Късно този следобед ( 5 март, бел.ред), Николас Мадуро, от името на правителството на Венецуела, информира страната и света за новината, която, въпреки че не беше неочаквана, все пак дойде като шок. Уго Рафаел Чавес Фриас е починал.
Няма повече да виждаме един от най-важните хора в Латинска Америка за последното десетилетие. Невъзможно е да не бъдем разтърсени от този факт. Няма съмнение, че смъртта на Чавес ще бъде отпразнувана с най-скъпото шампанско в Чакао [1]. Естествено, нашите чувства са други, както и чувствата на народа на Венецуела. Можем да чувстваме само солидарност с тях в тяхната мъка за смъртта на този, който в последните години беше техен неоспорим водач и знаме за народните движения на Континента.
Малко история
Последният 27 февруари беше годишнина от „Каракасо“, народен бунт, въстание на най-бедните между бедните от покрайнините, които са завинаги изключени, чието потискане от ръцете на (уж) социал-демократическото правителство на Карлос Андрес Перез, беше началото на края на Четвъртата република, което се удави в собствената си мръсотия сред оргия от петродолари, корупция, приватизация за приятели, връзкарство, подмазване на транснационалния капитал и най-вече – политическо, икономическо, социално и културно изключване на по-голямата част от населението на страната.
Репресиите, които доведоха до хиляди убити, накараха хората временно да напуснат улиците. Но те никога не напуснаха сцената на историята на Венецуела. Разбира се, бунтът не дойде от нищото. Пропастта между официалната Венецуела на тези отгоре и истинската Венецуела на болшинството хора, растеше все-повече и все-повече. Народните организации в провинцията и в градовете кипяха, лявото се развиваше, въглените на бунта не угаснаха, растеше омразата към всичко, което Четвъртата република символизираше. Омразата, която подмолно се акумулираше заради хилядите унижения, един ден изригна на повърхността като вулкан.
В бараките, все повече и повече деца на народа осъзнаваха своето истинско положение в обществото. Своят произход, своята класа, ролята, която са призвани да изиграят в живота на нацията. Когато на 27 февруари 1989г, въоръжените сили бяха изкарани на улицата за да защитят с огън и меч лицемерното правителство държащо хората гладни , тогава, най-прогресивно настроените офицери от армията, видяха, че загниването е стигнало до такава степен, че трябва да се действа и дадоха началото на Революционното боливарско движение . Негов водач става един млад офицер, Уго Рафаел Чавес Фриас, замбо[2], провинциалист от беден произход, завършил военно образование в училище, което е сред най-егалитарните и най-малко повлияни от Училището на Америките.
Три години по-късно, на 4 февруари 1992, те опитват да свалят омразния кървав режим, който с всички възможни средства се бори да остане на власт. Те се провалят. Но знаем, че в историята има моменти, които се наричат „пирови победи“, които впоследствие стават загуби и провали. И този случай е такъв. След като е арестуван, Уго Чавес се появява по националната телевизия, бит, но не победен, изричайки известното „…засега“, което се превръща в отправна точка за хилядите, трансформирайки тактическата загуба в стратегическа победа. Неговите врагове искат камерите да го покажат победен и унижен, като демонстрират публично поражението му, но той обръща ситуацията, за да даде началото на политическа и социална промяна и надежда на милиони хора във Венецуела.
По време на годините в затвора, неговият престиж сред масите само нараства и освобождаването му става важен фактор за прегрупирането на левицата около кандидатирането му на президенстките избори. Чавес не е вече просто бунтовен офицер, той е отправна точка за надеждите на цялата нация, организираните хора, окуражени и овластени от партиите вляво. Те никога не спряха да мислят и да се мобилизират зад своите искания, идващи от сърцето, искания които отчасти успяха да постигнат през 1999-та с Боливарската конституция и чрез работата на правителството оттогава до днес. Няма да се спираме много на този момент, достатъчна е информацията за значителното подобрение на индекса на човешкото развитие, нарасналите нива на достъп до образование, транспорт, здравеопазване и пенсии, връщането на обществения контрол над икономиката, атаката срещу петролната бюрокрация, контрола над банките, загрижеността за хранителната самостоятелност, усилията за изоставяне на рентиерския модел и придвижване към продуктивна и разнообразна икономика. И, разбира се, за налагане на нова геополитическа архитектура.
Чавес и Латинска Америка
В годините, през които Чавес беше в предната линия на правителството, Венецуела никога не отстъпи от международната солидарност. Помогна на Куба разчупи изолацията си и да се присъедини към американските нации с пълни права, докато вашингтонската ОАД ставаше все по-незначителна. Даде пример за безкористна и практическа помощ за Хаити чрез техническа и хуманитарна помощ, в контраст с военното нахлуване и незначителния интерес на други държави от региона, включително и такива с уж прогресивни правителства. За борба за мир и социална справедливост в Колумбия. За разбиране, интеграция и политически, енергиен, военен, финансов и хранителен суверенитет, с други думи, за Латинска Америка в отношения на равнопоставеност с останалата част от света.
В тази област, както и в други, всички недостатъци, пропуски и грешки, които можем да видим в работа на Чавес (а, разбира се, такива имаше), са незначителни в сравнение с постиженията му. В ретроспекция, като цяло балансът е повече от позитивен.
