидерство” (вместо хегемония), но заедно с него – залеза на имперските апетити, което за всеобщ ужас може да превърне САЩ в епицентър на световния “хаос”. (В неговите писания и изявления, това е кодовото име на перманентната световна социална революция, която единствена е в състояние да ликвидира всякакъв империализъм, господство, “лидерство” и експлоатация).

Конкретно, Бжежински вижда изхода в постигането на компромиси и глобално споразумение между великите сили, сред които нарежда и Русия, която за него си остава ключ към “новия световен ред”. Относно неизбежността на нейното присъединяване той не се съмнява: “Ако Русия иска да постигне икономически успехи и да гарантира безопасността си, тя няма друг избор, освен интеграция в Западния свят в качеството й на младши партньор” и доставчик на суровини и на… пушечно месо в случай на китайска експанзия и заплаха на американските глобални интереси. Така “неистовият Збиг” апелира за създаване на един нов, този път истински световен “Свещен съюз”, чието ядро е атлантическият съюз с обединена Европа и тацитно подразбиращата се “ръководна роля на САЩ” в него, както и “консенсус между елитите за образуване на нова глобална “надстройка” от свръхбогатите класи и “нации”, чрез която да се формира новия глобален елит, който да “интегрира” старите елити в себе си, създавайки нови структури и механизми за контрол и управление на света. “Консунсусът” с някоя от силите, ако това е в “общия интерес”, може да бъде постигнат и “зорноволно”, за да се избегне революционна смяна на елитите в който и да е регион на планетата.

Бжежински предписва на просветените свръхбогати “елити” и на свръхсилите “добре пресметнат егоизъм”, за да проведат съвместно “революция отгоре” и световна “перестройка” на днешното социално и интернационално статукво. За да бъде преодоляна днешната “патова” историческа ситуация, той иска: първо  политическият елит да ограничи алчността на финансовия, с цел намаляване на социалното неравенство между свръхбогатото малцинство и непрекъснато растящото мнозинство на бедните или на “Петото съсловие” и второ – да се създаде световна коалиция на великите сили под диригентската палка на САЩ, като се консолидира съюзът между тях, Европа и Япония, след което да се привлекат Русия и Турция, като регионални сили и чрез военната, политическата и икономическата мощ на това обединение, използвайки неговите преимущества и аванси, да се договорят или да се принудят към сътрудничество Китай, Индия и други възходящи в перспективата на ХХI век нови свръхсили. Целта на това грандиозно световно “оперативно мероприятие” е да се изпревари превръщането на кризата в революционна ситуация, като се парализират солидарността и взаимопомощта между “нисшите” класи и “излишните народи” в борбата им за хляб и свобода, за да се съхрани “редът” на йерархията, властта, класите и експлоатацията. “Умно” измислено, но Бжежински, като че ли търси… “квадратурата на кръга”. Политическият елит зависи от финансирането на богатите и свръхбогатите капиталисти и образува с тях едно цяло. Разкъсването на това “преплитане” на интересите им, е възможно само при поглъщането на последните от държавата. Подобно “решение” вече предлагаше марксизмът. Резултатът е известен – сценарият беше разигран в Русия от болшевиките, които започнаха със създаването на Че-Ка-та в края на 1917 г., етатизацията на банките и индустрията и въвеждането на НЭП’а от 1921 г., за да завършат с фиаското и капитулацията пред пазарната демокрация и частните монополи в началото на 90-те години на миналия век. Освен това, историческият опит показва, че в ситуации като днешната, от която се търси изход посредством революция “отгоре”, обикновено начинанието завършва “отдолу”. От друга страна, създаването на една “Глобална империя на финансовия капитал”, като акционерно д-во “с променлива геометрия” за мирно, процентно преразпределяне на дивидентите според големината на притежаваните “пакети от акции и поетите отговорности”, среща непреодолимото противодействие на неравномерното развитие на световната икономика, следствие от което е неизбежното разместване на световните сили по нейната скала и преминаването на “контролния пакет” от едни ръце в други. С нарастнал апетит, новите хищници се нахвърлят върху “зоните на влияние” на старите, което обикновено завършва с империалистически войни за световно господство или за овладяване “поне” на Евразия, като начален етап към него.

