Приписват тези думи на Наполеон. По-важно от това, кой ги е казал, е несъмненото пробуждане на гиганта с всички произтичащи от него последици за “глобалната” перспектива… В наченатото седмо десетилетие от победата на селската война в “Поднебесната Империя” през 1949 г., ръководена от бившия анархист,  сетнешен марксист и вожд на китайската компартия (ККП) Мао Цзе Дун, международното и вътрешното положение на така наречената Китайска Народна Република (КНР) се характеризира с излизането и на второ място в света по брутен вътрешен продукт (БВП) след САЩ и със застрашително умножаващи се класови конфликти вътре в нея. Поотделно всеки един от тези два процеса е в състояние да разруши относителното равновесие и да промени международната и социална структура на нашия свят. Мисля че тяхната “конвергенция” ще бъде пролог към Световната Социална Революция (ССР).

ПРЕДИСТОРИЯ

През ХХ век Китай предостави на вниманието на историци и социолози още една държавнокапиталистическа модификация на закъснелите буржоазни революции от рода на Руската от 1917-1921 г. (За определяне характера на една революция следва да се съди не по това, което мислят за нея привържениците или враговете и, а по социал-икономическите и политическите резултати.)

В първия етап, Китайската революция, която започна през 1911 г. със Сун Ят Сен, беше класически опит за трансформация на една феодална абсолютна монархия в буржоазна република. Сун беше неин идеолог и в началото и в края на една 14-годишна агония на буржоазната и фаза – неин президент. Затова с основание го наричат “Баща на китайската революция и нация”. Идеите му са странна смесица от национализъм, “социализъм” и демократизъм. За неговата политическа линия можем да съдим по приятелите му. В страната той е вожд на националистите, за чието наследство ще претендират и маоистите, а навън Сун Ят Сен ще получи подкрепата най-напред на Япония, след това на Британската империя , а по-късно на САЩ и на сталиновия СССР, чиито имперски интереси спрямо Китай бяха взаимноизключващи се.

Първата нелегална организация, която той оглавява е основаната през 1905 г. в Япония “Съюзна Лига”. Нейната програма включва три централни лозунга:

1) Национализъм (премахването властта на манджурската династия на Цин и обединението на Китай).

2) Народовластие (създаване на парламентарна демокрация) и

3) От само себе си се подразбира – “народно благоденствие”.

От прокламираните цели, само обединението на Китай ще бъде осъществено с “кръв и желязо” от председателят на ККП Мао Цзе Дун след победата през 1949 г.

С едно въстание, подкрепено от “прогресивното офицерство”, Сун Ят Сен взема властта за няколко месеца в края на 1911 г., но е принуден да я отстъпи на генерал Юан Шикай, милитарист, реакционер и конституционен монархист, ползващ се с мощната подкрепа на старата китайска бюрокрация и армия. На 1 януари 1912 г. той провъзгласява Китайската Република и последната династия на поднебесната империя пада от ръката на свой.

В същата 1912 г. Сун Ят Сен основава партията Гуоминдан, в чието ръководство привлича младия офицер и сподвижник от “Лигата” – Чан Кай Шек, който ще стане негов военен съветник, “младши брат” и бъдещ наследник след смъртта му. Когато на един от следващите завои на революцията “Бащата на китайската революция” се озовава отново в президентското кресло, той ще делегира през 1923 г. своя “младши брат” в Москва, за да уговори нейната финансова и военна подкрепа, както и създаването на Обединен фронт с ККП – основана две години преди това през 1921 г. от една дузина китайци и толкова емисари на Кремъл. В СССР, без да е членувал в някоя компартия, Чан Кай Шек става “почетен член на Изпълкома” на Коминтерна, а Сталин изпраща в Китай своите военни специалисти, начело с бъдещия маршал Блюхер, ликвидиран по време на последния от големите Московски процеси (1936 – 1939 г.), като… “японски шпионин”  и голяма група политически съветници, ръководена от болшевишкия дипломат и агент на Коминтерна Грузенберг-“Бородин”, на свой ред разстрелян през 1951 г. като… “космополит”.

След кончината на Сун Ят Сен, в Кантон, където бе установена столицата на “революционерите”, започва безпардонна борба за наследството на осиротялата власт. Възползвайки се от връзките си в армията и поста на началник на създадената по заповед на Сталин школа за командни кадри, Чан Кай Шек си разчиства най-напред сметките с конкурентите -“съратници”. След това, с преврата от 12 април 1927 г. той концентрира в ръцете си всички важни постове: председател на Гуоминдана, главнокомандващ армията и Президент на републиката. След укрепването на абсолютната си власт, Чан Кай Шек се разправя кърваво и със “съюзниците” си от ККП, с което се поставя началото на една продължила 22 години кървава гражданска (всъщност селска) война, завършила с победата на Мао.

На раждането на новия Китай с нежелание ще акушира Йосиф Джугашвили Сталин, който предпочита аборта пред победата на маоистката революция. Още през първата половина на 20-те години на ХХ век Сталин основава политиката си спрямо Китай върху идеята, че революцията е “чисто” буржоазна и ще бъде дело на “блока на четирите китайски класи”, ръководен от националната буржоазия. Той принуждава ККП да признае безусловно “ръководната роля на Гуоминдана” и тази на Чан Кай Шек – като национален лидер и герой. После заставя ръководителите на китайската компартия да избягват всякакви социални конфликти, включая исканията на селяните за земя и накрая, в 1927 г. – да разоръжат работниците от градовете, с което се улесняват кланетата на десетки хиляди техни активисти от Чан Кай Шек. Троцки е считал, че тази сталинска политика е продиктувана от страх да се наруши статуквото и да се “предизвикат ударите на империалистите върху СССР – отечеството на световния пролетариат”.

В унисон с политиката на Кремъл от 1925-1927 г., след края на Втората световна война, Сталин отново е за колаборация с “патриотичната буржоазия” и съставяне на коалиционно правителство на Гуоминдана с участието на министри от ККП. Такава е и линията на САЩ. Всъщност, единодушието е постигнато в Ялта, където през 1945 г. се извърши преразпределянето на следвоенния свят. Рузвелт и Сталин се договарят за признаване на “законността” на режима на Чан Кай Шек. Заедно, двамата подтикват Мао към преговори с Чан за включване на овладените от него територии в състава на “единен Китай” и за участие на ККП в правителството, под ръководството на Гуоминдана. В съгласие със САЩ, Сталин изисква от Мао, да “освободи в срок от една седмица заетите от неговата Народна армия големи градове в Северен Китай”.

Главнокомандващият съветските войски в Далечния Изток заявява пред Пън Чжен, пълномощник на ККП: “- Ако вие не си отидете, ние ще ви заставим да го сторите с танковете.” Китаецът избухва: “ – Армията на едната компартия изпраща танковете си срещу армията на другата. Такова нещо не е било!” (Цитирано по книгата на Филип Шорт – “Мао Цзе Дун”, “Издателство АСТ”, Москва, 2001, стр. 362) След по-малко от две десетилетия, наследниците на Сталин ще изгорят с лазери хиляди китайски войници и света ще се изправи пред опасността от голяма война между двата “комунистически” мамута…

Въпреки натиска, Мао няма да се вслушва в “съветите”, нито да се поддаде на заплахите и избухналата с нова сила “гражданска” война ще завърши на 1 октомври 1949 г. с прокламирането на площад Тянънмън в Пекин на Китайската народна република (КНР), последвано от установяването на диктатурата на ККП и етатизацията на китайската икономика.

Така се финализира китайският вариант от серията държавнокапиталистически революции и се сложи началото на държавните отношения и борби между диктатурите в Пекин и Москва, на които е нахлузена маската на идейна конфронтация между догматизма и ревизионизма.

В десетилетията, последвали победата на Мао, тези отношения преминават през три етапа:

1) Китай се бори и отхвърля колониалната зависимост от Москва, която Сталин и наследниците му в Кремъл бяха наложили на сателитите си в “Лагера на мира и социализма”.

2) Китай се стреми към равноправие със СССР в “Лагера и в международното раб. и ком. движение”.

3) Китай иска да поеме ръководната и доминираща роля в този лагер.

Тези фази са детерминирани от ръста на китайската икономическа и военна мощ и отразяват национализма и развитието на Китай от полуколония в началото до империалистическа сила в края, с апетити и стремежи към регионално и световно господство в перспектива.

Империалистическите противоречия между Москва и Пекин довеждат до разпад на „Лагера“ и до ескалиращи идеологически, икономически, политически и военни конфликти. Тези враждебни съветско-китайски отношения предопределят новата далекоизточна политическа ориентация на Запада и най-вече на САЩ. Те целят привличането на заплашения от “съветския” империализъм Китай, за своята глобална стратегия против основния конкурент, съперник и заплаха в момента срещу “свободния свят” и “националните интереси на САЩ”. Това не става изведнъж и гладко, а е съпътствано от конфликти, охлаждания и сближавания, които през 60-те и особено 70-те години на ХХ век се увенчават с образуването на общ фронт срещу “Империята на злото”,  който ще се превърне в една от основните причини за капитулацията и краха и в края на 80-те и началото на 90-те години.

Ако не избързваме  напред и потърсим причините за необяснимата на пръв поглед политика на Сталин спрямо китайската компартия през втората четвърт на ХХ век (1925 – 1949 г.), ще открием, че той се е страхувал от невъзможността да контролира един 600 милионен болшевишки Китай, в чието лице СССР би получил в перспектива един империалистически конкурент, по-страшен от победените Германия и Япония взети заедно. Борбите на китайските “догматици” срещу руските “ревизионисти”  и тежките погранични “инциденти” между Китай и СССР през 60-те години потвърдиха основателността на сталиновите страхове.

За да се освободи от тази заплаха, още в началото, през следващата 1950 год, Сталин нарежда на своя североно-корейски агент Ким Ир Сен да нахлуе в Южна Корея. В отговор, американската армия направи десант в северната част на полуострова и напъха в чувал войските на Пхeнян, разби ги и стигна до китайската граница. Тогава, с обещания за съвместни действия срещу американския империализъм, Сталин въвлече Китай в Корейската война. След което, вместо с участие, СССР се задоволи с протести в ООН и задкулисни преговори със САЩ. Войната продължи още три години и струваше на китайската армия “само” два и половина милиона трупа. Нещо, което Мао и колегите му не бяха склонни да забравят…

В хода на тази локална война, главнокомандващият силите на проамериканската коалиция генерал Макартър поиска “да реши конфликта” в Корейския полуостров с помощта на… 50 атомни бомби върху Китай. Срещу това се възпротиви водача на лейбъристите и министър-председател на Великобритания – Клемент Атли. Той поиска отзоваването на Макартър, което президентът на САЩ Труман удовлетвори. Очевидно, по това време службите на “коварния Албион” са имали необходимата информация за тлеещия конфликт между Москва и Пекин и са целели да улеснят в перспектива използването на китайския човешки и военен потенциал срещу СССР.

