Случващото се през последните седмици доведе до крайно интересни реакции из виртуалната арена на модерната гражданска активност – Фейсбук, особено у хората, изживяващи е като дейни защитници на либералните демократични ценности. Мнозина от индивидите, които миналото лято се възторгваха от протестите срещу беззаконието в природните резервати, сега се гнусят и нервно се подиграват на протестите срещу беззаконието във всички останали сфери, крепостничеството на монополите, безизходната мизерия и прочее хубавини на родната действителност.

Коментари от сорта на „Сега са виновни капиталистите, после сигурно ще са турците и евреите”, „Това е еманация на малоумните протести”, „Като искат национализация, да отидат в Северна Корея”, „Каква е тази държава, в която сметки за електричество свалят правителството” идват все от хора, които само преди половин година се хвалеха със снимки как биват побутвани от полицаи на Орлов мост. От блогове, сайтчета, вестници и телевизии знайни и незнайни пенкилери също започнаха да ни заливат с пискливи обяснения колко е глупаво да се иска промяна в системата и как всъщност всичко си било на мястото, нищо, че очевидно не работи. Каква ще да е тази толкова сериозна разлика, която прави едните протести добри, а другите – лоши и застрашителни?

Колкото и да бяха ценни, екопротестите, с умилителния младежки хипаро-консуматорския дух на повечето присъстващи там, предизвикаха само временно отлагане на няколко от дребните договорки между олигарсите и властта, и не представляваха никаква реална опасност за статуквото. Когато обаче обикновените хорица от провинцията са докарани дотам да се отърсят от апатията и да излязат „прости, диви, гневни и бесни”, без да са им обещавани кебапчета и двайсетолевки, ситуацията става различна. На протестите вече няма възгласи „долу БКП” „кой не скача е червен” ли нещо друго, насочено само срещу една партия и обслужваща друга – хората вече без капка съмнение слагат общия знаменател на всички политици – „мафия”.

За политиците е ясно от какво се плашат. Дори да се докопат до следващия парламент, ако народа не се върне в обичайното си овче състояние, на депутатите може да им се наложи нещо нечувано – да вършат каквото се предполага, вместо само да приемат лобистки закони, да обслужват интересите на местни феодали и едри олигарси, и най-вече да уреждат себе си и родата си до девето коляно. Очевидно обаче и журналисти, социолози, политолози, блогъри, виртуални активисти, НПО-таджии и прочее също не се чувстват комфортно в сценарий, който не са чели предварително и в който вероятно няма място за тях. От цялото нервничене на тези герои изглежда, че протестите застрашиха сериозно поне един монопол – този на говоренето от името на гражданите.

Защото когато гладният и бедният излезе на бунт, той не се нуждае от ментори-словоблудци и апологети в социалните мрежи. Уж най-големите поддръжници на демокрацията явно нямат достатъчно силни стомаси, за да понесат гледката на твърде закъснялото й зараждане. Защото така изглежда демокрацията в изначалният й, и май отдавна забравен смисъл, където народът е субект, а не обект на властта. Демокрацията е нелицеприятна и какафонична; дава глас на идиоти, интересчии и провокатори; демокрацията пролива кръв и заплашва да развали рахата на всеки, уредил си някаква роля в статуквото – пък било и като негова опозиция. Демокрацията е объркваща, непредвидима и не можеш да участваш в нея само чрез своя twitter акаунт. Затова и можем да се хванем на бас, че БХК няма да обяви за „Човек на годината“ протестиращият на Орлов мост и през 2013 г.

Отвсякъде се лее възмущение за това как демонстриращите не знаели какво искат, подкрепяно от напористи журналисти, които бутат микрофони в лицата на случайни хора от протестите и изискват подробен списък, придружен с геополитически анализ, на исканите промени в Конституцията и/или обществения строй. Напълно очаквано в повечето случаи получават отговори, които са наивни, понякога нелепи, а нерядко и срамно тъпи. В един идеален свят може би наистина всеки щеше да е експерт конституционалист, но светът не е идеален, а още по-малко е България.