Процесите на задълбочаваща се пропаст между “висшите” и “нисшите” класи, на появата и увеличението на дела на “петото съсловие” в световното население, съперничеството и конкуренцията между изоставащите и изпреварващи “велики” сили и изкушението на елитите да господстват над света, са най-тясно свързани с извършващата се в условията на капитализма и държавността Р.Р. (роботронна революция), която предизвестява краха на стария свят и създава материалните и социални предпоставки за новия, подсказвайки неговата бъдеща организационна структура и новите социални и интернационални отношения.

В следващите страници, избягвайки всякакъв “примитивен антиамериканизъм”, правя опит да потърся и да намеря едно нестандартно и неказионно определяне на основните елементи в структурата, характеристиките и функционирането на днешното американско общество, неговата политическа система, финансите, икономиката, вътрешният и външен дълг на САЩ, социалната структура, разпределението на БВП между бедните и милиардерите.

Започвам с американската демокрация. Няма да се връщам към миналото й когато тя беше робовладелска, подобно на Атинската демокрация в древна Елада, където на всеки свободен атинянин са се “падали” по 18 роби или 9 пъти повече, отколкото в Рим, нито към непроверените твърдения, че от началото на робството в Северна Америка до гражданската война през “петилетката” 1861 г. – 1865 г. от “грижите” на американските робовладелци са загинали около сто милиона африкански роби. Няма да напомням и изтреблението на около 10 – 15 милиона от местното индиянско население, срещу което бялите заселници извършват първото в модерната история “етническо прочистване”, чието по-популярно название е ГЕНОЦИД – престъпление за което няма давност.

Ще говорим за дешната американска демокрация – лидер, флагман и пример за “Свободния свят”:

Казват, че някога на Запад действително е съществувала либерална демокрация. Днес това вече не е така. САЩ са олигархия, управлявана от мощни групи, преследващи частните си интереси. Тези групи контролират изборите, външната и вътрешната държавна политика. Членове на тази олигархия са военнопромишления комплекс, Уол-стрийт (инвестиционните и хедж-фондове, контролиращи финансовото м-во на САЩ и Федералния резерв от времето на президента Клинтън), крупните банки и застрахователните компании, селскостопанските корпорации, които регулират производството на хранителни продукти със съмнително съдържание, монополизираните СМИ (“медии”), собственост на пет гигантски корпорации, представляващи правителството и транснационалните компании (прототип на Оруеловото “м-во на истината”), нефтената промишленост, фармацевтическите и застрахователни компании, превърнали се в младши партньори на олигархията, ЦРУ и другите “органи на безопасността”. За опасността от възникването на тази влиятелна олигархия, в която наред с другите “елити” влизат генералитетът и ръководителите на специалните служби, говореше преди повече от половин век президентът Айзенхауер. Ролята на тези корпорации в политическия и икономическия живот на САЩ не може да бъде изместена, нито ограничена чрез гласуване или с профсъюзна дейност.

Затова, в САЩ демокрацията повече не съществува. Сега вече няма никакво значение кой за кого гласува. Изборите не означават нищо, тъй като двете партии зависят от едни и същи могъщи групи от които те получават пари за предизборните си кампании. Обама обеща промени, но неговата политика е пълно продължение на тази на Буш. Той получи от Уолл-срийт повече пари от всеки друг кандидат за президент на САЩ през цялата история на страната. Още в 60-те години губернаторът на щата Алабама Джордж Уолъс бе заявил справедливо: “Разликата между двете партии е такава, че денем с фенер не можеш да я откриеш”. “Войната с тероризма” бе използвана като претекст за разрушаването на американските граждански свободи. Конституцията е само къс хартия. В САЩ полицейските агенти не се отчитат за своите действия пред никого, освен на своите господари, чиито интереси обслужват.