Корейската война завърши след смъртта на Сталин, през лятото на 1953 г.,с примирие и възстановяване на старата граница по 38-ия паралел…

В Китай последваха ред кампании, инспирирани от Мао. С “Да цъфтят всички цветя” бяха обезглавени онези опозиционери, които повярваха на маоистката “демократизация”. С “Големия скок”, “комуните” и многобройните малки желязодобивни пещи, той се опита да прескочи капитализма, но поради провала изпадна в немилост. За да си възвърне изплъзващата му се власт, Мао проведе “Културната революция”, чрез която, с помощта на гвардиите от хунвейбини и чаошуани, започна да “чупи кучешките глави” на конкурентите си, но когато червеногвардейците прекрачиха “демаркационната линия” и заплашиха собствената му власт, с помощта на армията, Мао се разправи кърваво и с тях.

Междувременно, след поражението на Франция при Диен Биен Фу през 1954 г. и победата на Хо Ши Мин, САЩ се намесиха във виетнамската война, в която Китай отново взе участие с “доброволци”. Повторно, когато Хрушчов бе настанил задните си части в овакантения трон на Романовци, Мао заговори за революционна война. Той декларира, че за победата на “световната соц-революция” е готов да пожертва няколко стотин милиона души, стига веднъж за винаги да се свърши с империализма, но апелът му не срещна никакво разбиране сред сталиновите наследници. Войната продължи 11 години и завърши три години след срещата през 1972 г. между Никсън и Мао (който бе станал “реалполитик”). Щатите претърпяха поражение и изтеглиха половинмилионната си армия от Индокитай през 1975 г. Съветските анализатори обаче не бяха ощастливени от тази “победа на героичния виетнамски народ”. Според тях, с оттеглянето си от виетнамското тресавище, американската администрация беше дезангажирала “народоосвободителната армия”, позволявайки й да се насочи от южната към северната седемхилядикилометрова граница със  СССР.

Като че ли историята се повтаряше. Както през 1941 г., когато Труман каза, че във Втората световна война САЩ ще подкрепят по-слабата страна – СССР – срещу Третия Райх, така в ”Студената война” САЩ подкрепиха по-слабия Китай срещу “Империята на злото”. Китайските водачи, прилагайки сталинската тактика от навечерието на Втората световна война, се съюзиха със САЩ и поставиха СССР в незавидната роля на Третия Райх: да води война на два фронта. От своя страна, американската администрация разреши на 5000 китайски учени, ядрени физици да се завърнат в отечеството и да организират производството на китайските “А” и “Н” бомби. На тези основания, да се обвиняват Мао и “съратниците” му в “безпринципност и коварство”, би означавало да не се разбира същността на държавнокапиталистическата политика и икономика в създадените от руската и китайска революция общества, на чиято основа изниква империализма на Пекин и Москва с познатите ни следствия, сред които е и евентуалната бъдеща война за световно господство.

Интересуващите се от един галопиращ преглед на събитията, последвали кончината на Мао Цзе Дун през 1976 г. или от смазването на бунта на площад Тянънмън през 1989 г., отправям към статиите: “Политически земетресения във върховете на китайската държавнокапиталистическа класа”, “Хипотези за политиката на Китай след смъртта на Мао” и “Китай аленее”, преиздадени от Издателство Шрапнел, 2004 г. в сборника “Барутни (по)мисли”.

Със смъртта на Мао настъпи и тая на маоизма в Първия свят, а след това и в Китай. От него останаха мавзолея на “най-червеното слънце” и някои ритуали. От обръщение бяха изхвърлени и остатъците на революционната фразеология. Изтокът престана “да аленее”, спряха „субсидиите“ за кресливите маоистки групички и за техните “вождове”, излюпили се от сталиноидните фракции на западноевропейските компартии. Лишени от московска и китайска “зоб”, те побързаха да си намерят други, по-платежоспособни работодатели. Мнозина сталинистко-маоистки ренегати (и дегенерати) намериха подслон и препитание в националните и международни институции на “загниващия капитализъм”, когото днес обслужват с още по-голяма пристрастеност. От бившите маоисти, като че ли най-“блестяща” кариера направиха президентът на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, Роберто Марони, който е № 2 в профашистката Северна лига на Италия, Франсуа Евалд – един от видните идеолози на френските предприемачи, бившият германски “зелен” външен министър Йошка Фишер, Алдо Брандирали – вдъхновител на интегристкото католическо движение и виден деятел в партията на Берлускони – “Форца Италия”. На “пазара за жива плът” се пласираха и други “разочаровани” маоисти, като така нар. нови философи и прочие идеологически лакеи на капитала, държавността и попщината.

Смяната на политическия курс на незавършената “културна революция на Мао, се извърши с елиминирането на оберполицаят Хуа Го Фен, който беше взел временно властта след кончината на “най-червеното слънце”. В разразилите се борби за наследството на Мао между догматичното сталиноидно крило в ККП (“бандата на четиримата”, оглавявана от вдовицата на Мао) и “пазарно-социалистическото” направление на Дън Сяо Пин, победа удържа РЕФОРМАТОРЪТ И РЕВИЗОРЪТ на китайския марксизъм.

Разчиствайки с интриги и репресии конкурентите си, той съсредоточи цялата партийна, държавна и военна власт в ръцете си, с което осигури “стабилност” и простори за новия партиен вътрешно и външнополитически курс. Дън е идеолога, теоретика и практика на “пазарния социализъм” с китайска физиономия, който е своего рода азиатски вариант на… нацизма или, ако се върнем по-назад в историята – хибрид между азиатския деспотизъм и ранния европейски капитализъм. Неговите реформи започнаха през 1978 г., а  списанието “Тайм” обяви на два пъти Дън Сяопин за “човек на годината”. Ако се съди по кредото му: “Трябва да използваме постиженията (и особено парите) на съвременната икономическа цивилизация  – няма значение дали е сива или черна, важното е да лови мишки” (и шарани), “Достойно е да забогатееш” или “Един Китай с два строя”, Дън очевидно е бил таен поклонник на Бухарин и на идеолозите на “конвергенцията”. Очевидно, като студент във Франция, а и по-късно, не се бе ограничил само с изучаването на марксизма по “краткия курс” на Сталин. Дън беше проумял ролята на чуждите инвестиции, науката и технологията за ускорената акумулация на капитали. С тяхна помощ, новият 163-сантиметров вожд “искаше да върне някогашното величие на Китай и да възстанови самочувствието на китайците”. (Историците или вечните блюдолизци твърдят, че през по-голямата част на изтеклите 20 века, Китай е бил водеща икономическа сила в света и до първата индустриална революция е имал най-високия стандарт на планетата. В 1820 година Китай произвеждал 33 % от СБП /световния брутен продукт/. Тази патриотарска пропаганда заобикаля купищата от десетки, ако не и стотци милиони кости, заровени в основите на “Великата китайска стена”.)

Иначе, малкият “човек на годината”, макар да беше изпращан от Мао няколко пъти “в кюркчийската каца”, не му отстъпваше по жестокост в политиката и го надмина в опортюнизма си.  Заради “събитията на площад Тянънмън” в началото на месец юни през 1989 г., той въведе военно положение в Китай, студентските демонстрации бяха потушени с цената на 2000 убити, 10 000 ранени и неизвестен брой “законно” арестувани, затворени и екзекутирани по време на и след “бунта на пацифистите”. Удушвач на кълновете на свободата, Дън се изплаши, че мирните протести могат да ескалират в “безредици” и за една нощ да изпратят ККП и КНР в моргата на историята. За да съхрани властта на партийната номенклатура, той хвърли танковете и армията срещу протестиращите.

Наред с това, бидейки “прагматик”, освободен от догмите и схоластиката на китайския вариант на болшевизма, Дън Сяо Пин съсредоточи вниманието си върху “икономическия механизъм”, “либералното реформиране” на държавния капитализъм и най-вече – на “отварянето на Китай за световния пазар”. За него беше важно да стане годен “за лов на мишки”. В това отношение, съществена помощ му оказаха “акулите от Уол Стрийт” със своите инвестиции и отварянето на американския пазар за китайските стоки.

В резултат, след краха на СССР, за пръв път от основаването си, САЩ щяха да се изправят срещу един много по-опасен конкурент, поради милиардното му население, темповете на икономическо и технологическо развитие и изграждащата се континентална и морска ядрена военна сила. Тези елементи са в основата на империалистическата експанзия на Китай, която засега е “мирна”. Така Поднебесната империя се готви за своя реванш срещу “белия” империализъм през ХIХ и началото на ХХ век.

СЪЩНОСТТА НА РЕФОРМИТЕ  

“Реформите” на двойния човек на годината се сведоха до един мащабен НЭП с непрекъснато увеличение на дяла на частната собственост в китайската икономика, вдигане на бариерите пред частния капитализъм и всемерното използване на опита, науката, технологическите достижения и финансите на световния капитализъм от последната четвърт на ХХ век, както и до създаване на условия и на простор за приложенията им в рамките на диктатурата, която си остана алфа и омега в “генералната линия” на ръководените от него ККП (китайска компартия) и КНР (китайска “народна” република). За по-малко от една петилетка след 1988 г. държавният сектор в  “социалистическата пазарна икономика” спадна от 73 % на 35 %, което не пречи ни най-малко на китайските маркс-ленинци, както и на противниците им, да твърдят, че “официалният комунистически режим е съхранен”. Държавният сектор, който е подложен на непрекъснати “преструктурирания”, вследствие “плановото” му закопаване и технологично изоставане, се характеризира с ускорено увеличение на загубите, които от 13 милиарда долара през 2005 г. достигнаха 20 милиарда на следващата година ,с което бъдещата червена буржоазия или олигархия подготвя ускорената и изгодна “приватизация” на държавните предприятия. Днес, като нерентабилни се считат 35 % от техния остатък и всяко шесто държавно предприятие е с отрицателен баланс, следователно готово за… приватизация.

Резултатата от тези “нововъведения” беше ускореното развитие на частния сектор на китайската икономика (с темпове между 15 % и 8 % през последните 30 години), дължащи се най-вече на свръхексплоатацията на стотиците милиони работещи в селското стопанство, в индустрията и в услугите, и на инвестираните в тях чужди капитали. Тази система се нарича “строителство на социализма с китайска специфика” или “пазарен социализъм”. В политическата сфера, както преди, господства диктатурата на мутиращата държавнокапиталистическа класа, олицетворявана най-вече от партийната номенклатура (ККП наброява около 80 милиона членове и чрез 300-членния си Ц.К. държи юздите на властта във всички сфери), от висшата държавна администрация и на последно по място, но не и по важност – от военното и полицейско командване. Съгласно конституцията, КНР е “социалистическа държава”, но 70 % от нейния БВП се доставя от частните предприятия, които се контролират от бюрокрацията и от чуждестранните капиталисти като от 2004 година частната собственост е “неприкосновена”, въпреки мнението на Прудон, че тя е КРАЖБА.

СЪЩНОСТТА И ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ НА СИСТЕМАТА

За дефинирането на такава система, някои използват термина “корпоративен социализъм”. При него част от китайските номенклатурчици и изтърсаците им се превърнаха в “делови среди”. Заедно с партийните бюрократи, пряко или зад кулисите, те контролират държавната власт и с нейна “помощ” обявяват или участват в търговете за продажба на доведените до фалит големи държавни предприятия и организират “приватизацията на печалбите и социализацията на загубите”.