Това е страна, в която нито една институция не функционира както трябва, корупцията е повсеместна, икономиката е феодализирана и мафиотизирана, наред с медиите и администрацията, образованието, здравеопазването и пенсионната система се разпадат, а перспектива изглежда има само в Терминал 2. България се превърна в страна, където хората се самозапалват или избиват семействата си от отчаяние, и още по-лошо – в страна, където подобни драми не правят особено впечатление. Напълно естествено е отделните гласове на възмущение срещу това всеобщо безумие да звучат истерично и нечленоразделно, особено в общество, за поддържането на чиято политическа инфантилност са се трудили поколения властници от няколко политически строя.

Много хора също така изразиха учудване и възмущение как някакви беснеещи лумпени са успели да свалят правителството. Всеки сам може да прецени дали тези 100-на гологлави тиквеници, които вилняха няколко дни в столицата и разиграваха познати пиески с народната милиция, са достоверна извадка то 100-те хиляди, излезли на протест в цялата страна тази и миналата неделя.

По-интересно е дали наистина протестите са толкова страшни, че да свалят от власт самозабравилата се мутра. Протестите определено показаха, че ножът е опрял до кокала и хората няма да могат да бъдат заблуждавани от празни приказки в месеците до изборите. Изненадващо лесната оставка обаче дава на Борисов и сбирщината ГЕРБ възможност да избягат от отговорност в лицето на неизбежния срив на илюзиите, подхвърляйки последни залпове популизъм. Едва ли все още някой не е разбрал, че обещанията за взимане лиценза на ЧЕЗ „от днес” и на сваляне цената на тока „от другия месец” са също толкова отчаян популизъм, колкото заявленията от последния Министерски съвет, че Бойко тамън щял да предложи вдигане на заплатите и пенсиите с 50%, но му е наложило да подаде оставка.

Борисов сам призна, че за тях е най-удобно да има предсрочни избори, но не бе докрай честен защо. Двете свещени крави на това управление, в името на които ни убеждаваха да търпим останалите несгоди – т.нар. „финансова дисциплина” и магистралите, също се оказаха балони на път да гръмнат. Преди време стана ясно, че по ред причини, основно финансови, няма да има предсрочно рязане на лентите на „Тракия” и „Марица”. В седмицата на оставката пък спешно бе теглен заем от 800 млн. лева, за да се изплатят забавени евросубидии на зърнопроизводителите.

С какво каращите лимузини зърнарски босове, които са едни от малкото хора в държавата, които нямат спешна нужда от пари, са заслужили такова специално внимание, е една от многобройните загадки около сенчестите споразумения на Борисов. Наблюдавайки бавното, но явно обръщане на отношението в медиите, които повече от десетилетие градяха полубожествения му имидж, може и скоро да разберем отговора й. В този ред на мисли не трябва да се пропуска и необичайно широкото отразяване на аферата „Буда” и също толкова необичайното за нашите телевизии отразяване на полицейското насилие на 19 февруари.

И тук трябва да се сложи поредното „обаче”, след като преекспонираното „проливане на кръв” бе използвано от Б.Б. едва ли не като основна причина за подаване на оставка. Само че докато обичните му полицаи чупеха глави, а пионката Плевнелиев бе оставен сам на освиркванията на паметника „Левски”, Борисов вече е знаел, че на другия ден ще подаде оставка и вече е редял изборните списъци. Пък и ако един управник е решил да си тръгне заради бруталността на полицията, може да се очаква, че ще поиска оставки и наказания в МВР, вместо да го похвали, както направи той. Мотивът с побоищата също така бе използван, за да се пробутат като представители на недоволството неприятно познати мутри, като например отрепката Андрей Слабаков, който вероятно ще се бори в новата Конституция да залегне забрана за непушене.

По всичко личи, че политиците и интересите, които обслужват, трескаво пренаписват сценариите и едва ли има съмнение, че след известни преразпределения пак ще се уредят. В дългосрочен план обаче спокойствието им далеч не е гарантирано, след като народа вече осъзнава пълното безсмислие на политическата класа и не се задоволява да изразява презрението си само като отива за гъби в деня на изборите.