Вече нямаше накъде да отстъпва. Усещаше тежестта на пистолета  като котва приковала го към стола. На масата срещу него лежаха разпръснати сметки от “Топлофикация”, “Софийска вода” и “ЧЕЗ”, а в ръцете си държеше последното писмо от банката, с което го уведомяваха, че има 24 часа да освободи апартамента. Чувстваше се като разкъсван от вълци елен, всички искаха да отхапят парче от него, всички искаха пари, а пари нямаше и нямаше откъде да намери. Утре оставаха на улицата. По телевизора Дянков обясняваше нещо за финансовата стабилност, конкурентоспособността на ниските заплати и близкият изход от кризата. От гърдите му се откъсна смях, един такъв злокобен, мрачен.

Имаше ли смисъл да продължава тази агония. С всяка изминала минута от неговия живот дългът се увеличаваше. Лихвата тиктакаше, като бомба с часовников механизъм в един ритъм със сърцето му. Защо да живее, къде, как? Помнеше когато пристигна в столицата изпълнен с надежди. Без пари, но и без дългове. Живееше на квартира с още трима приятели, намери си работа и започна да гради надежди за бъдещето. Задоми се, родиха му се деца, взе ипотечен кредит и тогава всичко се срути. Преди нямаше нищо, сега му трябваха десетки хиляди за да няма нищо. Системата го сграбчи, сдъвка го и го изплю, а той й се беше отдал с цялото си сърце.

Как можеше да бъде толкова глупав, толкова наивен. Как можа да повярва, че може да има всичко което пожелае, сега, веднага. Защо се остави да бъде повлечен от вълната кредитни ентусиасти, да бъде заблуден от любезните кредитни консултанти борещи се за своя процент. Защо поне не си направи труда да прочете изцяло договора, общите условия, законите? Знаеше отговора – защото им вярваше, защото искаше да им вярва. Но как можа, как можа да повярва, че всичко ще бъде толкова лесно, толкова прекрасно, когато навсякъде около него се извършваха беззакония? Работодателят при който започна работа не спазваше закона и никога не го беше спазвал. Той работеше при него вече двайсет години и нито при Костов, нито при Царя, нито при Станишев и Доган, нито при Бойко работодателят му спазваше законите. Идваха проверки  за които се знаеше предварително, разни мазни чичковци и лелки натоварени да проверяват за нарушения идваха с празни ръце, а си тръгваха с пълни. Фарс, пълен фарс. Системата бе прогнила от самото начало, но той някак свикна с това прие го, имаше пари.

Не се осъзна и когато работодателят му стана лидер на партия. Същият този работодател, който бе предупреждаван за всяка една проверка, който бе заявил в прав текст, че във фабриката той определя трудовият кодекс, който замазваше очите на проверяващите с подаяния. Той, същият той се кълнеше от екрана, че ще оправи България, ще я направи правова и демократична държава, с истинска пазарна икономика. Той прие и това, все още имаше пари. А щом имаше пари нищо друго не беше важно.

Учеха го да потребява, да харчи повече отколкото изкарва, да вярва, да не мисли и когато вижда нещо нередно да не роптае. Тези които негодуваха срещу целия този фарс, срещу погазването на всякакви норми и закони, те биваха смазвани. Мислеше ги за глупаци, защо се бореха, защо вървяха срещу течението, нима не виждаха, че всички правеха така, а щом всички правят така, какво можеш ти да направиш? Вземай си заплатата и мирувай, кой си ти , че да променяш нещата? Кой си ти, че ще казваш кое е правилно и кое не? Прави така както правят другите, щом ти дават пари не роптай, мълчи си, трай.