Този механизъм на генериране на печалби, в който държавните и частни афери са вплетени в гордиев възел, позволи създаването на “групи по интереси”. (В САЩ те се наричат “лоби”.) Тяхната цел е да влияят върху решенията на политиците и законодателите, като подпомагат “мирния преход” от държавен към частен капитализъм. Китайският “Държавен вестник” съобщава за три такива големи “групи по интереси”:

1) Националната търговска камара и асоциацията на инвеститорите във външната търговия. Техни членове използват всички възможни канали, за да “лобират” сред политическата класа. Те “купуват” и използват децата на “отговорните функционери” или ангажират провинциалните властници като “консултанти”, финансират изследователските центрове и комисиите на министерствата и парламента, като ги снабдяват с “експерти”.

2) Втората “група по интереси” е ориентирана към ръководителите на най-големите държавни предприятия, имащи все още монополни позиции в ключовите сектори на финанси, енергетика, строителство и транспорт. Освен употребата на политици срещу заплащане, за да влияят в своя полза върху стратегическите им решения, те купуват и интелектуалци за “пюблик рилейшън”.

3) Третата “група по интереси” се е насочила към ръководители на големите частни предприятия от всички сектори, които се стремят да стават “народни представители” (партийният орган в-к “Жен Мин Жибао” пише, че 200 от 2900-те депутати през 2005 г. са били частни капиталисти) или към “частници”, заемащи по съвместителство постове в други важни структури на диктатурата. За целта те плащат на “експерти”, за да корумпират “отговорните другари” от държавния апарат.

Във висшите политически сфери твърдят, че опитите на президентът Ху Цзинтао да ограничи влиянието на “групите по интереси” са се оказали безуспешни, поради съпротивата на деловите кръгове, бюрокрацията, медиите и “научно-изследователските центрове”. Това е малко вероятно, след като контролираният преход от държавен към смесен капитализъм е официална политика на ККП и на КНР. Твърденията приличат по-скоро на приказката за “добрия цар”, комуто злите сановници пречели да прави добрини на поданиците си.

Наред с това, казионната пропаганда дегизира китайския капитализъм, като му надява “човешка маска”. На събрание на представители на световните Транс-национални компании (ТНК), в което са участвали и китайските “другари”, е било решено да се отделят средства за екологията и пестенето на енергия, както и за защита на “правото на труд”…

В перспектива (макар че засега “групите по интереси” заедно с “деловите среди”, “интелектуалците” и “отговорните другари” от върхушката на диктатурата на номенклатурата са се вплели в “елитна” паяжина, в която икономическите и политически власти образуват едно цяло, контролиращо всички сфери на живота в “народната република”) вътре в това противоречиво единство на частни предприемачи и партийни мандарини се извършва постоянно преместване на центъра на тежестта от бюрократите към милиардерите и милионерите или обратно, поради което “монолитът” ерозира. Разместването на пластовете, което придружава “реформите” през последните 30 години, внася промени в разпределението на властта, в която монополът все още е в ръцете на ККП. Това развитие на Китай неизбежно ще постави пред ”новите елити” съдбоносния въпрос КОЙ-КОГО?

Продължавайки нашата интерпретация и анализ на икономическите данни и на текущите политически събития, както и на тенденциите в развитието на китайското общество и на перспективите на социалната революция в раждащата се пред очите ни нова свръхсила, е нужно да отбележа, че в Китай, подобно на покойния СССР и в бившите му сателити, съществува “държавна тайна”, китайските статистики за икономическите планове и параметри са в проценти, а използваните източници са различни, поради което оценките се различават понякога в пъти, но това не препятства обрисуването на общата картина и установяването на тежките тенденции в развитието на китайското общество, на икономическата и военната мощ на държавата и нейната роля в глобализиращия се свят.

АХИЛ И ПЕТАТА НА ГИГАНТА или К”Н”Р БЕЗ МАСКА

“Достойнствата” на китайските реформи са в диалектическо единство с недостатъците им, затова е трудно да ги разделим. Днес, 30 години след началото, положено от Дън, Китай е велика икономическа, търговска и финансова сила, първоразряден износител на стоки и капитали във всички континенти – от Азия, Австралия и Африка през Европа и САЩ до Латинска Америка. Той се е превърнал във фабрика на света, която изнася продукцията си на дъмпингови цени и е опасен конкурент и важен актьор в сферата на технологичното развитие и научните изследвания. Целта е превръщането на Китай в световна лаборатория за високите технологии. Като пример, един от най-важните проекти е създаването на суперкомпютъра “Тиенхъ-1А” с мощност от 2,57 петафлопа (2,57 квадрилиона изчисления в секунда) с което изпреварва щатския си конкурент “ХТ5 Джагуар” (с 1,75 квадрилиона). С негова помощ китайските делови и военни кръгове се надяват да ускорят развитието на цялата си високотехнологична индустрия, като за следващата петилетка планират инвестиции на стойност 1,5 трилиона долара в икономическите сектори на бъдещето. През 2007 г. китайските власти обявиха образованието за свой “стратегически приоритет”, като утроиха бюджета в тази сфера, предвиждайки увеличението му с 22 милиарда евро за селските зони през следващата петилетка (до 2012 г.). Въведено е задължително деветгодишно образование, като още към две хилядната година в Китай е имало вече 700 хиляди основни училища, 80 хиляди средни и 1100 висши (университети), чийто престиж варира силно в различните региони на страната. В 2002 година нивото на грамотност (на знаещите да четат и пишат) е достигнало 91 %. Продължават да се създават нови институти и университети (вече над 2000). До 2010 г. са открити 300 института “Конфуций” в 90 страни, в който се изучава езикът мандарин, който и сега се говори от най-много хора на планетата. Изпращат се ежегодно стотици хиляди студенти в най-добрите световни университети и за да не забравят да се върнат, се създават несъществуващи другаде парични стимули за учените.

Освен купуването и краденето на знания (по изчисления на ЦРУ Китай “икономисва” по 50 милиарда долара годишно за сметка на американската икономика), те започват да произвеждат и свои научни идеи. С условията и заплатите си, първоразредните китайски институти и университети започват да привличат заедно със своите учени, работили до скоро на Запад, и чужденци. За 10 години (1996 – 2006) инвестициите в изследванията са се увеличили 7 пъти, а броят на публикациите на китайските учени в престижните международни списания – шест пъти. Построен e един от най-мощните вакуумни пръстени в света на стойност 150 милиона евро, който ускорява електроните до светлинната скорост и най-високочувствителен телескоп-анализатор на светлината от много небесни светила едновременно. В момента Китай завършва строителството на четвъртия си космодрум.

Британският университетски преподавател и публицист Мартин Джейк пише в статията си “Когато Китай ще ръководи световните дела”: “Ако си въобразявате, че Китай ще се интегрира гладко в световната демократична, либерална, капиталистическа система, ще преживеете истински шок; не само че той е бъдещата световна свръхсила, но световният ред, който ще създаде, ще бъде твърде различен от този, който знаем от времето на американската хегемония.” Той счита, че “китайските ценности” ще изместят “западните юдейско-християнски”, юана ще замести долара и езикът мандарин – английския. За да постигнат това, казва Джейк, китайските ръководители трябва да продължат бързия икономически ръст и да осигурят политическия и социален мир. (Което не е съвсем сигурно, че ще им се удаде, поради центробежните сили и хаоса, пораждани от социалните и регионални неравенства и “напрежения”, които могат лесно да доведат до имплозии и експлозии, разрушаващи империалистическия стремеж към световна хегемония. Срещу тази възможност, както сочи досегашната практика, диктатурата използва предимно арсенала на репресиите, но се чуват гласове наред с тоягата, да се използва и моркова.)

В доклад пред близо 3000 делегати на тазгодишната (2012) сесия на китайския парламент (Общокитайско събрание на “народните” представители), премиерът Вън Цзябао е понижил планирания ръст на БВП от неизменните 8 % от 2005 г. насам на 7,5 %. За следващите години до 2015 се предвижда ръст под 7 %, както и снижение на годишната инфлация от 5,4 % на 4 %, което е непостижимо при планиран растеж на паричната маса с 14 %. Снижението на БВП се дължи най-вече на протекционистките мерки на страните вносителки на китайски дъмпингови стоки (най-вече САЩ и Европейския Съюз), въпреки декретираното поскъпване на местната валута – 6,3 юана за един долар.  Вън Цзябао, комуто заедно с президента Ху Цзинтао предстои излизане в “заслужена пенсия”, е обещал ръст на потреблението на населението за сметка на намалялия износ. Вторият в класацията китайски мултимилиардер – Цзун Цуйчжоу – в интервю от 3 март т.г. е направил изявления в същата насока: “Китай трябва да повиши доходите на обикновените хора, да разчита по-малко на износа и на правителствените инвестиции, като се намали ролята на държавата за сметка на частната инициатива”, макар че по последни данни 90 % от китайската икономика вече е доминирана от частния бизнес, с всички условности, което това означава в рамките на китайската “пазарно-социалистическа система”, тъй като въпросният бизнес е в ръцете на политическата номенклатура и нейните наследници). Това няма да попречи на идеологическите шутове на ККП да излязат на сцената, да ударят звънеца и да провъзгласят: “Идеалът на комунизма е осъществен предсрочно в Поднебесната империя…”

Подобна “загриженост” на властниците и олигарсите в порозовялата Поднебесна империя се обяснява с предупреждения, като тези на икономиста от Централната партийна школа в Пекин Чжоу Тянюн в излизащия на английски език в-к “Чайна икономик таймс” за възможно драстично нарушение на “социалната стабилност” (разбирай стачки, демонстрации, бунтове, палежи на партийни и полицейски сгради и т.н.) в случай на забавяне на икономическия растеж. Според Чжоу, при ръст от 7,5 %, броят на безработните и на селяните ще се увеличи застрашително (безработицата в градовете в края на 2012 г. ще достигне 12 %, а догодина 14 %). Това може да доведе до неконтролируеми преки акции, поставящи на изпитание властта на ККП. Официалните данни за безработни в градовете – около 4 %, казва партийният икономист, са подвели властта, която не оценява реално заплахата за социалната стабилност, предизвикана от забавения икономически растеж. Освен това Чжоу казва, че в такава обстановка най-вероятно ще се появят и банди от “социални работници”, които могат да засилят “нерегламентираното” преразпределение на богатствата чрез… кражби и обири.

“Достойнствата” на пазарния социализъм вървят ръка за ръка с ужасите или по-точно ПЪРВИТЕ СЕ ДЪЛЖАТ НА ВТОРИТЕ!

Иначе през цялата 2009 г. казионните празненства по случай 90-тата годишнина на ККП и 60-та на КНР не стихнаха. По време на всенародните тържества в Дзънчън, тълпи от “праведни добри граждани” и “отлични работници” са приветствали полицейските камиони, облепени с надписи “Трябва да победим терористите” и “Не се поддавайте на етническия сеператизъм и омраза!” “Народното правителство” е разлепяло червени стикери с призиви “Не вярвайте на слухове!”, а военни хеликоптери са прелитали над милионния град, очевидно страхувайки се от някой “луд” смутител на общонародното шоу.

ТЕМПОВЕ И ФАКТОРИ НА УСКОРЕНОТО РАЗВИТИЕ

В 2008 г. Китай е произвел 500 милиона тона желязо и 1,4 милиарда тона цимент (или съответно 38 % и 50 % от световното производство).

В 2010 г. Китай вече излиза на второ място в класацията след САЩ (ако не броим Европейския Съюз) с 9 % от Световния Брутен Продукт (СБП) и с годишен приръст около 10 %. Прогнозите за 2016 г. са да произвежда над 18 % от СБП, с което ще се изравни със САЩ и е вече на първо место в света по своя износ, който е другия фактор за ускореното му развитие!