На тези, които ще побързат да рекат, че това са бълнувания или най-малкото хиперболи на болни анархистически мозъци, сме принудени да покажем “среден пръст”, защото знаехме отнапред какво ще бъде клишето-рефлекс на окаяната българска демократическа “мисъл” и на всички жертви на СМИ (Средствата за Масово Идиотизиране). Словата в курсив и без кавички са цитат от статия на Пол Крейг Робъртс пред “Руский Журнал” от 2.11.2010 г. Те се нуждаят от една малка корекция – казаното за края е валидно за цялия период на парламентарната демокрация от началото й през ХVIII век. Авторът е виден републиканец (за разлика от Збигнев Бжежински), баща на “рейгъномиката”, бивш заместник-министър на финансите на САЩ в администрацията на Роналд Рейгън, кавалер на ордена на Почетния Легион, понастоящем старши-научен сътрудник в Хувъровия Институт, разполага с постоянна колонка във в-к “Вашингтон Поуст” и е известен в Щатите с критиката си на Буш-младши и със своите “шест пункта”:

“1. Няма никакво реално увеличение на броя на работните места. Новите са в сферата на “услугите”, докато производството се изнася в чужбина.

2. САЩ внасят 50 % повече отколкото изнасят. Доларите се обезценяват стремително (инфлацията е резултат от неограниченото им печатане), което “изяжда” спестяванията на чужденците (и на “своите”).

3. Китайският Икономически институт обяви на 26 януари 2005 г., че “Китай (с 2,5 трилиона доларови резерви) е изгубил вяра в стабилността на долара”.

4. Америка все повече зависи от вноса. Половината от дефицита й е с Китай, където се намира голямата част от задграничното производство на САЩ за вътрешния им пазар, докато компаниите-инвеститори твърдят, че изнасяне-то на американската индустрия укрепвало икономиката и създавало работа.

5. Средната реална заплата в САЩ намалява и ако износът на индустрията “създава работа”, това означава, че създадените работни места са по-лоши от изнесените, което е сигурен път към обедняването.

6. Всичко това се извършва на фона на най-благоприятните стимулиращи условия, които някога са съществували. Ако и те не могат да създадат работни места и увеличат заплатите, тогава какво може?

Когато доларът престане да бъде световна резервна валута, САЩ няма да са повече свръхдържава…”

Друга своя статия “Американците приветстват епохата на тиранията” Крейг посвещава на перспективите на свободата, вследствие промените във външната и вътрешната политика на САЩ през десетилетието от атентатите в 2001 г. насам:

“Режимите на Буш/Обама създадоха възможност полицията да изпраща критиците на правителството в затвора, без съдебен процес… Вашингтон бомбардира половин дузина страни, за… “нарушения на човешките права”, връщайки ги в каменната ера, като убива вървящи по улиците мирни граждани, докато през цялото време “у дома” нарушава всякакви закони и конвенции, изрично забраняващи насилието над живота и личността (особено убийство, осакатяване и жестоко отношение, като поощрява измъчванията на военнопленници и затворници). Обама подписа законопроект за задържане под стража за неопределено време и за изтезания. Той обяви, че има списък на американците, които възнамерява да убие без съдебен процес, а м-вото на националната сигурност обяви, че е изместило вниманието си от терористите към местни екстремисти (вътрешен екстремист или терорист е всеки, чието мнение се различава от политиката и действията на американското правителство, насочени към осъществяване на плановете му за световна хегемония)… Местната и държавна полиция са милитаризирани не само с оборудване и въоръжение, но и в отношението си към обществото. Те са обучавани в системно нарушаване правата на гражданите и последните са “възпитавани” да приемат това като нещо обичайно… Протестиращите са нападани брутално от полицията и непровокираната агресия се нарича “превантивна война”…

