Великата депресия не унищожава капитализма, но както Джон Мейнард Кейнс предрича няколко години по-рано, довежда до „края на laissez-faire“ – саморегули­рането на пазара. От 30-те до началото на 50-те години оптимис­тичната етика на Новия курс дава път на разширени военни про­грами; инвестира се в инфраструктурни проекти, за да се отворят нови работни места, и се създават нови социални програми с цел да се ограничи влиянието на крайната левица. Това е период, в който компромисът между „ляво“ и „дясно“ не се възприема като грозна дума, а като част от благородната мисия да се предотврати раждането на един свят, в който – както Кейнс пише на президен­та Франклин Д. Рузвелт през 1933 г. – „консерватизмът и револю­цията“ остават сами „да се сражават помежду си“.

 Джон Гълбрайт описва основната мисия на политиците и икономистите от този род като „избягва­нето на депресия и предпазването от безработица“.

Втората световна война прави борбата срещу бедността още по-неотложна. Нацизмът намира почва в Германия тогава, кога­то страната е в разрушителна депресия, предизвикана от репара­циите след Първата световна война и задълбочена от краха през 1929 г. Още преди това Кейнс предупреждава, че ако светът до­пусне подход на свободния пазар към бедността в Германия, об­ратният удар ще бъде жесток: „Възмездието, смея да предрека, няма да закъснее“. Думите му остават нечути, но когато Европа се изгражда наново след Втората световна война, западните си­ли приемат, че пазарните икономики трябва да гарантират ос­новните блага, в противен случай обезверените граждани може отново да се обърнат към по-привлекателна идеология, била тя фашизъм или комунизъм. Това прагматично условие довежда до създаването на почти всичко, което днес свързваме с отминали­те дни на „поносимия“ капитализъм – социалното осигуряване в САЩ, общественото здравеопазване в Канада, социалните по­мощи във Великобритания, защитата на работниците във Фран­ция и Германия.

В развиващите се страни набират сила подобни, но по-ради­кални настроения, обикновено наричани „девелопментализъм“ или „национализъм на Третия свят“. Теоретиците на девелопментализма твърдят, че тези икономики могат да се измъкнат от по­рочния кръг на бедността само ако заложат на вътрешноориентирана индустриализация – вместо да изнасят към Европа и Се­верна Америка природни ресурси, чиито цени намаляват систем­но. Девелопменталистите защитават

контролирането и дори на­ционализирането на петролната индустрия, рудодобива и други ключови отрасли, за да може един здравословен дял от приходите да поддържа водения от правителството процес на развитие.

През 50-те години девелопменталистите – също като богатите държави – бележат серия от добри резултати. Най-напредналата лаборатория на девелопментализма е т.нар. Южен конус: Чили, Аржентина, Уруг­вай и част от Бразилия. Сърцето му е в Сантяго (Чили) – в Ико­номическата комисия на ООН за Латинска Америка. От 1950 до 1963 г. Комисията се ръководи от Раул Пребиш, който подготвя екипи от икономисти и ги изпраща да работят като политически съветници на правителствата от континента. Националисти като Хуан Перон превръщат идеите в практика, наливайки държавни пари в инфраструктурни проекти (например магистрали и стоманолеярни заводи), давайки на местния бизнес щедри субсидии за изграждането на фабрики за серийно производство на автомобили и съдомиялни машини и ограничавайки вноса на чужди стоки чрез непосилни мита. През този зашеметяващ период на експанзия Южният конус заприличва повече на Европа и Север­на Америка, отколкото на останалата част от Латинска Америка и Третия свят. Работниците в новите фабрики формират мощни профсъюзи, които договарят заплати на нивото на средната класа, и изпращат децата си да учат в новопостроените държавни уни­верситети. Зеещата пропаст между местния хайлайф елит и сел­ското население се стеснява.

Към 50-те Аржентина има най-многочислената средна класа на континента, а съседният й Уругвай е с 95 % грамотност сред населението и предлага безплатно здравно обслужване на всички свои граждани. По това време теорията на девелопментализма е толкова успешна, че Южният конус се пре­връща в символ за бедните страни по света – в доказателство, че класовото разделение между Първия и Третия свят наистина мо­же да бъде премахнато.

Целият този успех на управляваните икономики – от кейнсианския Север до разширяващия се Юг – прави черни дните на Ико­номическия отдел на Чикагския университет. Президенти и ми­нистър-председатели се обръщат към Харвард, Йейл и Оксфорд – вечните врагове на чикагските икономисти, – търсейки помощ за опитомяването на пазара. Почти никой не го е грижа за предиз­викателните теории на Фридман. Но има и изключения:

некол­цина души живо се интересуват от идеите на Чикагската школа.

Малко са, но са силни.

За лидерите на американските международни корпорации, борещи се в този негостоприемен за тях нов свят срещу все по­мощните профсъюзи, годините на следвоенния бум са несигур­ни времена. Икономиката се развива бързо, създава се огромно богатство, но собствениците и акционерите са принудени да за­делят значителна част от това богатство за корпоративни данъ­ци и за заплати на работниците. Всички са добре, само че ако се завърнат правилата отпреди Новия курс, някои хора биха били много по-добре.