Заедно с чуждестранните предприятия, частният сектор реализира 75 % от китайския експорт. Страната има 33 % от световния износ на дрехи, 3 % от хранителните продукти и 2 % от автомобилите. Други важни пера в износа му са трактори, часовници и детски играчки (85 % от световния пазар), фотоапарати, телевизори и перални машини (30 %), 15 % от световния износ на желязо. Напоследък усилията се насочват към овладяване на високотехнологичния пазар, през 2008 г. Китай реализира 25 % от световния износ на телекомуникационна апаратура и на лаптопи (55 %). За да увеличи експорта, китайското правителство поддържа нисък курс на юана спрямо долара (8 юана = на 1 долар) и другите силни валути (евро, иена, южнокорейския вон и др.). Детайлирани данни по години и страни за китайския износ могат да се намерят в статистическите таблици на СТО.

Главните вносители на китайски стоки са Европейския Съюз, САЩ и Япония. Само 41 % от изнесените стоки са произведени от китайски предприятия, 20 % са от предприятия със смесени капитали и 39 % – от чуждестранни, привлечени от евтината работна ръка за която свободното синдикално съюзяване е забранено. Това създава невиждана “гъвкавост” върху “социалистическия пазар на труда”, наводнен от съкратени работници в закриващите се държавни предприятия или пришълци от селата. “Гъвкавост”, каквато западните капиталисти не са и сънували, а диктатурата бди над гаранциите и облагодетелстването на техните инвестиции и печалби, като преследва в зародиш всяка класова борба, която може да навреди на “националните интереси”. “Средното” възнаграждение на работниците в тези предприятия е около долар на час, или 200 долара (около 300 лева по курса за септември 2012 г.) месечно, докато средногодишният доход на средния китайски работник, “произвеждащ по китайски”, е от 1300 долара или по 110 долари на месец (165 лева!)

Търговската експанзия на Китай се улеснява от третия по големина търговски флот с 3633 кораба (с общ тонаж в 2010 г. 105 милиона), като 60 % от тях пътуват под чужд флаг. Към тях следва да се прибавят 680 кораба с 35 милиона тона товарна вместимост на Хонг Конг. Трафикът възлиза за 2008 г. на 116 милиона тежки контейнери, с което Китай се класира на първо място в света.

Освен фабрика, Китай е на път да се превърне и в световен банкер със стратегически инвестиции, които напомнят някогашния план “Маршал” за Европа. Навсякъде се откриват банки, фабрики, работилници, магазини и… ресторанти (само в София те са над 300). Това са своего рода предмостия на “пробудилия се гигант”, може би по-опасни от 700-те американски бази в света.

БВП, който за 2011 г. беше 8,6 трилиона долара (или по цени на международния пазар – приблизително 12 трилиона долара), постави Китай на второ място в света след САЩ и пред Япония, но с 8600 долара “на глава от населението”, той е на 127 място в класацията. Въпреки забележителните темпове на икономическо развитие, “средният доход” на глава от населението в Китай е 1/7 от този в САЩ, а “средните работнически заплати” са в отношение 1:20 – 1:25 пъти (която разлика изглежда силно занижена).

Средногодишният ръст на БВП от десетилетия е около 10 % и на него днес се дължат 33 % от приръста на световната икономика. Той се създава както следва: 9,6 % в селското стопанство, 28 % в индустрията и 34 % в услугите с активно население от 820 милиона души, заето както следва –  в селското стопанство 39,5 %, в индустрията – 47,1 %  и в услугите – 13,4 %. При 5 % годишна инфлация и 9,5 % безработица,според официалните статистики 13,4 % от населението или над 150 милиона души са под “китайския праг на бедността“, за чиято величина можем да съдим по “средните заплати и доходи” в индустрията и земеделието.

В Китай строителството на небостъргачи (по един на всеки пет дни) продължава, срязват се лентите на линии за високоскоростни влакове, откриват се най-дългите мостове в света над вода. Големите градове са 22, в които заедно с предградията  живеят над 220 милиона души, като в тях се строят усилено линии на метрото (за пръв път тук са  комерсиализирани и жп-линиите с въздушни възглавници). Но темповете на урбанизация са все още ниски. В 90-те години на ХХ век градското население е нараствало с 0,91 % годишно. Предполага се че тези темпове ще се съхранят и през ХХI век и към 2030 г. населението на градовете ще нарастне до 880 милиона души, за да стигне средния световен уровен, но въпреки това или поради това излишната работна ръка, изхвърляна от селата, ще бъде един от голямите проблеми за китайското ръководство.

Китайската индустрия ползва 75 % електроенергия, произведена от ТЕЦ-ове с въглища (около 44 % от световното производство или 2,35 милиарда тона въглища през 2007 г. и е изгоряла 3 милиарда тона през 2010 г. – повече от САЩ, ЕС и Индия заедно). Китай продължава да строи по два ТЕЦ-а седмично с капацитет 500 мегавата всяка една. С много по-бавни темпове се развива и производството на електричество от вятърни, слънчеви и ядрени централи, което трябва да достигне 20 % до 2020 година (по инвестиции в “възобновяеми” енергии страната е на първо място в света, тя строи и гигантски баражи, като променя течението на реките от юг на север, за да ги снабди с вода). Полагат се усилия за пестене на електроенергия чрез модернизиране на консуматорите, което е обявено като “национална стратегия”. Китай внася петрол, възлизащ на 30 % от нуждите му и ако се запазят настоящите темпове на прираст, през 2025 г. вносът ще възлиза на 82 %, което обяснява търсенето на енергийна сигурност в Русия, Казахстан, някои африкански страни, Иран и другите производители от Голфа.

За 35 години (от 1978 до 2013 г.) брутния вътрешен продукт е нарастнал от 53,6 милиарда долара на 11,6 трилиона долара (прогноза) или 215 ПЪТИ. Важно е да се изследва колко се е увеличило населението, инвестициите и “стандарта”/ жизненото равнище на “социално слабите” и “социално силните” китайци?

Външнотърговският обмен се е увеличил 150 пъти (от 21 милиарда на три трилиона долара, от които само за 2002 г. китайския износ за САЩ е възлязал на 125 милиарда долара, докато американския внос е бил само за 19 милиарда долара). От този положителен външнотърговски баланс Китай е натрупал най-голямия доларов резерв от 2,5 трилиона (2010г.). От 2002 г. Китай е член на Световната Търговска Организация (СТО). Другите големи негови партньори във външната търговия са Япония, тихоокеанските тигри и дракони, Русия, както и Европейския Съюз – на първо място Германия. Китай е във все по-нарастваща конкуренция върху африканския пазар с бившите колонизатори (с инвестициите си, с вноса на петрол и на други суровини).

К”Н”Р развива ускорено транспорта и съобщенията си. Годишният въздушен трафик е около 150 милиона пътници. Линиите за високоскоростните влакове имаха в края на 2007 г. 53 600 километра, с което тя излезе на втора позиция след САЩ, но по брой на превозваните пътници ги надминава, същото важи и за автобусните линии, като от 2009 година притежава най-голямия автомобилен парк в света и е на първо място по производство на леки коли. Само за 2010 г. са продадени 18 милиона автомобили. В страната 450 милиона души ползват интернет, до 2020 г. те ще надхвърлят 700 милиона. Паралелно с това се рзвива електронната търговия – през 2011 г. 147 милиона китайци са направили покупки за 840 милиарда евро, използвайки мрежата. Очаква се тяхният брой да се удвои до 2015 г., когато според изследванията купувачите ще надхвърлят 320 милиона с покупки за 3,1 трилиона долара, с което Китай ще настигне САЩ, като главното перо в тази търговия са луксозните стоки, което свидетелства за ускорения ръст на “луксозните китайци”…

В прогнози на “Голдман Сакс” за развитието на икономическите потенциали на Китай, САЩ, Индия, Бразилия и Русия при сегашните темпове на растеж в 2020 година техните Брутни Вътрешни Продукти ще възлизат съответно на: 13, 17, 3, 2 и 2,5 трилиона долара, а в 2050 – 70, 38, 36, 11 и 9 трилиона долара или Китай сам ще произвежда над 42 % от световния брутен продукт.

Няколко са важните фактори за това ускорено развитие на китайската икономика, сред които можем да отбележим:

– “Отварянето” на Китай към световния пазар и влизането му в СТО, което е своеобразно приемане на част от съветите Зоненфелд, които той бе отправил към Кремъл няколко години преди реформите на Дън.

– С решение на конгрес на ККП бяха създадени “свободни” икономически зони (СИЗ) в които китайското правителство привлича чуждестранни капитали, като ги освобождава от такси и данъци, а износа на производството им от мита при условие, че го модернизират. Постепенно цялото тихоокеанско крайбрежие се превръща в една такава “специална” икономическа зона. В 2005 г. властите премахнаха и последните ограничения за “частната инициатива” в забранените дотогава сфери на финансите, инфраструктурите и обществените услуги. Резултатът е “смесена” икономика с непрекъснато растящ частен сектор, но вместо към демократизация, движението е в обратна посока – от държавен към смесен капитализъм, дирижиран от диктатурата на ККП, което събужда реминисценции за германския национал-“социализъм”.

– Увеличаването на чуждите инвестиции и ускорените темпове на развитие се дължат на свръхексплоатацията (чрез ниските заплати) и мизерията на над 800 милиона селяни, поради чието наличие, по признание на вождовете на ККП, К”Н”Р все още е развиваща се страна. Високата норма на експлоатация или все едно – ниските дори за “Третия свят” заплати на 200 милиона китайски работници “мотивират” инвеститорите.

Безпощадната експлоатация на една безправна рая с пословична работливост, която е по-скоро резултат на страха от глад и извъникономическата принуда, практикувана от многохилядилетната ориенталска деспотия, продължи и при “пролетарската диктатура”. Тя е в основата на “китайското икономическо чудо” и източника на “чутовното” забогатяване на китайските и вносните милиардери и мултимилионери, а абсолютната корупция на отговорните другари и чиновници от средните и нисши ешелони на ККП създава “растящата средна класа” в Поднебесната империя.

– Поради евтината работна ръка, държана в подчинение и робско послушание от диктатурата и с капиталите на чуждестранните инвеститори, стана възможно ускореното внедряване на нови технологии и модернизирането на много от секторите на икономиката. Китай се възползва от световния технически и научен прогрес, но в технологично отношение неговата индустрия все още е зависима от “Първия свят”. Това e валидно и за експорта и импорта му. Китай е зависим и от вноса на суровини, на първо място от петрола.

Макар Китай да изразходва 3 – 4 пъти повече енергия от развитите страни за производството на продукция за един долар, ниските работни заплати компенсират с излишък “загубите” на чуждите и свои капиталисти. Неговите “конкурентноспособни” стоки позволяват дъмпинговия им износ на световния пазар.Половината от китайската търговия се извършва със страните от Югоизточна Азия, с които е образувана зона за безмитен търговски обмен, като 60 % от вноса за 2003 г. е бил от Хонг Конг, Тайван и Южна Корея. Голяма част от него е предназначена за реекспорт. До 2015 г. в зоната трябва да бъдат включени и Виетнам, Камбоджа, Лаос и Бирма.