Имперските амбиции и жаждата за власт могат да предизвикат неуправляеми катаклизми и загуба на съюзници… Колко дълго доларът може да запази ролята си на резервна валута, когато Федералният резерв монетизира огромни части от дълга? Подобно на Римската империя, САЩ, няма да се “успокоят”, докато не си създадат повече врагове отколкото биха могли да си позволят. Спасението на Америка ще дойде, когато Вашингтон претърпи поражение на хегемонистичните си амбиции…

Подобно на рака, тиранията се разпространява чрез метастази… Всичко това ускорява подхлъзването на Америка към тиранията и попадането й в тоталитаризма и възкресената от режимите на Буш и Обама средновековна практика, при която те не се нуждаят от НКВД. Американската “общественост” свърши калната работа на тайната полиция… Властта привлича най-лошите хора и както доказаха Абу Гариб и Гуантанамо, демокрациите не са имунизирани срещу злоупотребата с нея… Нехуманното третиране на престъпилите закона е масова практика и в системата на местните затвори в САЩ… Охранени жандарми – палячовци и главорези, използват електрошокови палки срещу малки деца и хора в инвалидни колички, блъскат възрастни жени, полицията е чист ужас. Полицаите са по-голяма заплаха за гражданите, отколкото всякакви престъпници. Превантивната война, лишаването от свобода за неопределен срок, доносите и предателствата, изтезанията на “заподозрените” и убийствата им, не се нуждаят от доказателства… За едно десетилетие САЩ се превърнаха в полицейска държава… Всичко това показва колко американците ценят днес свободата. Изглежда те приветстват епохата на тиранията в която навлизат.”

“Износът на производството от САЩ в чужбина – продължава Крейг – става причина за намаляване на заплатите и доходите с изключение на върхушката свръхбогаташи. Освен това, интернет позволява да се привличат на работа висококвалифицирани професионалисти в чужбина, включая информатици-програмисти, което намалява работните места за випускниците и интереса към университетското образование. В такава икономика печалбите на корпорациите не са мерило за стандарта на населението. От четвърт век в САЩ няма ръст на заплатите на извършващите общественополезен труд. Това се компенсира с кредити и снижение на лихвения процент, което доведе до теглене на заеми, превишаващи неколкократно възможностите на “средния американец” и до огромен финансов балон в строителството – една от причините за продължаващата от 2008 г. криза. Така в началото на ХХI век икономиката на САЩ стана също “потемкиновска”, като “съветската”. Вонята от нейното разложение става все по-силна.

Задлъжнялостта чрез кредитите на “населението”, което не може да изплаща дори лихвите им, доведе до намаляване на потреблението, което е допълнителна спирачка за производството и за въстановяване на изпадналата в криза американска икономика. Вместо ръст на стандарта, налице е ръст на потребителските дългове, които стигнаха недопустимо високо ниво, което предизвика днешната финансова криза.

Бюджетните и външнотърговски дефицити водят до печатане на долари, което ги обезценява и подравя статута им на световна (резервна) валута, с което съдейства за ускоряване крушението на империята.

На фона на високата и хронична безработица, Обама повиши военните и полицейски разходи, натовари с данъци “нисшите класи”, намалявайки разходите за социални грижи и помощи и увеличи пенсионната възраст до 69 години, така че бремето на неговата “социална” политика да падне върху “нисшите” и да не пречи на грабежа и обогатяването на “елитите”. В същото време, в САЩ американското стадо остава покорно на господарите и надзирателите си или сляпо за положението си на овни, готови за кланницата, за да наситят богаташите.”

Експлоатацията от СМИдиотизиране на угрозата от Ал-Кайда, която по-скоро е измислена, отколкото реална, беше и продължава да е най-доброто оправдание на Вашингтон за военното му вмешателство в другите страни и за постепенното ликвидиране на гражданските свободи на американците, но и тя е на път да се изчерпи. По цял свят, включително в Африка след края на Студената война бяха създадени 700 нови американски бази. Народите, стремящи се към образование, нуждаещи се от продоволствие, вода и медицинско обслужване стават все по-враждебни към военните предмостия на неканените гости, което ще ускори фалита на “системата”. Разходите за военни нужди надхвърлят 1,1 трилиона долара ежегодно. Толкова бяха похарчени и за откриването на неохранявания и невъоръжен Осама бен Ладен, чието убийство Обама обяви за крупна победа на САЩ.