Но парите почнаха да намаляват, цените скачаха, а сметките се трупаха. Банките вдигнаха лихвата по договора, а шефът му намали заплатата. Кризата дойде. Всичко което смяташе, че е постигнал, заради което мълчеше и се усмихваше глупаво, заради което търпеше да го унижават, всичко това се изплъзваше от ръцете му и отиваше точно в ръцете на тези които го унижаваха. И той не можеше да направи нищо, нямаше кой да му помогне, кой да го защити. Всички отдавна се бяха примирили с неспазването на закона, приемаха съществуването на законите като нещо смътно, като декор, но се оказа, че и тук бяха сбъркали. Защото законите важат, но важат за слабите, за тези които нямаха пари. И разбра, че всъщност законите пазят тези които вършеха беззакония, те бяха измислени, написани и приети за да държат такива като него в подчинение, а тях да пазят от непредвидена конкуренция. Законите се оказаха тяхната крепост и неговите окови. Разбра, че няма ли пари, няма и права.

Но можеше ли той да промени нещо? Сам? Можеше ли? Та всички живееха в някакъв абсурден вариант на детската приказка “Новите дрехи на царя”. Казваха му – това е демокрация и той въпреки, че не виждаше някой да зачита гласа му казваше да, това е демокрация. Казваха му  – имаме закони и той въпреки, че не виждаше някой да спазва закони, казваше да имаме закони. Казваха му – ти имаш права и той въпреки, че постоянно го тъпчеха, казваше да имам права. Казваха му – ти си свободен и той въпреки, че беше заробен от всички, казваше да аз съм свободен. Кого лъжеше, кого освен себе си? Целият му живот бе една лъжа и нямаше го детето, което да извика “Царят е гол”. Всичко детско бе убито.

Системата го смачка, изцеди всичко което можеше от него и искаше още. Не, той не можеше да позволи това. Няма да живее в лъжа. Няма да позволи това да се случи на семейството му. Няма да позволи децата му да станат слуги на същата тази система, която го бе довела до това окаяно положение. На екрана се точеха новините, някакви хора протестираха срещу застрояването на планините и черноморието. Премиера отново говореше за метрото и магистралите. Станишев искаше да строи АЕЦ. Плевнелиев говореше за смелите си мечти. Левон обясняваше, че кредитите не са за неудачници. Мразеше ги – всичките. Сипа си още една чаша с ракия и я изпи на екс.

Стана, отиде в спалнята. Жена му и децата спяха. Колко ги обичаше? Бе търпял всичко заради тях, а се оказа, че е било напразно. Не можеше да пребори Системата, но нямаше да позволи и децата му да изживеят това, което той изживя. Един, единствен изход имаше и той бе ясен. Извади пистолета и стреля три пъти. Опря пистолета в слепоочието си и натисна спусъка. Страхотно оръжие не засече нито веднъж!

 – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – – –

Вече нямаше накъде да отстъпва. Тежестта на пистолета му действаше успокояващо. На масата срещу него лежаха куп неплатени сметки и писмото от банката с което го уведомяваха, че утре трябва да напуснат апартамента. Засмя се, те наистина се мислят за недосегаеми. Беше осъдил банката за неправилна промяна на лихвата по ипотеката, но те не признаха решението на съда и никой нищо не можеше и не искаше да направи. Години на ред водеше дела с топлофикация, с енергото, с банката. Обжалвания, експертизи, изгуби огромна част от живота си в битка със системата като спазваше установения от закона ред. Той чиито възможности бледнееха пред възможностите на противниците му, въпреки всичко бе спечели делата, но те отказваха да се съобразят с решенията на съда и го притискаха без да си дават сметка за последствията. Последствията за тях. Те си въобразяваха, че са спечелили, че са наложили своята воля, без да виждат, без да осъзнават, че сами са си отнели последната възможност за мирно разрешаване на проблема.