Ролята на държавата срещу принципа на свободния па­зар носи загуби на корпорациите. Ясно е, че за да възвърнат пре­дишните си позиции, те се нуждаят от контрареволюция и от пре­минаване към нова форма на капитализъм, по-слабо регулирана дори от онази преди Великата депресия. Но Уолстрийт не може да води сам този кръстоносен поход – не и при настоящия политико-икономически климат. Ако близкият приятел на Фридман Уолтър Ристън, управител на „Ситибанк“, излезе напред и заяви, че минималната работна заплата и корпоративният данък тряб­ва да бъдат премахнати, той естествено ще бъде заклеймен като разбойник. И точно тук се намесва Чикагската школа. Бързо ста­ва ясно, че когато тези аргументи се защитават от самия Фрид­ман – брилянтен математик и даровит оратор, – те ще звучат по съвсем друг начин. Дори да бъдат отхвърлени като погрешни, все пак ще бъдат пропити с аурата на научната безпристрастност. За­ради огромната полза от корпоративните интереси, прокарвани посредством академични или псевдоакадемични институции, Чи­кагската школа е залята с дарения и завъжда глобална мрежа от десни мозъчни тръстове, които разпръсват воините на контра-революцията по целия свят….

Първо, правителствата трябва да премахнат всички правила и регулации, спъващи натрупването на печалба. Второ, трябва да продадат всички активи, които притежават и които корпорации­те могат да управляват с цел печалба. Трето, трябва драстично да орежат финансирането на социалните програми.

Либерализация, дерегулация, приватизация и орязване на бюджета – това е ФОРМУЛАТА ЗА ПРОИЗВОДСТВО НА БЕЗСРАМНО БОГАТСТВО И СКАНДАЛНА БЕДНОСТ!

Следвайки посочената логика, сегашният Европейски съюз насърчава конкуренцията между народите – надпревара за максимално ограничаване на социалните придобивки, несигурност, отваряне на държавните предприятия към конкуренцията… В подобна схема, основана върху социалния дъмпинг, задължително се създава бедност.

Европейският съюз отслабва силите за съпротива и намеса на гражданите и действащите лица в социалната сфера. Властта е концентрирана на върха; въвеждат се системи за принуда, проверки, санкции… чак до контрол на националните проектобюджети преди разглеждането им от националните парламенти. По тази логика социалното се превръща в променлива стойност в икономическата война.

“Специфичният набор от глупави идеи, които претендират за името „икономика на предлагането“, е нестабилна доктрина, която би имала слабо влияние, ако не кореспондираше с предразсъдъците на богатите.“, пише Кругман….защото

Важна особеност на неолибералната доктрина, генерираща силна зависимост на развиващите се страни от притока на инвестиции от развитите държави като средство за съживяване на икономиката, е това, че реформите, базирани върху Вашингтонския консенсус, пораждат редица ограничения пред растежа на съвкупното търсене, чрез което възпират и растежа на реалния БВП.

Кризата обаче засяга много по-дълбоки проблеми от вече посочените:

Моделът на груб индивидуализъм, съчетан с пазарен фундаментализъм, промени не само начина, по който индивидите възприемат себе си и своите предпочитания, но и по който общуват помежду си. В един свят на груб индивидуализъм  нуждата от общност почти не съществува, а нуждата от доверие отпада напълно. Правителството е пречка; то е проблемът, не решението. Но ако външните рискове и пазарните провали преобладават, налага се да се прибегне до колективни действия и в общия случай доброволните договорености не са достатъчни (просто защото няма „принуда“, няма начин да се гарантира, че хората ще се държат по начина, по който трябва). По-лошото е обаче, че

грубият индивидуализъм, съчетан с необуздан материализъм, доведе до подкопаване на доверието.

 Дори и в една пазарна икономика доверието е смазката, с чиято помощ функционира обществото.

Ако не предприемем фундаментални промени по пътя си напред, никога вече да разчитаме на доверието. И първата стъпка в тази посока е да подсетим

 НЕОЛИБЕРАЛИТЕ, ЧЕ „СВОБОДАТА НА ЛИЧНОСТТА СВЪРШВА ТАМ, КЪДЕТО ЗАПОЧВА ДА ПРЕЧИ НА ОСТАНАЛИТЕ“ !

В. Иванова

Литература:

Клейн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С. Изток-запад, 2011

Кругман, Пол. Завръщането на икономиката на депресията и кризата от 2008 г. София, Издателство „Изток – Запад”, 2009 г.

Морис Чарлз. Мъдреците. Уорън Бъфет, Джордж Сорос и Пол Волкър. С. 2010

Стиглиц, Джоузеф. Свободно падане: Америка, свободните пазари, кризата и виновните за нея. София, издателска къща „ИнфоДар”, 2010 г.