В крайна сметка ще има ли увеличение на цените на тока?
Държавният енергиен регулатор казва ту едно, ту друго, накрая заявява, че „само прави прогнози“. Думата регулатор обаче означава „пряко въздействие върху ценообразуването“ – за разлика от предсказването на явления, които не зависят от волята на предсказателя.
Държавната комисия по регулиране шикалкави непрекъснато. Уж пазарът бил свободен, не се намесвали, а на дело намесата в пазара е факт: скъпият хардуер за получаване на „зелена енергия“ се изплаща на предприемачите на гърба на крайния потребител, домакинствата, с благословията на регулатора, колкото и да пищят потребителите.
Получава се парадокс: повече производители на ток би трябвало да осигуряват изобилие на електроенергия. В реалния живот обаче свръхпроизводството на ток се тълкува като повод за повишаване на цените. Парадокс от гледна точка на здравия разум, но нормална практика за защита на интереси, гарантиране на печалби. Това е икономиката. Така е замислена.
Ползата на държавата? Ами увеличаване на приходите от ДДС – с тях се хранят и господата от държавния енергиен регулатор. Домакинствата плащат самото поскъпване от собствения си джоб. Евентуалното недоволство на електората се приспива с изявления, че до изборите скок на цените „не се очаква“.
Това пак ли е прогноза? Или обещание? Ако е прогноза, министерството става част от екипа на оракула. Ако е обещание, то е деклариране на намеса в пазарните механизми.
Пазар означава кризи, факторът „търсене и предлагане“ не засяга потребностите изобщо, а само потребностите на платежоспособните, затова търговците предпочитат да изнасят ток в чужбина. Апетитните износни цени теглят нагоре и цените за вътрешна консумация. Ако износните спаднат, вътрешните остават високи, за да достигнат очакваните печалби. Търсенето среща натрапване. Конкуренцията между предлагащите се съпровожда от конкуренция и между търсещите – пазарните икономисти непрекъснато премълчават този факт, който не води до нищо добро за крайния потребител.
Държавна регулация пък означава регламентиране на потреблението отгоре, получаваме тотален монопол, тотален произвол. Потрябват ли на държавата пари, тя ще качва цените когато ѝ скимне – типични примери са цигарите и алкохолът, чиито цени се надуват най-вече от държавните акцизи.
Два механизма – един и същ резултат: непосилни разходи за обикновените хора със средни и ниски доходи.
Точно за да не личи липсата на избор, държавните регулаторни комисии правят мъгляви пророчества като древните оракули.
Изход? Логично: пълен отказ от самата система, която, както и да я въртиш, накрая се налага да плащаш толкова, колкото ти искат, не колкото са ти дали.
Държавните оракули нека се заемат с това, което очевидно умеят най-добре – с хороскопи на частно, без привилегията да ни карат със закони да им ги плащаме, ако не сме имали глупостта да ги поръчаме.
Васил Арапов