През 2007 г. е образуван “независим” фонд за инвестиции в чужбина с начален капитал 200 милиарда долара, които през 2010 г. достигнаха 2,4 трилиона долара. С активите на фонда бяха откупени, между другото, 10 % от акциите на американската банка Морган Стенли. През 2005 г. се направиха опити за откупуване на американската петролна компания УНОКАЛ. Сделката беше отказана поради протекционистки протести в САЩ.

С инвестициите в чужбина се създават частни или държавни китайски предприятия. След 2000-ната година, китайското икономическо и финансово присъствие в Латинска Америка (с която търговският обмен надхвърли 100 милиарда долара) и в Африка расте заплашително. Пекин сключва множество договори, като предоставя изгодни заеми (27 милиарда долара за Африка през 2007 г.) и създава джоинт-венчъри за разработка на суровинните ресурси в тези континенти. Над 700 китайски предприятия работят в африканските страни, където инвестициите се приемат с радост от туземните властници, защото “тяхното не се губи”, но предизвикват силни протести на работещото в тях туземно население срещу малтретирането му и жестоката експлоатация.

Така Китай се отваря за капиталовложенията (инвестициите) на западните капиталисти, за които още Ленин беше казал, че за няколкостотин процентова норма на печалбата са готови да си купят и въжетата с които ще бъдат… обесени. Същевременно, след приемането и в СТО К”Н”Р получи свободен достъп за стоките и капиталите си на световния пазар, от което търговският й баланс е положителен, но проблема с “въжетата” остава открит…

Това ускорено развитие има и обратна страна на медала. Проправеният от “Първия свят” път, по който Китай върви повече от три десетилетия, може да се окаже задънен или водещ към още по-дълбока “черна дупка на историята” от тази, която погълна СССР, защото:

1) Ускореното развитие на “пазарния социализъм” се придружава от непозната социална поляризация: Китай е на второ място по броя на милиардерите и милионерите си, сред които притежателите на повече от 150 милиона долара са се увеличили десетократно за 7 години от 2004 насам, но е на 127 място по доход “на глава от населението” и стотици милиони от най-ниските етажи на пирамидата “живеят” под прага на китайската бедност, която е сравнима с африканската, тоест по-малко от долар на ден.

2) На ръста на икономическото тегло на Китай, съответства бързо увеличаващия се военен бюджет с всички произтичащи от това последици.

Присъстваме на раждането или по-скоро възраждането на една Империя. За да просъществува, китайският капитал се нуждае от контрол над световните ресурси и стратегическите източници и е принуден да търси надмощие над световните икономики, което в недалечно бъдеще ще доведе до неизбежни катаклизми за страната и света.

3) Неравномерното и изпреварващо развитие на крайбрежните региони за сметка на континенталните е бременно с центробежни сили и опасности от пропукване.

4) Роботронната (научно-техническата) революция, без която Китай не може да бъде конкурентен на глобалния пазар, ще увеличи застрашително безработицата и опасността от социални експлозии.

5) Евтините работни ръце и стоки на Китай, “отварянето” на вътрешния пазар за чуждите капитали и излизането му на световния, имат тоя “положителен ефект”, че за да бъдат конкурентноспособни, западните капиталисти трябва да понижат заплатите на собствените си работници и да увеличат отвъд свръхдопустимото броя на безработните сред “нисшите слоеве” в “Първия” свят. Това ще доведе до пауперизацията на позатлъстялите му наемни роби, а тяхното обедняване неизбежно ще изостри класовите конфликти там.

СОЦИАЛНА СТРАТИФИКАЦИЯ И ПОЛЯРИЗАЦИЯ (ПО ДОХОДИ) НА “РЕФОРМИРАНОТО” КИТАЙСКО ОБЩЕСТВО

През 70-те години на ХХ век 74 % от населението на Китай е живяло под прага на бедността (с по-малко от 1 долар на ден). Казионните китайски статистици твърдят, че днес в тази категория са само 15 %. Според данни на Световната Банка, броят на китайците, живеещи под китайския праг на бедността е 350 милиона души. В 2003 г. над 30 милиона са “живели” с по-малко от 77 долара на година, други 21,5 милиона в селските райони оцеляват с по-малко от 90 долара и още 35,5 милиона живуркат с около 125 долара годишно. “Индексът на социалното неравенство” се е покачил от 33 на 47 (колкото е и в САЩ, което свидетелства за еднаква класова диференциация). На другия полюс на К”Н”Р се извършва ускорена концентрация и централизация на богатствата. Обитаващите горните пластове на социалната пирамида са 8,6 % от населението. Те притежават над 60 % от финансовия капитал и доходите им продължават да “експлодират”, докато най-бедните 10 % са станали още по-бедни. Разликата в “средните” доходи между двете категории се е увеличила над 200 пъти. Броят на милиардерите в долари се е умножил от трима през 2004 – на 106 през 2007 г. и на 146 в 2008 г. Само за 2009 година броят им е “скочил” от 173 на 314. докато за същата година милионерите са били 1,11 милиона. По този “показател” Китай е на трето място след САЩ (с 5,5 милиона) и Япония (с 1,5 милиона милионери), но с пет пъти повече отколкото са във Франция. В 2006 г. те са били “само” 300 000, тоест за една петилетка са нарастнали с близо 400 %, изпреварвайки далеч ръста на БВП. Това – ни увещават западните политолози и шинолози – свидетелствало за “промяна в манталитета на китайците, които посрещали и прегръщали с радост успеха на своите предприемачи – мотор на китайската експанзия.”

Ето и няколко илюстрации: в Шангхай богатствата на новобогаташите (мъже и жени) растат по-бързо от боабаб. В строителството са вложени 400 милиарда евро. В автомобилостроенето Т. Ж. Рен, шангхайски гангстер с американско гражданство, продава годишно хиляди “поршета” и съзтезателни автомобили. Друг негов колега – концесионер на марката „Бентли“ в Пекин, продава на година 728 лимузини по милион и 200 хиляди долара парчето. В тази търговия Китай отново е на трето място след САЩ и ГФР, като се предвижда до 10 години да ги задмине. В аеронавтиката Тян Ю, започнал с продажба на 400 хиляди мини- хеликоптери (играчки с дистанционно управление) се надява през следващите три години да продаде 1000 истински, едно- или двуместни, автоматично пилотирани самолети. Пълен разцвет преживява и търговията с продукцията на луксозните индустрии (парфюми, бижута, крокодилови дамски чанти, модни костюми и т.н.) В тази сфера Китай вече е на трето място в световната класация…

В Шангхайският инкубатор китайските милиардери се излюпват във вносно-износната търговия или във финансите. Банки, приличащи на катедрали се издигат в този най-богат китайски град, където “гъстотата” на милиардери и милионери в Китай е най-голяма. По неофициални сведения, преобладаващата част са номенклатурчици, поколението им или подставени от тях лица, всички тръгнали преди 30 години според легендирането им “от нулата”. Новобогаташите имат вкус към замъци в стил “мутробарок”, но втората генерация на изтърсаците им завършва най-престижните западни университети, научава тайните на функционирането на машината за правене на пари, смесва се със световния ултрабуржоазен хайлайф, шлифова се, оставяйки в миналото недодяланите маниери и маоистките копринени униформи на бащи и деди. Те пазаруват в най-луксозните бутици на Картие и Патек Филип, чиито часовници струват доживотен каторжен труд на дузина квалифицирани китайски работници, хранят се в най-скъпите западни ресторанти с меню на цена от 10 средни годишни заплати. Сред тях има колекционери на табла от ХIХ век, които притежават собствени картинни галерии. Те стават “меценати” и едничката им грижа е “изкуството и смисъла, който могат да придадат на живота си”.

За проектиране и обзавеждане на жилищата си тази “златна младеж” кани английски архитекти и “дизайнери”. Във финансовия център на Шангхай Пудонг – “китайският Манхатън”, един пентхаус (петстаен апартамент от 980 квадратни метра) върху терасата на небостъргач, декориран изцяло от „Версаче“, струва 25 милиона долара. За няколко години цените на подобни “жилища” са се повишили 50 пъти. Сред клиентите има и “патриотични” спекуланти, дошли от Хонг Конг, Тайван и другите части на китайската диаспора. “Хоби” на свръхбогатите е покупката на антики, сред които особено се цени китайският порцелан от древността. Докато “висшите” практикуват луксозен секс -“туризъм” в Тайланд, Малайзия, Австралия, Нова Зеландия или Южна Африка, “Средната класа” се задоволява с вътрешния туризъм, който е по джоба на около 7 % от китайците.

В раздела “Новини от Китай” на брой № 10 от ноември 2006 г., списание China Аnalisis повдига воала над най-перверзните и най-тъмни страни на “реформите” на Дън и неговите следовници. Там се публикуват и отговори на въпросите: “Кои са китайските богаташи? Как са станали толкова бързо, така богати? Каква е истинската им власт в обществото? Какви са ангажиментите им спрямо диктатурата?” Те са започнали “кариерата” си в края на 70-те години когато частният сектор се разглеждаше в официалните документи на китайската компартия, като едно “допълнение на държавния”, после той стана “важна част от икономиката” и накрая се превърна в “основа на икономическата система”. В този сектор се формираше класата на китайските капиталисти. Според анкета на хонгконгския ежедневник “Сингтао Дейли”, осъществена от изследователските центрове на Партийната Школа и на департамента към Съвета за Държавните дела, 90 % от богатите китайци са дечица и внученца на висши партийни и държавни функционери. Членовете на тази легална или поне “изглеждаща така” класа, са едновременно бюрократи и капиталисти. Тяхното богатство зависи от властта на семейния кръг.

В днешен Китай властниците продават скъпо и прескъпо доходни длъжности, като завеждащи митническия контрол, чуждестранните инвестиции, управлението на заемите от банките, търговете за разпределение на договорите за държавни поръчки, контрола на финансовите спекулации и хазарта и т.н. – позиции, които улесняват и ускоряват забогатяването. За да се получи позволително или договор за строеж, е необходима подкрепа на политическата власт. От своя страна, местните чиновници са заинтересовани от рушветите, комисионните и финансовата подкрепа на частните предприемачи. Това размива границите между политическата и икономическа власти, двете се преплитат и обединяват отново върху “базата” на частната собственост.

Списание “Международен мейниджър” е публикувало доклад от март 2006 г. за други 27 310 души с капитали над 50 милиона долари и 3220 – над 100 милиона долара. От последната група 2 932 са номенклатурчици или наследниците им, като 1566 са в Кантон, 225 в Шангхай, 195 в Пекин, 172 в Янгсу, 141 в Шандунг и 79 в Ляонинг. Освен баснословни капитали, те имат и най-важните постове в предприятията, финансите, в строителството, в търговията с жилища и офиси, във външната търговия и т.н. В град Кантон те притежават 20 най-големи строителни компании, в Шангхай – 9 от 10-те компании. В провинция Янгсу 15-те най-големи строителни компании и 22 от търгуващите с недвижима собственост принадлежат на дечица и внученца на висши функционери като вице-губернатора на провинцията, депутатите в китайското “Народно” събрание, втория секретар на провинциалния комитет на ККП или бившия председател на съда в провинцията. Те държат в пипалата си империята на “пазарния социализъм”.