Паралелно с това, латиноамериканския, азиатски, африкански и мюсюлмански “етноси” стават все по-голяма част от населението на гетата в “първия свят”. (Според демографът Стив Мърдок, бивш директор на Бюрото за преброяване на населението, две-трети от тексаските деца са латиноамериканци, което не вещае нищо добро за “англосаксонците”). Имперската политика на САЩ,  маскирана като “кръстоносен поход на свободата”, демокрация, пазарна икономика или глобализация, амбициите и завоевателните войни, стогодишното им настаняване във “вакуумите” на повалените конкуренти – от Испания в края на ХIХ век до “Империята на злото” в края на ХХ-и, подкрепата в течение на десетилетия на най-реакционните и диктаторски режими върху петте континента, изразходването на “ресурсите” (и човешки в това число) предизвикват повсеместна обърканост, хаос, недоволство и бунтове, които водят “Запада” и неговия хегемон към банкрут. Така приключва рекламираното преди четири десетилетия от президента Джонсън “консуматорско общество”.

В своя коментар към статията на Крейг – “Неоколониализмът на Вашингтон и стремежа му да съхрани световната си хегемония”, американският анализатор Антъни Уил казва, че съществува англоамерикански елит от невероятно богати банкерски семейства, съсредоточени на една квадратна миля в лондонското Сити, стремящи се към създаване на световно правителство. Те контролират общосветовния банков апарат. Имайки възможност да печатат и създават пари от въздуха, Ротшилдови са натрупали състояние, което надхвърля 300 трилиона долара (нещо почти невероятно, като се има предвид, че БВП на САЩ възлиза на по-малко от 15 трилиона и че горната сума е 3000 пъти по-голяма от “богатството” на Бил Гейтс). Такива невероятни парични суми са породили през 19 век концепцията за “властта на парите”. Това е неумолимата сила, която  контролира съдбините на страни и континенти. Тя предизвиква войни, изпраща определени хора във висините и смъква други в низините.

В 20 век терминът “власт на парите” бе изваден от употреба, доколкото властовия елит получи пълен контрол над СМИ. В този век е забранено, чрез “банковата тайна”, да се пита за функциите на централните банки или да се обсъждат валутните им и парични операции. Тези концепции са недостъпни за разглеждане и всеки, опитал се да ги анализира в рамките на “свободната пазарна икономика” се е подхвърлял на опасността от професионално, ако ли не и персонално маргинализиране…

“Днес, твърдят – продължава Крейг – времената са се променили. Но може ли да се оправдае печатането на долари от въздуха? Създаването на трилиони долари с натискане на копчето и раздаването им на приятели? Когато хората започват да разбират функционирането на финансовата пирамида, наречена централно банкиране, това води до всеобщо негодувание. Ние сме склонни да считаме, че гневът им още не е достигнал кулминационната си точка. Елитите се надяват на подобрение на икономическата конюнктура, когато хората ще заживеят както преди, ще престанат да се интересуват от финансите и ще изгубят интереса си към очевидното, и световното правителство ще стане реалност.

Но проблемът е в това, че ако западните икономики оздравеят напълно, проекта за такова правителство ще навлезе в задънена улица. Нужен е известен хаос и обърканост (включително в продоволствието с храни и вода), иначе хората няма да почувстват необходимостта от глобална валута, единна политическа система, общ съд и т.н., но трябва да се избегнат голямите сътресения или събития, които могат да излязат из под контрол, когато безредиците не ще могат да се контролират с всичките пари на света…

Амбициите на англоамериканския елит са безумни; тяхните планове в краткосрочна перспектива са невероятни и невъзможни, но те ги преследват упорито, което означава, че занапред ни очаква период на обърканост и хаос, при това не само в забравените от бога кътчета на земното кълбо, а и на Запад. Тези събития ще се отразят върху благосъстоянието и безопасността на обикновените хора. Важно е да видим света, такъв какъвто е.” (8.04.2011)

