Училище. Урок. По чиновете седят ученици, слушат зяпнали за чудесата на науката, захласнати от всичко, което им разказва и показва учителят. Звъни звънецът, на децата не им се тръгва, искат още и още, ненаситни пред съкровищницата на човешките знания. Едни затрупват учителя с въпроси за току-що наученото, други трескаво преравят интернет за повече вкусни за ума им интересности, трети почват да спорят помежду си кой как е разбрал преподадения урок.

Сега се ощипете. Мечтите се изпаряват, остава реалността. Да, учениците зяпат – но от прозявка. Отегчени са. Учителят мърмори – зле платен, често и зле обучен, много рядко с талант да даскалува, работата го отегчава и нервира. Учебните програми са скалъпени как дойде. Съкровищницата на човешките знания е омърсена с тежки за преглъщане текстове, фалшификации, смачкани истини, гъмжи от идеологемите и демагогиите на властниците. „Реформите“ отгоре нямат край. Училището подготвя суровина за пазара на труда. Там не е нужно да си умен, а да си изпълнителен и да се задоволяваш с милостинята, отпусната ти от работодателя. Работи, за да станат богатите по-богати.

Немногобройните желаещи да се образоват по-качествено получават специализирани знания и тесногръдие по отношение на останалия свят, след което пак седят без работа – у нас, а вече и в чужбина. 80% от работодателите в несвятата и нечиста ни република имат средно или по-ниско образование. Хайде, учи при това положение! Полагай усилия да вникваш в материала, след като ти е нужна само наглост, амбиция и начален капитал, за да „успееш“!

Разбира се, че учениците ще се бунтуват, че предпочитат да си спестят убийствената скука на учебните часове, като се позабавляват с хвърляне на телефонни бомби.

Това е реалността на капиталистическото образование. Няма реално с какво да го сравним, защото управлението на БКП беше държавен капитализъм. Тогавашното „по-качествено“ образование така добре подготви народа да бъде избудалкан с „демокрацията и пазарната икономика“, че резултатът се вижда и с невъоръжено око и плаче за въоръжена ръка.

Как би могло това да се промени?

Няма да е лесно, но основа съществува. През Възраждането българското население, поданиците на османския султан, без помощ и надзор от образователно министерство, е притежавало система от народни училища – форма на самоорганизация и самоуправление. Читалищата за възрастни и деца ставали огнища за съпротива и разбуждане на съзнанията за свобода от тиранията. Да тръгнем от тази идея!

Родителите образуват настоятелства, учителите – екипи, децата – собствени сдружения. Настоятелствата общуват помежду си, например в интернет-форум, за да си помагат по техните задачи, свързани с логистиката на учебния процес. Учителските екипи също се включват в мрежова организация за обмяна на опит, взаимно атестиране и разумно уеднаквяване на учебните програми. Детските задруги се обединяват в младежки сдружения, така че да намират полезни, развиващи забавления, а и да се учат да живеят като самостоятелни, пълноценни хора със свои мнения и желания. В едно конкретно училище тези три вида асоциации се пресичат със своите колективи – родители, учители, ученици. Диалогът между тях, търсене на форми за взаимно обучение, защото човек се учи докато е жив, ще даде онзи учебен процес, от който се нуждае всяка свободна личност. Едно такова училище е автономно, то зависи само от волята на родителите, учителите и децата, от тяхното общо съгласие кое е необходимо и полезно в живота.

Как обаче ще се организира такова училище? Сградата е държавна. Дори да я окупираме – ток, отопление, ремонти, учебни материали, обзавеждане, поддръжка…

На помощ идват комуникационните технологии. Един клас (или „учебна група“) може да се събере в дома на някое от семействата, влизащи в настоятелството, да провежда часовете по интернет. Групата може да си остане по домовете и да контактува дистанционно.

Ако все пак родителите имат достатъчно кураж да превземат сградата, към това училище може да се изгради производствена работилница, която да покрие част от режийните разходи. Ползата от такова учебно производство е двойна: знанията се проверяват на практика, не толкова чрез изпити и оценки. Към всяко такова училище може да има центрове за повишаване или промяна на квалификацията и на възрастните.

Къде е уловката?

В съпротивата на държавата. Щом тя криминализира родителските кооперации за гледане на хлапета в предучилищна възраст, реакцията ѝ срещу независимите народни училища ще бъде още по-жестока. Държавата вече се опитва да „приобщи“ гражданските инициативи, като ги кара да се регистрират и лицензират, да приемат формата на частни детски заведения. Да ги вкара в бизнеса, от който да стриже данъци и който да надзирава.

Друг начин обаче няма. Или гражданите ще се съпротивляват на настъплението на държавата и самостоятелно ще коват добро бъдеще за своите деца, или ще се предадат и ще оставят държавата да зомбира младежите, да ги прави хищници единаци, бойци на конкуренцията – това, което наричат „предприемчивост“. Когато те пораснат, остарелите им родители ще сърбат горчивата попара на изкривеното и осакатено съзнание на своите рожби.

Хасан Девринджи