Либералите и неолибералите смятат намесата в пазарните отношения за недопустима. Според тях идеалното общество се състои от „творчески, икономически независими личности, които свободно сключват търговски договори помежду си“. Да зададем един невинен въпрос: в това общество от „креативни и икономически независими личности“, предприемачи демек, кой всъщност ще бачка? Роботи? Ако да – предприемачите ли са направили роботите? Ако не става дума за роботи, а за наемни работници – значи бленуваното либерално общество се състои и от други личности, далечни от икономическата независимост и силно ограничени в „свободата си“ да търгуват с нещо повече от себе си.

Нека сега развенчаем „постулатите“ на либералите:

Няма безплатен обяд!

Никой не плаща за слънчевата светлина и за въздуха, който диша – пример за „безплатен обяд“, макар че мераклии да направят платени тези дадености не липсват. В същото време примери за безплатен или почти безплатен обяд изключително за богатите и овластените – колкото искаш.

Само мързеливите са бедни!

Бедни или клонят към бедност са повечето хора, даже т. нар. „средна класа“ е силно стеснена във възможностите си да задоволява своите потребности, без да броим прищевките. Излиза, че материалните блага се произвеждат от богатите? А какво правят техните наемни работници и служители? Клатят си краката?

Нима мнозинството от народите са безделници, хранени от шепата богаташи? Във въображението на либералните „мислители“ може и така да е, но един поглед върху реалността ни убеждава в обратното.

Пазарът регулира всичко!

Пазарът задоволява с предлагане единствено платежоспособното търсене. Така изключва жизненоважните потребности от приоритетите на производителите, но най-вече – от приоритетите на търговците и инвеститорите. С предимство се задоволяват прищевки, които струват повече.

Слабо регулираният пазар води до кризи на „свръхпроизводство“, когато има стоки, но няма купувачи, макар че нуждата от тези стоки продължава да е налице – даже често е остра. Тотално контролираният пазар е диктатура на бюрокрацията. Нито едното, нито другото, нито някакви „междинни варианти“ са приемливи от социална гледна точка.

Изход от кризите свободният пазар намира в монополизма. Либералите твърдят, че монополистът е рожба на държавната намеса. Това е истина. Но също така истина е, че в нерегулиран пазар нищо не пречи на образуването на картели, а когато монополистът все пак се появи, липсва механизъм за озаптяването му. Нещо повече – най-ефективни на пазара, при равни други условия, са едрите фирми, за математическото доказателство на този факт дадоха Нобелова награда през 2008 г. Уедряването е неизбежно, неизбежен е и монополизмът, диктатът върху пазара.

Конкуренцията води до качество!

Качеството е коз само докато новият играч се бори за място на пазара. Веднага щом се закрепи, намалява разходите си за сметка на качеството на стоката за масово потребление, запазва малък дял „лукс“, който не е по джоба на всички. Качеството пак става привилегия на платежоспособните, останалите нямат друг изход и консумират каквото им се даде.

В днешната епоха голяма ценност представлява информацията. Конкуренцията налага ограничаването на нейния достъп до всеки интересуващ се. Търговска тайна, патенти, авторски права – все неща, които от една страна позволяват да се намали качеството на стоките и услугите, а от друга – крайните потребители да бъдат лишени от критерии за оценка на това качество.

По-сигурно от „качеството“ конкуренцията поражда социално разслояване, социална несправедливост.

Неравенството е социално справедливо, защото хората не са еднакви! – тутакси заявяват либералите.

Нерде Ямбол, нерде Стамбул. Хората не са еднакви и тъкмо поради тази причина е редно да бъдат социално равни, което ще рече: да разполагат със свободен достъп, без привилегии и без ограничения, до материалните и духовните блага, създадени от обществото (а всичко създадено, пряко или косвено, е плод на колективни усилия). Нееднаквите хора ще имат нееднакви, разнообразни потребности, което дава основание да сметнем, че тези потребности не ще превишат наличните ресурси. Грубо казано: невероятно е всички да поискат по персонален дворец и по бъчва хайвер за закуска (тези, които поискат, ще чистят двореца самостоятелно и ще пукнат от натравяне).

Човекът е мотивиран от възнаграждението!

В консуматорската култура мнозина хора са възпитани точно така: пръст да не мръдват, без да им се плати. Това води до безсърдечни отношения, руши спойката на обществото, противоречи на човешките инстинкти за безкористна помощ на себеподобните.

Творческите изяви, включително в такива „обикновени“ дейности като зидането на стена или почистването на селския двор, имат безкористна мотивация. Нуждата от парично възнаграждение иде като нещо наложено от икономическата система, подкрепено от политическата и благословено от „духовната“, докато първият импулс на твореца е да задоволи чувството си за естетика, жаждата да свърши нещо с ума и ръцете си, да получи чисто нематериално признание: слава, уважение, обичта на околните или просто „да свърши работата“. Как е звучала една музикална група, например, докато е гладувала и писала песните си, мечтаейки за признание, и как се е променила, когато е превърнала признанието в пачки? В огромна част от случаите замяната на признанието с пари, мотивирането не от желание просто да се твори, а да се печели, е съсипало качеството на творческия продукт.

В същото време мотивирането със заплащане е породило такива високо хуманни, обществено полезни и градивни занаяти като наемен убиец, лихвар, сутеньор, мутра, измамник, крадец, политик.

Не е ли по-добре без тях, мотивираните, а?

Шаркан