“Спестяванията” на социално силните китайци възлизат на 54 % от БВП за 2008 г. По този начин се създават огромни валутни депа, с които се финансират различните проекти. Наред с централната китайска банка са създадени още четири гигантски банки с английски имена (които са сред 10-те най-могъщи в света). Те контролират вътрешния пазар, 50 % от банковия капитал и обслужват финансовите операции с чужбина, в индустрията, строителството, търговията и земеделието. Ценните им книжа, от които държавата държи контролните пакети, са обект на борсови спекулации в цялия свят. От 1990 г. се откриват непрестанно нови частни, кооперативни и смесени с чуждестранни капитали банки. Китай има и три голями борси – една в Хонг Конг (основана от англичаните през ХIХ век) и новооткритите през 1990 г. в Шангхай и в ултрамодерния многомилионен град Шенжен. Акциите на голямите частни предприятия, от които 7 са сред 20-те най-висококотирани на световните борси, са контролирани от държавата, както беше при “дирижирания капитализъм” в нацистка Германия през 1933 – 1945 г.

В остатъчния държавен сектор (индустрия, банки или услуги) все още незасегнат от приватизациите, царуват абсолютна корупция и техническа изостаналост, поради липсата на инвестиции. И този сектор е в ръцете на “принцовете” – изтърсаци на най-висшата номенклатура. Чрез “лова на мишки” те се превръщат в олигарси за негова сметка. Сред тях е и по-малката дъщера на Дън. Корупцията, срещу която властта декларира, че води борба, е неизбежен резултат от овластяването на партийната и държавна бюрокрация. Известно е, че властта ражда корупция, а еднопартийната диктатура и монополът на ККП – абсолютна корупция! Власт и корупция са неделими и премахването на втората е невъзможно без ликвидиране на първата. Понякога, в борбата между клановете на номенклатурата за подялба на плячката, някой “жертвен козел” попада под ударите на “Темида” и присъдата се огласява високо като тържество на справедливостта в царството на “пазарния социализъм”, но растящата пропаст между богатство и мизерия генерализира социалното недоволство.

Ускореното развитие на китайския капитализъм умножи прилива на пришълци и бегълци от селата в градовете, които се вливат в редовете на един 150 – 200 милионен пролетариат. В предишните страници цитирах данни за месечни заплати от порядъка на 100 до 200 долара, но това е валидно за китайската “работническа аристокрация”. Масата е значително под това ниво, а на дъното в градовете са безработните, лишени от каквито и да са социални осигуровки и средства за съществуване.

За високата степен на експлоатация на работническата класа може да се съди по данните за 2011 г.: “доходът на глава от населението” е възлизал на 8600 долара, т.е. на едно “средно” четиричленно китайско семейство с двама работещи “са се падали” 34 400 долара годишно, докато реално те са получавали от 5 до 10 % от този дял.

За преобладаващата част от заетите в китайските филиали на големите и малки чуждестранни фирми, картината на “трудовия им живот” е смразяваща. В китайския клон на компанията “Епъл” работят над един милион работници. Там се произвеждат най-модерни лаптопи, таблети, аудио и видео телефони с интернет-връзка, памет, електронни четци, елекронни игри, конзоли и т.н. Работниците са наблъскани по 8-10 души в “спалня”. На “работното си място” те сглобяват ръчно и на крак по 5000 частици от горните “джаджи” в продължение на “работен ден”, понякога по-дълъг от денонощието, срещу 31 цента на час, при “наказателен режим” който ги лишава от правото да разговарят, да отиват до тоалетна без разрешение от надзирателя и най-вече да се организират в синдикати (нарушението на последното се наказва от “правосъдието на народната република” със затвор до 12 години). С мизерните си заплати те трябва да издържат роднините, които не могат да избягат от селата и с остатъчните центове не могат да си позволят дори “порциона” на затворници и концлагеристи.   При този “modus vivendi” самоубийствата и полудяванията не са рядкост. Компанията е намерила “решение”: около прозорците на фабричните помещения са опънати мрежи, както в тюрмите, за да бъдат улавяни самоубийците, потърсили спасение в салтоморталето. Не е по-розово положението им и във фабриките на “патриотичните китайски индустриалци”. Казват, че процента на самоубийства във филиала на “Ейпъл” бил по-нисък от средния за градските и селски райони на К”Н”Р. Такова е положението в началото на ХХI-и век на Класата, от чито име ККП упражнява “диктатура на пролетариата”.

Тези ужаси не се посрещат навсякъде безропотно. Както съобщава Ройтерс, южнокитайският град Дзънчън в (провинция Гуандун) е бил поставен в обсадно положение, заради това, че се е превърнал в полесражение от тридневните протести на населението срещу ареста и малтретирането на бременна улична продавачка, дошла тук да търси препитание. Бунтовете са били придружени с палежи на правителствени сгради и замеряне на “силите на реда” с камъни и бутилки с коктейл “Молотов”. След кървавото потушаване на “безредиците”, в които според различни източници са паднали между 140 и 400 жертви, полицията е предлагала за награда жителство на доносниците, улеснили идентифицирането и арестите на демонстранти, участвали “по-гръмко” в социалните протести. За изпълнението на “патриотичния дълг”, на тези очи и уши на китайската ДС са се раздавали “премии” в размер от 773 до 1545 долара, статут на “праведен добър гражданин” или звание “отличен работник”, а китайските палачи са изпращали на близките на разстреляните фактури за цената на куршумите. Тези “процедури” на властта, правят понятни методите на негрите от Южна Африка, които в борбата срещу апартейда, възспираха кандидатите за премии и награди с обръчи от гуми, пълни с бензин, превръщащи предателите в… живи факли.

При “раздържавяването” в полза на наследниците си, старите номенклатурчици се страхуват да не бъде отслабен партийния контрол над разпределението на БВП и борбата между “бащи и деца” да отприщи растящото недоволство на нисшите слоеве. Само през 2011 г. официално са регистрирани 180 000 “масови инциденти” или два пъти повече отколкото през 2008 г. Световните медии избягват да говорят и пишат за “дивите стачки”, чийто брой в Китай е около 90 000 годишно. Казионните профсъюзи са напълно дискредитирани и ККП не може да разчита повече на тези си “трансмисии” срещу появата на независими работнически асоциации и автономни синдикати. Засега, те обхващат около 1 % от 153-те милиона пролетарии. Властта е принудена да ги толерира като отдушници.  Срещу организираните от тях стачки, които са “незаконни”, тя използва, като посредници в преговорите “независими” адвокатски колективи. Но подобно класово примирие е временно, Както казва Дуан, един от младите синдикалисти, избран от колегите си срещу кандидата на казионната китайска федерация на профсъюзите: “Отношенията между капитала и труда, в условията на “пазарния социализъм”, стават все по-груби и макар в конституцията да е записано, че обществената собственост поставя край на експлоатацията на човек от човека, класовата борба съществува и компартията ще трябва да се промени. Иначе работниците ще я задължат или… отхвърлят.”

Рисковете от социални експлозии се увеличават от растящото социално неравенство между местните “реформатори” и Петото съсловие във всеки регион. Тези противоречия в развитието на днешен Китай, довели до свръхзабогатяването на един на хиляда и облагодетелстването на още десет на сто привилегировани от “външната партия”, срещу 90 % “проли” (по Оруел), го превръщат в “общество на две скорости”. Мнозина “отговорни другари” се чувстват, като седнали върху тенджера под налягане. С това се обяснява и ръста на бюджета “за сигурността”, който се приближава до военните разходи. “Вътрешният враг” може да се окаже по-опасен, отколкото е външния.

Интензивността на социалните конфликти ще покаже дали китайската “перестройка” няма да завърши като “съветската”. Поучено от прецедента, китайското ръководство засилва цензурата. Интернет е под наблюдение – в него намират силно ехо борбите в защита на социалните права, на околната среда или против корупцията на централните и местните властници. Целта е да се прекъсне “нерегламентирания обмен” на информации и координирането на действията на пробуждащото се Пето съсловие в “източния гигант”, преди да е станало късно.

Още по-тежък проблем за диктатурата са “многото китайци”, които живеят в селата. Те са между 57 % и 63,78 % от населението. От около 800 милиона души, 323 милиона са ангажирани активно в селското стопанство, което продължава да е един от основните сектори на китайската икономика. Доходите на селяните са 3,33 пъти по-ниски от мизерните надници на работещите в градовете и това неравенство продължава да се увеличава. Селските “кооперативи” или “комуни”, създадени по времето на Мао бяха разтурени и “полуприватизирани”. За сметка на урбанизацията и инфраструктурите, държавата и частните капиталисти са експроприирали около 6 700 000 хектара обработваема земя, но обезщетенията на дребните собственици не надхвърлят 10 % от пазарната й цена. Собственици на земята в Китай са така нар. селски “колективи”, създадени от държавата, които раздават средно по 6,5 декара на всяко от 200-та милиона индивидуални арендаторски семейства. Дотациите на соц.-правителството са едва 6 % от общите доходи от земеделието, което не пречи на официалния агитпроп да твърди, че 400 милиона китайци вече са се измъкнали от бедността. За сравнение, в Япония тези помощи възлизат на 58 %. През последните 30 години, напусналите селата, за да търсят работа в градовете, възлизат на около 200 милиона души.

По оценки на „Организацията за икономическа кооперация и развитие“, аграрният сектор все още осигурява 40 % от работните места в КНР (срещу 71 % през 70-те години на ХХ век) и произвежда под 15 % от БВП. Въпреки напредването на пустините и намаляването на обработваемата площ с около 2 500 кв. километра годишно, селскостопанското производство се е увеличило с 90% между 1990 и 2003 г., но в 2030 г. предстои изхранването на 1,6 милиарда гърла, тоест на 22 % от световното население със 7 % от обработваемата площ на планетата. Тогава Китай ще трябва да внася ежегодно 400 милиона тона зърнени храни, което е равно на днешното му производство или на световния износ. Проблемът се утежнява от това, че демографският растеж ще продължи най-малко до 2040 година. Гладът за земя и храни ще предизвика експлозия на световния житен пазар и тежки кризи в Третия свят, който няма да може да плаща “скачащите” цени. Поради противоречието между увеличаването на “градската” безработица, дължаща се на индустриализацията на земеделието и на намаляването в перспектива на ангажираното в селското стопанство население до 6-7 % (в страните от Първия свят то е само от 1 до 3 %), китайските власти ще се изправят, преди развитите капиталистически страни, пред нерешимия за капитализма проблем за създаване на нови работни места.

Стотици милиони селяни са оставени на доизживяване в мизерия. Извършили преди шест десетилетия Маоистката революция, те продължават да са на дъното на бързо обуржоазяващото се китайско държавно-капиталистическо общество и да “живеят” в невъобразима нищета. Тези стотици милиони китайци са най-многочислената компонента на китайското “Пето съсловие” и на неговия революционен потенциал. В полунощ на века, призракът на селските войни ще бъде кошмарът на диктатурата на ККП и на отглежданите от нея милиардери и милионери. Положението се утежнява от факта, че “Поднебесната империя” се превръща в главен вносител на енергетични продукти. Към всичко това ще се прибавят глад, социални трусове, съперничества, конкуренция, търговски и малки “обикновени” войни.

Част от опаката страна на китайския НЭП и безогледната индустриализация са екологичните, демографските, здравните и други социални проблеми.