Колкото и “странно” да е, крахът на СССР в 1991 г. стана начало на разрухата на американската икономика. Настъпването на “края на историята” принуди китайските и индуски ръководители да се присъединят към победителите и да открият страните си за инвестиции на капитали от “първия свят”. В резултат, за пръв път в историята американските корпорации отимаха огромно количество безработни и нискозаплащани работници. Гигантското предлагане на евтина работна ръка в Индия и Китай доведе до наемането на работници срещу баснословно ниски заплати и до огромни печалби за “деловите люде” от Уол-стрийт, за акционерите и за директорите на компаниите.

Поради разходите за войните и износа на производството, там където работната сила е по-евтина, САЩ са на път да се превърнат в началото на ХХI век в една потемкиновска “свръхсила”, каквато беше “съветската” през 80-те години на ХХ век. Свързаното с това свиване на вътрешния пазар, на приходите и на масовото потребление, Обама контраатакува с ново данъчно изстискване на “средната класа” и на петото съсловие. Промените и решенията на натрупващите се проблеми ще започнат едва след като очертаващата се катастрофа на САЩ стане факт, поради ненаситната алчност на американските олигарси, които подобно на “съветските” партийни гангстери и мародери ще държат властта до собственото си самоунищожение и ще продължат да задушават американската икономика чак до смъртоносния изход.

Крейг твърди, че правителството на САЩ и СМИ (средствата за масово идиотизиране) създават все нови призраци и прецеденти в страната и в света, които са необходими за мотивирането и за осъществяването на налудничавите планове на американските “елити” за световна хегемония и за все по-голямите печалби на финансовата олигархия и на военната индустрия. Американците вярват, че в САЩ има “свобода и демокрация”, докато те са управлявани от могъщи групи, които контролират политиците, давайки им пари за предизборните кампании. Икономическата политика се провежда в интерес на крупните финансови корпорации. Банките получиха “помощи” в размер на трилиони долари, за да получат още по-голями печалби за сметка на десетките милиони американци, които изгубиха дом, работа, медицинско осигуряване и пенсии. “Когато те проумеят, че СМИ са един голям публичен дом на скъпоплащани журналистически проститутки, може би ще разберат, че са безсилни крепостни на финансовите и военнопромишлени собственици на политически бардак във Вашингтон, ще се научат да разпознават фактите и да мислят със собствените си глави”. Тогава те ще започнат да се изтръгват от вцепенението си и ако човешкият род има бъдеще, ще удари часът на американската “жакерия”, на палежите на замъци и на тяхната “Година първа”.

Анализирайки външната политика, Крейг казва, че за изтеклото десетилетие от ХХI-и век Вашингтон е убил, осакатил, изгонил от страните им и превърнал в сираци и вдовици милиони мюсюлмани в шест страни, в името на “човешките права” и “войните с тероризма”. Това са военни престъпления, за които нацистите бяха осъдени и водачите им обесени. Военните кампании са стрували на данъкоплатците 4 трилиона долари и са довели до невиждано през цялата история на САЩ обогатяване на военнопромишления комплекс, на службите за “сигурност” и тяхните апологети.

“Повечето “тер-актове” са инспирирани или най-малко контролирани от спец-службите и взривяванията на самолети изглеждат смехотворни пред възможностите да се нанасят “сухоземни удари” върху летищата, в станциите на метрото, в търговските центрове, по улиците и кръстопътищата в часовете на голямите задръстваания, в театрите и в кината, по стадионите и т.н. Наред с това “терористическата заплаха” е позволила на режимите на Буш и Обама да увеличат десетократно агентите на спец-службите и да превърнат САЩ в свръхмилитаризирана държава и страна на абсолютния полицейски произвол, подготвяйки безпрепятствено войните и превантивната контрареволюция, тъй като страхът е най-мощното оръжие, което всяка “политическа класа” и бюрокрация използват срещу своите поданници, за да реализира тайните си цели…

Фактът, че персонажи от консервативния американски елит, като Кондолиса Райс, Пол Волфовиц, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл, Джон Болтън и т.н. си живеят абсолютно “безстрашно”, без никаква охрана, са доказателство, че в САЩ не съществува никаква “терористическа заплаха”.