Правителството на Чавес разшири границите на възможности, национално и интернационално. Кой можеше да си представи CELAC[3] (с председателство на Куба!) през 1998-ма, когато Чавес спечели първите си избори? ОАД игнорирана и подмината? Континентални оси като ALBA[4] и UNASUR[5]? Икономически мерки обратни на неолибералния фундаментализъм? Суверенитет над националните ресурси? Регулации над свещения пазар срещу волята на олигархията, която печели от него? Социализмът обратно в политическия речник? Вашингтонската военна доктрина заобиколена в казармите?
Не сме фетишисти, нито вярваме в незаменимите фигури в историята. Ние сме материалисти, знаем че историята се пише от народа. Но не можем да пренебрегнем, нито да подценим важността, която определени хора имат в хода на събитията чрез своята харизма, чрез работата си, или чрез двете. И значението на нещата , които Чавес извърши в името на латиноамериканската интеграция и овластяването на хората, е неоспоримо.
И какво сега?
Венецуелците не са същите хора, каквито бяха при Четвъртата република. Сега са по-политизирани и организирани. Те знаят, колко много спечелиха в последните години и съзнават, колко могат да загубят. Неолиберализмът и неговите адепти, вече не са в политическия фокус, който се измести значително наляво. Оста, по която се движи политическия живот, вече не е същата. Това може да се види от факта, че дори опозиционният кандидат, богато дете с определено дясно минало, трябва да се облича понякога като социалдемократ и да се сравнява с Лула, за да подобри жалките си резултати от проучванията.
Най-добрите дейци на боливарския процес са хората от низините, които стоят в основата на всичко, тези хора от смесен етнос, бунтовни, креативни, които се изразяват по различни начини, вътре и вън от „чавистките“ структури, в бедните общини, в алтернативните медии, в синдикалната класова борба, във въоръжените сили, в борбата за обществени места, за печалбите от нефта, за национален суверенитет, за култура, вода, земя, здраве, за приличен живот и народна власт. Със или без Чавес, те ще продължат, защото борбата на венецуелския народ не започва и не свършва с него.
Обаче това, което предизвиква загриженост, е персонализирането на процеса на промяна. Боливарската революция би трябвало да се насочи към колективно ръководство , ако не иска да се погуби в борби за наследството на последния президент. Предизвикателството е да бъде наистина Процес и Боливарски, а не просто структура и „чавизъм“. Притеснително е също прекаленото съответствие на параметрите на старата държава, която, да не забравяме, беше не разрушена, а реформирана и в която съществуват едновременно и новото и старото: старата юрисдикция, старите бизнес мрежи, старите политици, старите медии, старите академици и интелектуалци, старите навици, предразсъдъци и структури и, докато някои се променят към по-добро, други остават и стават дори по-силни. И вътре и вън от „чавизма“. И трябва да знаем, че не всичко, което блести, е злато. Всяко правителство може да привлече към себе си не хора с желание „да служат на обществото“, но също „катерачи“, пиявици и използвачи, в брой и степен пропорционални на привилегиите и „рамото“, което могат да получат. И, няма съмнение, че почти 15 години власт в общество на клиентелистки и бюрократичен капитализъм, си носят последствията под формата на продажност и всички видове корупция.
Имайте предвид, че нашата критика не е такава, която атакува без да предлага нищо или просто отрича предлагайки изолацията като алтернатива. Или такава, която от прекалено желание на практика деморализира и разоръжава пред лицето на врага. Критика, на която и липсва чувство за историята и казва „всички правителства са еднакви“. Не! Ние знаем, че не можем да очакваме някой да е имунизиран срещу вредните влияния на властта и да излезе чист и безупречен от нея, докато се води битка с хегемонията на противник окопавал своето предимство в продължение на поколения.
Но това не бива да ни кара да оправдаваме несправедливостите или да ни прави цинични и да ни пречи „да се борим срещу течението“ в името на някакъв политически прагматизъм. Трябва да ни кара просто да работим по-здраво, за да развием ефективни средства, с които да продължим да създаваме възможности на плебейския свят да завоюва превъзходство над управляващите класи: да създадем силни, независими и живи организации на обикновените хора срещу кооптирането, връзкарството и клиентелизма; обширни дебати срещу тенденциите да се решава между четири стени; социално участие срещу нарежданията и командите; народни избори на кандидати и официални представители срещу назначенията отгоре; социалистически ценности срещу капиталистически пороци; отговорности срещу привилегии; новото срещу старото…
Това са отношенията, практиките и тенденциите, които ще трябва да разпространяваме на всички нива, ако искаме смъртта на Чавес да не бъде само парти за буржоазията, а още един, несъмнено болезнен, епизод в марша на венецуелския народ към по-високо ниво на суверенитет и благополучие.
Ману Гарсиа
Сантяго, Чили, 5 март 2013
Превод от английски:
http://www.anarkismo.net/article/25040
Оригиналът на испански е на :
http://periodico-solidaridad.blogspot.com
Бележки на преводача от испански:
1. Богато предградие в Каракас, столицата на Венецуела.
2. Полу-индианец, полу-африканец.
3. Общност на латиноамериканските и карибските държави, блок от 33 американски държави, създаден през 2011, с цел увеличаване на интеграцията на америките и намаляване на влиянието на САЩ.
4. Боливарската алтернатива за Америките се състои от 8 централно- и южноамерикански държави. АЛБА работи за развитие на обща валута, сукре..
5. Обединение на южноамериканските нации, по модела на ЕС, състои се от 12 члена..