Здравей, приятелю!

Щом си хванал нашият вестник, твърде е вероятно да споделяш поне част от това, което си мисля аз. Не само моята загриженост, но и мечтите ми. Аз не искам много – хляб, покрив, свобода за ума, на децата ми сигурност,че и утре ще бъде така. И още нещо много важно – удовлетворение, че и другите хора се радват на същото.

Оказва се, обаче, че това е непостижима мечта. Не можело да има хляб и покрив за всички – никой нямало да работи. Не можело да има свобода на ума – всички щели да станат престъпници. Да съм гледал себе си, не можело да оправя света, не можело да направя революция. Революция ли? Звучи страшно. Но щом трябва, нека е революция! Ако за нещо толкова естествено като хляб и сигурност за всички, трябва да се „оправя света“, то какво да му пазим на тоя свят? Как ще се грижа за себе си, ако плюя на най-човешката си мечта? Нима са малко онези, които живеят така – затварят очи пред несправедливостите, пълзят пред силните и тъпчат слабите с надеждата „че децата им ще живеят по-добре“? Какво оставят те на децата си, освен една голяма робска плантация? Нима и аз трябва да бъда като тях? Ако това е алтернативата, то нека бъде революция!

Разбира се, революцията не е лесна работа. Малката мечта изисква огромни промени – както в организацията, така и в мисленето на хората. Колко струват усилията на един човек срещу труда на шест милиарда роби, впрегнати в Системата? Но надеждата ми е в умората. Всеки един от шестте милиарда, дори да е от най-задоволените, вътре в себе си е уморен от своето робство. Отвращава се от него. Мрази пълзенето и тъпченето на хора, несигурността в бъдещето, насилието в настоящето. Но за повечето от тези хора несигурността утре е по-страшна от безнадеждността вдругиден. Те също искат революция. Но се страхуват от нея, защото не я познават.

Малцина от нас я познават. Никой в България, а и малцина по света, помнят свободен живот. Учили са ни за революцията, че е кървава касапница, която изяжда децата си. Че мястото на революционерите е в учебниците и по стените, само не сред хората. Но революцията е процес на освобождаване. Касапниците се правят от онези, които „раздават правосъдие“, за да я унищожат. А за да я забравим, те пишат учебни програми и бесят революционерите в портрети по стените.

На мен сякаш ми е по-лесно да забравя. По-лесно е да премълча, да наведа глава, да си гледам дома, работата и семейството, да помагам колкото мога на приятелите си, да се радвам на това, което имам. Но на кого да помогна и кого да оставя гладен? Да бъда ли честен днес или да бъда осигурен утре? Да изпълнявам ли нареждания на подлеци или да стоя без работа? Подобни въпроси стоят пред мен, пред теб, пред почти всеки от нас. А истинският въпрос е един – да изгоря ли съвестта си и да живея като скот, или да направя революция? Аз избирам революцията. А ти?

в-к „Свободна мисъл“