“Мерките за сигурност”, за които се харчат стотици милиарди са предназначени да сплашат стадото от еснафи, да тероризират населението и да докажат необходимостта от скъпоплащаните и разпасали поясите си, въоръжени до зъби марионетки на държавния терор и на превантивната контрареволюция.

Всъщност Бжежински и Крейг са описали еволюцията и ръста на това, в което са заченати САЩ. От робовладелска страна до последната трета от 19-ти век, днес те са се превърнали в милитаристичнополицейска империя с чудовищно социално неравенство и с диктатура на олигархията, които са непознати в коя и да е от развитите капиталистически страни. Касае се за едно свръхускорено натрупване на считаните за погребани практики на “елитите” в класовите общества, от робството до капитализма, в условията на системна криза, вследствие разгръщащата се роботронна революция.

Кога милитаризмът и империализмът, полицейщината и тиранията ще доведат до “качествени” бунтове? – е само въпрос на време, ми подсказва революционният инстинкт. Но нямам никакви претенции да съм разгадал същността и перспективите на развитие на днешната социал-икономическа и политическа система на САЩ. Това изисква сериозна, задълбочена и упорита колективна работа, за която апелирам напразно, но мисля, че част от значителните проблеми на американското общество са поставени тук за разглеждане.

В това изложение цитирах критични мнения на бивши и настоящи членове на западния политически “елит-естаблишмънт” и ще продължа да ги ползвам наред с други “вражески източници”, за да се види, че и по тяхни признания условията за революция зреят не само в САЩ, а и за да не бъдем обвинявани в “безогледна, сектанска, антидемократична и анархистическа пропаганда”.

Социалното и глобално “преструктуриране” на САЩ създава възел от класови, икономически, империалистически и етнически противоречия, които им готвят съдбата на покойния СССР. Към тях се прибавят всестранната криза, финансовите спекулации, крезовските богатства, анихилирането на “средната класа” и неудържимия ръст на петото съсловие, бунтовете за които предупреждават демократът Збигнев Бжежински и републиканецът Пол Крейг Робъртс, роботронната революция, която изпразва от съдържание капитала и предизвестява краха на държавата. Тези и всички останали проблеми, за които те алармират, вкупом трябва да поставят на дневен ред Великата Американска Социална Революция.

Трудно е да се предвиди отсега кое ще бъде следващото “най-слабо звено в глобалното свръхобщество” (САЩ, Европейския Съюз, Китай, Индия, днешна Русия или Латинска Америка или някой неподозиран “Пиемонт”?), но което и да бъде то, ако фактите и логиката не ме лъжат, този път, вместо контрол над социалната еволюция на човечеството, ще имаме верижна реакция от експлозии на перманентната, универсална Социална революция в чиято основа стоят бунта на “излишните”, наченалото пробуждане на народите и на младежта, лишени от бъдеще, зреещите социални конфликти между единия процент на “елитите” и непрекъснато растящото “Пето съсловие” и свиващата се “средна класа”, възмущението от “неутрализирането” и елиминирането на неприемащите “реда” и “ръководната роля” на властници и богаташи, от “освободителната мисия” на САЩ и налагането (износа) на “свободата” чрез кръстоносните походи на “корпусите на мира” и на морските пехотинци, корумпирането на туземните политици, зараждането на глобалния “антиамериканизъм” и изолацията на САЩ, противоречията между стремежа към световно господство и динамиката на неравномерното и ускорено развитие на различните страни и региони на капиталистическия свят с новопоявяващите се в тях хищници, чиито зъби растат и укрепват, както и възможните коалирания на съперниците и победените в миналото империи, които ще потърсят своя реванш.

Г. Константинов