Китай изгаря повече въглища отколкото следващите седем най-голями световни потребители взети заедно и от 2006 г. изхвърля повече въгледвуокис в атмосферата от САЩ. Според Световната Банка екологичната катастрофа отнема живота на 750 хиляди китайци годишно. От своя страна, учените от СЗО сочат екологичното замърсяване, като причина за преждевременната смърт на 2,4 милиона души всяка година. Властта е забранила всякакви протести, а съдилищата обикновено вземат страната на собствениците на предприятията замърсители. В официалния “Наръчник за инвестиции”, градовете в тези региони са представени с ретуширани снимки, със синьо небе и са изброени всевъзможни аргументи и предимства, насърчаващи инвестициите за развитие на химическата промишленост в тях. Месечната работна заплата на квалифицирания работник тук е 75 долара, токът е евтин, парцелите и водата също, а данъчните облекчения за първите седем години са 50 % от “нормалните”…

Не по-малък проблем за Китай е безводието и сушата. Китай има вода колкото САЩ, но e с пет пъти по-голямо население. Никъде по света не се налага толкова много хора да се задоволяват с толкова малко вода. По поречието на Жълтата река 300 милиона души страдат от недостиг на вода. Интензивното ползвне на подпочвени води е предизвикало само в Пекин спадането им с 25 метра. В 2004 г. 323 милиона китайци изобщо не са имали питейна вода. Заразите на замърсените води и днес убиват ежегодно 30 хиляди деца. Само 40 % от живущите в градовете имат незамърсен въздух – там където няма голям брой леки коли и не ползват каменни въглища за битови нужди и в индустрията.

Жълтата и Синята реки с техните притоци са отровени от отпадните води на химическите и др. заводи. Въпреки това, водите им се използват за напояване на селскостопанските земи. Рибата и скаридите в Източнокитайското море, където те се вливат, измират. Според изследване на ОИСР от 2007 г. насам, само от “разстройство” (холера и тиф) в Китай умират ежегодно около 61 000 души. Броят на заболялите от СПИН се оценява официално между 400 хиляди и 1,5 милиона. Неофициалните оценки са много по-високи. Ендемичен характер има и хепатит Б, от който страда около 10 % от населението. Бич е птичият и свински грип, както и долнокачествените медикаменти и хранителни продукти.

Над градовете се стеле задушаваща пелена от автомобилни газове – в Китай се намират 12 от 20-те града в света с най-голямо замърсяване с фин прах и 19 от 30-те града с най-голяма концентрация на серен двуокис. В малкото болници “на глава от населението” няма място за смъртно болните хора от рак. Вследствие рязкото увеличение на заболяванията, цели области се обезлюдяват. В сравнение със 70-те години на миналия век те са се увеличили с 83 % и ракът е основна причина за повишената смъртност, като всеки пети смъртен случай в Китай се дължи на него. В изследване, озаглавено “Селата на рака”, географът Лий Лю от университета на щата Мисури пише, че в последните няколко десетилетия в Китай са се обособили повече “центрове на рака”, отколкото са в останалата част на света. (За туземните учени подобни изследвания са забранени под смъртна заплаха). Според световната здравна организация (СЗО) 11 % от раковите заболявания на храносмилателната система се дължат на химически замърсена питейна вода.

Китайското правителство е планирало грандиозен 50-годишен проект за 60 милиарда долара, който трябва да обърне течението на големите реки от юг на север, насочвайки годишно между 40 и 50 милиарда кубически метри вода. Но заедно с водата, която ще поскъпне петкратно, ще се пренесат и отровите, за чието отстраняване са нужни нови милиарди долари.

Китайският прираст на населението е смален до 0,6 % и за три десетилетия 400 милиона деца не са се родили, вследствие демографската политика “по едно дете в семейство”, която ако не бъде отменена, означава разполовяване на населението на Китай в следващите 40 – 50 години. Този геноцид е в унисон с универсалната политика спрямо “излишните”. Децата на възраст под 14 години са 320 милиона с голям брой сираци или изоставени, като на 123 момчета има 100 момичета. Съществува и трафик (продажба) на деца – около 30 до 60 хиляди “изчезват” годишно.

В списание “КИТАЙ ВИДЯН С ТРЕТОТО ОКО”, американски специалисти по проблемите на “Небесната империя” предвиждат разпада й, по подобие на бивша Югославия или СССР, вследствие неравномерното регионално и социално развитие. Този сценарий не е за подценяване, тъй като вътрешността на Китай остава незасегната от икономическата експанзия и разривът между богатите крайбрежни райони, които не искат да делят богатството си с бедните западни, расте. Това поражда пукнатини в “монолита” и страната се движи към своето бъдеще на две скорости. Опасността се допълва от силния антагонизъм между “елитите” и петото съсловие в “свръхразвитото” Крайбрежие.

Срещу “морално-политическото сцепление на китайската нация” се изправят и сепаратистките вълнения в Тибет и в мюсюлманската провинция на Уйгурите. (Освен китайския етнос /хан/, съществуват още 55 други, наброяващи общо над 100 милиона души /колкото е населението на Мексико/ и множество различни религиозни култове, сред които най-тежки проблеми за китайските власти създават мюсюлманите /уйгури/).

ОТНОШЕНИЯТА със САЩ.

Въпреки настъпилите геополитически промени в света, отразили се върху терминологията и тактиката на САЩ, тяхната стратегия си остава неизменна: съхранение на доминиращото положение в света. През 70-те години на ХХ век АМЕРИКАНСКАТА “КИТАЙСКА ПОЛИТИКА” се стремеше да привлече Китай в борбата им срещу тогавашния главен съперник – СССР. С оглед на тази цел и на извличането на максимални печалби от едномилиардния китайски пазар, САЩ инвестираха капитали, отвориха собствения си пазар за неговите стоки и в началната фаза помогнаха на Китай в разработването на ядреното оръжие. С тази си политика, американските капиталисти изиграха важна роля за ускореното развитие на китайския “пазарен социализъм” и за “пробужданетото на дракона”. Студената война между “кита” и “слона”, както американският журналист Уолтър Липман, наричаше съперниците, завърши с капитулацията на “съветския слон”. След края на общия враг – СССР, САЩ и Китай застанаха лице в лице. Оттогава политици и политолози определят китайско-американските отношения като най-важни за бъдещето на света.При една от “срещите на високо равнище” на 27 юли 2010 г. във Вашингтон, Обама заяви, че отношенията между тях “ще фасонират ХХI век”. Така, вместо да овладее Евразия, която според Бжежински беше ключ към господството над света, Вашингтон се изправи пред китайското “предизвикателство” и експанзия. В същото време, световният капитализъм навлезе в своята най-тежка финансова и икономическа криза от началото на 30-те години на ХХ век (“голямата депресия”). Ако не успеят да я преодолеят или отсрочат с традиционните “мирни” средства на политиката, което е малко вероятно, на Щатите не остава друг изход, освен да се опитат да постигнат това чрез нейното продължение – ВОЙНАТА, в чиито пепелища, смърт на стотици милиони и “въстановяването” на разрушения свят, те очакват да намерят “передишка” от перманентната, системна и по-всяка вероятност финална криза на капитализма.

За сега, САЩ се надяват да присъединят Пекин към “коуправлението на света”, подготвяйки му по този начин съдбата на Москва от края на 80-те години на миналия век. Те са обградили Китай и са се настанили политически и военно в Япония, Южна Корея и Тайван. Същевременно са се обявили за протектор на страните-членки от АСЕАН: Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур и Тайланд, към които се присъединиха Бруней, Бирма, Камбоджа, Лаос и Виетнам, чийто общ БВП е възлязал през 2010 г. на близо 2 трилиона долара. Тази далекоизточна политика на САЩ отразява плана им да парират геополитическите стремежи на Китай и неговите териториални претенции спрямо част от съседните страни, участващи в този пакт, но изпреварващото икономическо и военно развитие на Китай неизбежно ще внесе радикални промени в региона с далечни последици за света.

Въпреки взаимните уверения и увещания в необходимостта от разширяване на двустранното сътрудничество и растящата икономическа взаимозависимост, това не трябва да ни забуждава. Външната политика и дипломацията на двете свръхсили има за залог въпроса КОЙ – КОГО? Отговорът зависи във висша степен от вероятните коалиции на САЩ с Япония, Русия, Индия и Европейския Съюз или на Китай с тях. Стратегическите, политическите и дипломатическите им усилия през предстоящето десетилетие ще бъдат в тази посока.

От хилядолетия китайските властници са дефинирали своята страна, като l’Empire de milieu (“Център на света”), в която “Небето” е поверило мандата на своя син Императора “да царува над земята с морал и справедливост”. В противен случай (ако императорската власт ерозира) “Небето” ще предостави мандата на зловещия Ге Минг, сътворявайки “Хаоса”, тоест народното въстание, което ще изпрати империята с императора в небитието.

Това напомняне на митологията и фолклорната идеология помага да се разбере защо Китай, унижаван в миналото от Западните имперски сили, отказва да прилага техния модел на обществено устройство и уреждане на международните отношения и може да издигне разбираемия за региона лозунг “Азия на азиатците”. В тази светлина, китайските властници разглеждат икономическите реформи, като инструмент на стратегията, чиято цел е възстановяването на имперското влияние на Китай в света, имайки съзнанието, че той е единствената сила, която може да разруши установеното статукво на планетата… За тях случилото се от два века насам е само един кратък исторически инцидент – тяхните предтечи са контролирали в 88 година от Новата ера една много по-мощна и обширна империя от Римската. Днес те възнамеряват да коригират тази ситуация, връщайки Китай в “Центъра” на света.

За целта те биха могли поетапно:

– Да поставят в дневния си ред присъединяването на Тайван към “майката родина” по модела на Хонг Конг и Макао и обединението на двете Кореи със сътрудничеството или при неутрализирането на Япония. (Днес китайските стратези я разглеждат като потенциален противник, ползващ се от американския атомен чадър, но тя може да избере самостоятелната роля на свръхсила.)

– Засилване на присъствието и позициите на Китай в централна Азия с оглед осигуряване на достъпа до петролните полета в бившите “съветски” републики и в Иран), без да е заличен в съзнанието им спомена за Тамерлан, който би могъл да “възкръсне” през следващите 20 години в една обединена около Узбекистан или Таджикистан мюсюлманска мини-империя.

В противовес на тези стратегически стъпки, с оглед преместването на центъра на тежестта на световната икономика на Изток, не е изключено превръщането на Азия в театър на локални и регионални конфликти, подобни на европейските от миналото или до индиректни конфликти между някои от страните (включая Китай и Индия), които рано или късно също ще станат източници на експанзия и на стремежи към господство в несъстоялата се Империя на глобалния финансов капитал или над нейни региони и като следствие – причина за континентални и световни империалистически войни. Някои военни стратези предричат една “голяма бъдеща война” в ядрения триъгълник Китай-Индия-Пакистан. Последният началник-щаб на индийската армия беше заявил неотдавна: “Индия трябва да бъде готова да понесе първия удар, след което да отговори с бомбардирането на 5 пакистански или 10 китайски града, взривявайки 20 килотонни ядрени бомби на малка височина.”