Отговорността за решението което взе лежеше изцяло и само върху тях. Той им даде всички възможности предоставени от закона. Знаеше, че законът е написан за да гарантира властта на престъпниците и се използваше като оръжие за потискане на всяка една проява на инакомислие, но въпреки това таеше надежда, че няма да се стигне до тук. Мразеше насилието, но те не му оставиха друг избор. През целият си живот се бе задоволявал с малко, никога не бе искал да става богат или известен, да управлява и да властва. Искаше просто да живее един нормален живот. Но те не му позволиха. Те отидоха до край и не му оставиха никакъв избор, никакъв.

Те си мислеха, че са успели да го успят със сериали и шоута, да го стресират с канонада от кървави новини, да го подчинят демонстрирайки неприкосновеността си от закона. Те вярваха, че той е като всички останали играещи в техния абсурден театър на демокрацията. Че са успели да размътят разума му налагайки своята изкривена медийна реалност и са успели да втълпят у него чувството на малоценност и вина, така необходимо за да могат да управляват безнаказано. Те бяха убедени, че и той като другите си задава отговора “Какво мога да направя” и убеден в своето безсилие ще остави на тях да оправят това което самите те  рушаха, да разрешат проблемите който самите те създаваха, да наложат спазването на законите които самите те нарушаваха.

И дълго време, той не им обръщаше внимание, успяваше да живее скромно, но пълноценно, докато опиянени от своята власт и безнаказаност те не се самозабравиха и не решиха, че могат да се изгаврят с него, и сбъркаха.  Точно в момента на най-голямата криза, те решиха, че вече няма нужда да спазват никакво приличие и, че могат да заявят открито своето всесилие. От работодателя, през монополистите, банкерите, отговорните чиновници , та до политиците и управляващите. Всички те решиха, че сега той е повален, уплашен и притиснат, че е в ръцете им, че е техен роб. Роб, когото могат да подложат на всякакви изтезания и унижения, и да наблюдават агонията му с садистично удоволствие. Те се чувстваха богове.

А всъщност и той беше допуснал грешка, грешката, че си мислеше, че ще успее да изживее живота си скромно тихо и мирно, докато навсякъде край него цареше беззаконие и фарс. Сега осъзна, че е трябвало да се противопоставя на целия този театър от самото начало на съзнателния си живот. Че е невъзможно да живееш нормално, когато господар на живота е алчността, безскрупулността и неистовата жажда за власт. Че е невъзможно да останеш незасегнат, щом си позволил да те управляват, лъжци, мошенници и подлизурковци. Че всяка една идея, колкото и да е красива и добронамерена, ако осъществяването и се остави в ръцете на престъпници, бива стъпквана и променена до неузнаваемост и целта на всички действия става не добруването на хората, а трупането на пари. Трябваше да се бори от самото начало.

И сега не беше късно. Знаеше, че ще загуби, че ще бъде смазан, но беше убеден, че някъде там, в механизма на деспотичната система, ще остане частица от него, която да разстрои макар и с малко функционирането й. Презираше глупаците, които се тупаха в гърдите и викаха “Булгар, булгар”, които съжаляваха, че не са се родили в едни други времена на робство, за да покажат смелостта си, а днес когато робството и неправдите не бяха по-малки, героизма им стигаше само до чашата с ракия, псуването и спането под масите. Жалки хора, мечтаещи за велики дела.

Време беше. Още вчера изпрати семейството си при роднини. Целуна жена си и децата за последно. Всичко, което щеше да направи, беше в името на един по-добър живот, в името на тяхното бъдеще. Знаеше целта си, наглият работодател, лукавият банкер, лъжливите политици, алчните управници. Всички те бяха в списъка. Всички те, които се пишеха за радетели на демокрацията, на законността и правдата, а всъщност бяха обикновени лешояди. Всички те , които говореха срещу смъртното наказание, а в същото време убиваха цял един народ и то не с куршум, а бавно и мъчително. За тях смърт, смърт и смърт. Време беше да усетят вкуса на страха.

С първият изстрел спря телевизора. Страхотно оръжие, не засече и заглушителя действаше безупречно.