Откакто болниците у нас се превърнаха в търговски дружества, дейността им вече най-точно се описва с термина „здравепогазване“ и то става все по-настойчиво. Системата с лекота отказва животоспасяващи операции и терапия на обикновените граждани. Убива ги, буквално.
Внушението на привържениците на този геноциден и антисоциален модел твърдят, че „конкуренцията между болниците цели парите на пациента, управлявани от НЗОК, да се насочват към онова здравно заведение, което предлага по-качествени услуги“.
Съжалявам, че трябва да попаря бляновете на лековерните потенциални и кинетични пациенти: това е измама.
Търговските дружества, когато са монополни, гонят „оборот“ – от него се печели на пазара, затова ще претупват качеството на „услугите“, още повече, че те са толкова специфични, че обикновените граждани нямат думата пред мнението на специалистите. Отъргашените болници се стремят към повече „минати“ пациенти, към изписване на скъпи лекарства и консумативи, прилагане на скъпи процедури и други врътки за привличане на пари към търговската си фирма. Оказването на нужното внимание и грижи неизбежно попадат в списъка „съкращаване на разходи“. Недоволният клиент просто няма къде да отиде, защото „конкурентите“ образуват управлявана от държавно ведомство верига заведения. Не може и да се възползва от здравна система в чужбина, защото НЗОК стиска взетите от джоба му пари и, заедно с чиновниците в бели престилки, отказва достъпа. Ако някой намира прилики с топлофикационния монополист, не се заблуждава.
Как би могло да бъде другояче? Как биха могли медиците да се съсредоточават върху грижите за болните, вместо върху платежоспособността им? Как да стане така, че лекарите да се ръководят в действията си от онази прословута Хипократова клетва, и то без компромиси?
Логично е да си кажем, че биха се държали така, само ако имаха условия да упражняват занаята си от сърце, по призвание, не изключително за пари.
За да работят така обаче, те трябва да получават, пак без пари, нужните им блага от обществото. В тези блага влизат както нужното за лично потребление, така и материалното осигуряване на удобно и ефективно работно място. Ако тъкмо така става, говорим за социалистическа икономика. Разбира се, не в извратения ѝ марксистки смисъл. Социалистическа означава, че получаваното е поставено в известна зависимост от даденото. Ако задоволяването на потребностите не е обвързано с прекия принос, говорим за комунистическа икономика. Нищо общо с държавност и пазарно-печалбарски съображения. Тъкмо в рамките на такива икономически модели лекарите ще бъдат мотивирани да се борят за всеки живот и здраве с всички средства. Удоволствието от избраната професия ще бъде поощрено, избавено от факторите, които правят от медика сметкаджия.
Затова решението на проблема със здравеопазването лежи в проблема за преобразяване на обществото като цяло. Докато не осъзнаем това и не пристъпим към действия, ще се „радваме“ на здравепогазване и тази радост няма да трае дълго – до първото сериозно заболяване. След него настъпва субективната вечност на Небитието.
Хасан Девринджи