Азия е континентът в който се намират утрешните “велики сили”, които се превъоръжават, поради което рискът от военна ескалация е най-голям. Тук присъстват и САЩ, които не възнамеряват да изоставят позицията си на “централна сила” в света, но, натрупвайки икономическа, финансова и военна мощ, Китай ще поиска да ги детронира и да си възвърне историческия статут на “Поднебесна империя”. В тази перспектива е насочването на погледа към Тихия океан и планираното превръщане на Китай в първостепенна военноморска сила. (Китай разглежда океана като свое “жизнено пространство”.) Такава мощ му е нужна за разрешаване на глобални проблеми, макар експертите на марината на САЩ да считат, че Китай не може да им създаде “неудобства” преди 2020 година. (От която ни делят само 8 години!)

Прогнозите за “съревнованието” между новата свръхсила и САЩ се различават значително, но смисълът им е еднозначен. Главният икономист на Световната банка Джъстин Лин, китайски американец, счита че Китай ще остави САЩ на второ място през 2030 г. (тогава там щели да живеят 2/3 от световната средна класа). В доклад на Standard Chartered Bank това ще се случи през 2020 г., а  ОИСР, обединяваща 34-те най-развити икономики в света, е съкратила и този срок – според тях Китай ще надмине САЩ по стойност на своя БВП към 2015 г.

Докато САЩ обвиняват Китай, че държи юана под стойността му, което увеличава конкурентността на китайския износ на международния пазар, китайските ръководители съветват правителството на САЩ да приеме неприятния факт, че “доброто старо време”, когато те живееха над възможностите си и сключваха заеми, за да се измъкнат от неприятното положение на неплатежоспособен длъжник, е отминало окончателно. Те атакуват “американския хегемонизъм”, както постъпваха на времето със “съветския”, а малките и не чак толкова малки китайци от години се забавляват, вдъхновяват “патриотично” и се подготвят психологически за своето “светло бъдеще” с видеоиграта “Giant Online”: Годината е 2060, хоризонта гори, лилаво-черни облаци са надвиснали над каменен портал, ехтят барабани – Китай, който е най-развитата страна в света, отвръща на удара на империалистите. Шпикерът: обявява “Започва фантастичната драма, в която китайският народ унищожава западните сили.”

Вън от виртуалното пространство, валутните резерви на двете страни говорят красноречиво: 76 милиарда долара срещу 2 132 милиарда долара в полза на КНР. В 2006 г. дефицитът на САЩ в търговията им с Китай беше 350 милиарда долара. В отговор Щатите увеличиха митата върху китайския внос. Те ще се опитат с всички средства да спрат или да забавят икономическото развитие на Китай, който заплашва да ги измести в недалечно бъдеще, не само от първото място… Според реалистични прогнози, Китай ще надмине САЩ по БВП през десетилетието 2020 – 2030 г., когато ще се кръстосат китайската експанзия и волята на САЩ да съхранят завоюваните позиции в света. Всяка от двете свръхсили, опитващи се още от сега да изолират другата, ще се стреми към създаването на световна коалиция срещу вражеската империя… Затова, отношенията им трябва да се разглеждат през призмата на войната.  В тази перспектива следва да се анализират и данните за АРМИЯТА И ВОЕННИЯТ БЮДЖЕТ на “пробудилия се гигант”.

Китайската армия е най-голямата в света – 2 400 000 души, като се планира постепенното й съкращение за сметка на “професионализацията”, която е един от основните приоритети на китайското ръководство около Ху Цзинтао. От 1992 г. Китай закупува предимно от Русия ракети и тежки бомбардировачи на стойност над 10 милиарда долара годишно. По западни оценки за 2005 г., той притежава над 14 500 оръдия, 7000 танка, 4500 изтребители, 420 тежки бомбардировачи. Военноморските сили са разполагали с един самолетоносач, 10 атомни и 60 дизелово-електрически подводници и над 60 фрегати и миноносци – китайско производство, снабдени със съвременни радарни и зенитно-ракетни системи. Ракетните войски притежават 20 междуконтинентални ракети с ядрени глави, над 100 ракети със среден радиус на действие и 50 тактически ядрени заряда.

Военният бюджет на КНР расте непрекъснато. С 17 % за 2008 г. и 14 % за 2009 г., за 2011 той е увеличен с 12,7 % спрямо 2010 г. и възлиза на 91,5 милиарда долара, но експертите считат, че тези цифри са твърде занижени. Пентагонът го оценява между 100 и 140 милиарда долара. Регулярното ежегодно увеличение на китайския военен бюджет се разглежда от Вашингтон като заплаха. Според неправителствени оценки за 2009 г. той е бил 125 милиарда долара (1,7 – 2,4 % от БВП), докато американският през същата 2009 г. е 651 милиарда (или 4,1 % от БВП), тоест над пет пъти по-голям,  но ако китайските темпове се съхранят, според доклад на Международния Институт за Стратегически проучвания от 2011 г., след 15 – 20 години КНР ще се изравни със САЩ във военно отношение. (Тези сметки могат да се окажат без кръчмар, защото “цената” на долара в страната и на международния пазар не е една и съща: ако за производството на собствено оръжие или за издръжката на един професионален войник Китай заплаща десет пъти по-малко, отколкото в САЩ, то неговият бюджет следва да се умножи по 10!) Същевременно Китай модернизира военната си техника, освен със собствено производство, с внос от Европейския Съюз, включително и от Израел (ударни летателни апарати, предназначени за поражение на радарните системи на противниковата противовъздушна отбрана) като обръща особено внимание на електрониката, на космическата си програма, на ракетната, анти-ракетната и ядрената си мощ. Целта е съкращение на изоставането на Китай във военната сфера в сравнение не само със съседите: Русия, Япония, Индия, Тайван, но и с по-далечните конкуренти, като САЩ, срещу които се разработват нови класове ракети “въздух-земя” и “земя-земя” за нанасяне на удари върху бойните им групи самолетоносачи. Според доклад, публикуван в Бюлетина на атомните физици през 2010 г., Китай продължава да увеличава ядрения си потенциал, считайки се уязвим от американския военен капацитет. “Съревнованието” между ракетните им системи се ускорява, като Китай развива анти-сателитната отбрана и напредва в космическата си програма, докато американската е в период на застой.

Какви цели преследва Китай със системното увеличение на военния си бюджет, можем да се досещаме. Кого ще атакува? (За овладявянето на Тайван не му е необходимо такова мащабно модернизиране и превъоръжаване.) Япония? Индия? Или Сибир? (Стратезите считат, че Русия вече не представлява реална заплаха за Китай, макар че природните й ресурси и географската близост са апетитен “залък”.) Китай не увеличава сухопътните си сили, следователно не се готви за война на континента. За да мотивира офицерите и войниците, изпреварващо повишава заплатите им. Той се приготовлява системно за “постмодерна война”, центрирана върху електрониката, ракетите, подводниците и самолетите и изразходва растящия военен бюджет за оборудване на професионалната си армия с оръжията на бъдещата война.

За всичко това Пентагонът си дава ясна сметка и се приготвя за отразяване или изпреварване на една китайска ядрена атака, като възобновява изоставената след капитулацията на Москва идея за “звездните войни”. Това означава, че САЩ се подготвят за “неутрализирането на врага” и за развързване ръцете на командването за безнаказано нападение (за едно повторение в новите условия на бомбардировките над Хирошима и Нагазаки, които ускориха капитулацията на Япония през 1945 г.) “Превантивно” САЩ са обградили Китай с базите си и се стремят да изградят световна коалиция срещу него, подобна на тази от 80-те години на миналия век срещу покойния СССР. Струва си да се напомни, че от 1941 г. САЩ са тази страна, която е водила най-много войни в света и провеждала безнаказани бомбардировки вън от границите си. Те са имперската сила, която има нужда от войната и по икономически и по империалистически причини. За тяхната икономика, военното производство е финансов, технологичен и индустриален локомотив, условие, без което не могат да съхранят статута си на свръхсила, която да “протежира”, доминира и… експлоатира света. За Вашингтон нарушението на pax Americana в Тихия океан от страна на Китай ще бъде casus belli.

Китайските ръководители от своя страна също разглеждат военната политика на САЩ като агресия, която ги тика към надпревара във военната подготовка. Надеждите, че Китай ще си остане една регионална сила, като Япония или Индия, се стопяват. Пекин предпочита да овладее океана без война със САЩ, но не личи да се страхува от един конфронтационен развой на събитията. Китайските военни не бързат, те имат дългосрочна стратегия и планират превръщането на Китай в първата световна военноморска сила да се осъществи към 2050 г. За сега, Пекин се придържа във външната си политика към “мирно съвместно съществуване между държавите с различен обществен строй”, без да забравя, че през 1991 г. то доведе до “скимтящата” капитулация на една от двете тогавашни свръхсили. Те обаче знаят, че днес изходното положение е различно, съотношението на силите между противниците клони в полза на източната свръхсила, а “мирното съвместно съществуване” не изключва търговските и икономическите войни, които вече са започнали и в определен момент могат да се превърнат в истински, мащабни, планетарни конфликти.

Това не пречи на властелините във всяка от двете страни да употребяват във взаимотношенията си възможно най-миролюбивия, човеколюбив и дипломатичен език, следвайки римската мъдрост: “Когато се готвиш за война, говори за мир!” В унисон с нея, президентът Ху Цзинтао прокламира като цел на Китай създаването на “хармоничен свят с демокрация в политиката, сътрудничество и взаимна полза в икономиката, координация и единство в сферата на сигурността и всеобщ културен прогрес”.

За естеството на планираната “хармония” говорят красноречиво арестите и изпращането на всеки критик на режима или “самозабравил се” журналист в затворите или в “трудово-възпитателните общежития”, цензурирането на интернет и полицейското смазване в зародиш на всякакви протести, демонстрации и стачки.

Империалистическите стремежи към господство, световните или регионални амбиции, съперничествата и потенциалните конфликти са бременни с регионални войни, които могат да се превърнат в граждански, както днес това става в “миниатюрни мащаби” в Афганистан и Ирак. Увеличаващият се брой на такива огнища може да доведе до сливането им във всеобщ световен пожар в истинския смисъл на думата, който ще изправи Петото съсловие пред избора: милитаристична диктатура и смърт в унищожителни войни за интересите на “елитите” или пренасяне на пожарите в техните домове, като начало на веригата от Социални революции.

Очевидно, вследствие нарастващото геостратегическо съперничество между САЩ и Китай за овладяване на контрола над Тихия океан, около който през ХХI век ще живее 2/3 от човечеството и той ще играе ролята на Средиземно море в Античността, през следващите векове, ние навлизаме в епохата на Втора студена война. Тя може да бъде най-вероятната първа фаза на глобалния конфликт на ХХI век. След едно десетилетие новата студена война може да се сгорещи по всякакъв повод и във всеки момент. Не трябва да се заблуждаваме! Империализмът на старата и нова свръхсили и стремежите им към световно господство предопределят курса към Трета световна война. В такава ситуация да търсим “по-малката от двете злини” или виновника за варварството, разрушенията и смъртта на стотици милиони , както го правиха някои наши “пацифисти” и “революционери” в предишните световни войни, означава да мотивираме и оправдаваме бъдещето си участие на страната на “своето правителство” и на “по-цивилизованата коалиция”, означава смъкването ни на позициите на “отбранителните или освободителни справедливи войни”, означава отказ от стратегията за превръщане на империалистическата война в гражданска и в Социална революция, и в крайна сметка е предателство спрямо, братството между народите и идеала на анархокомунизма.

Георги Константинов, 2012г.